Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

Ейвъри качи крака на мекото сиво канапе в хола и въздъхна. Замахна нещастно, за да скролне хилядите канали на холоекрана. Всичките й мисли обаче бяха обсебени от Уот и изражението му, когато го изрита от стаята си.

Чувстваше се ужасно от това как бе приключила вечерта. Не бе искала да подвежда Уот. В мига, в който застана на прага й, великолепен в смокинга, тя усети вълнение. А това чувство растеше с напредването на вечерта.

Може би заради начина, по който той говореше с нея, а той говореше истински и обръщаше внимание на всичко, което бе важно за нея. Може би заради топлата му чиста миризма, която усещаше, щом отпуснеше буза на рамото му на дансинга. Може би защото нещо в живота на Ейвъри трябваше да се промени, при това драстично, ако тя искаше да преодолее Атлас, а това беше най-драстичната промяна, която бе успяла да измисли. Каквато и да беше причината, тя бе решила да последва съвета на Джес — да го направи и да приключи с тази работа. Да прави секс с Уот.

Само че когато моментът настъпи, Ейвъри се вледени. Харесваше Уот, много го харесваше, но въпреки това не можа да го направи. Знаеше, че е откачено, но винаги си беше представяла този момент с Атлас. Колкото и да се опитваше да убеди сама себе си, не можеше да понесе мисълта да бъде с друг.

Замисли се над онова, което Уот бе казал — как винаги гледала назад, докато той гледал напред. Неочаквано се замисли дали причината да се интересува толкова от миналото не е, защото е по-лесно, отколкото да мисли за бъдещето — за собственото си бъдеще. Защото бъдеще с Атлас беше невъзможно, а от друга страна бъдеще без него бе непоносимо.

Прегледа отново съобщенията си. Все още нямаше нищо от Уот. Изпрати му кратък фликър, в който се извиняваше за начина, по който бе приключила вечерта им, и му писа, че се надява да се е прибрал безпроблемно, но така и не получи отговор.

Де да можеше да поговори с Лида. Само че нямаше никаква представа дали Лида и Атлас са все още на галата, или са у Лида… Прегледа отново холоканалите, като отчаяно се опитваше да не мисли за Лида и Атлас. Най-добре беше да се съсредоточи върху по-малкото зло — как бе прецакала отношенията си с Уот.

Чу издайническото пиукане на входната врата и се изправи стреснато, пъхна немирните кичури коса зад ушите си. Родителите й се бяха прибрали преди часове и спяха в голямата спалня в дъното на коридора. Значи беше Атлас.

— Ейвъри? — Той застана на вратата. — Не знаех, че си вкъщи.

— Ти се върна — изтъкна тя като глупачка.

— Да. — Той седна на канапето до нея.

— Мислех, че си с Лида — не се сдържа тя.

— Бях, но я оставих у тях. — Замълча за кратко. — Казах й, че повече няма да се виждаме.

— Виж ти. — При тази новина Ейвъри усети неистова радост и се намрази, задето се радваше, че приятелката й страда. От една страна, знаеше, че ако не беше Атлас, Лида щеше да й се е обадила, за да й разкаже всичко и да обмислят отмъщение типично в стила на Лида.

Поседяха така известно време, и двамата загледани в холоекрана, където излъчваха нова реклама за снак с питая. Анимацинонни дракони летяха на кръгове и пърхаха с дългите си мигли.

Атлас се обърна към нея.

— Какво става с онзи Уот?

— Какво имаш предвид?

— Какво намираш в него?

— Миналата седмица каза, че бил готин! — сопна се Ейвъри. Атлас не отговори. — Не че ти влиза в работата — продължи тя с раздразнение, — но с него приключихме. Май е нощ на разделите. Сега доволен ли си?

Атлас срещна погледа й. Дълбоките му кафяви очи не трепваха.

— Ейвс, доволен съм само когато си щастлива.

Тя усети как гневът й се стопява.

— Работата е там — каза тя колебливо, — че се оказа прав. Уот наистина е готин. Не е негова вината, че не…

Не можеше да си позволи да довърши мисълта си.

— Какво не е? — подкани я той.

На Ейвъри й беше писнало, толкова й беше писнало да се преструва, че й е все едно дали Атлас е с друга, или не, да крие болката си зад усмивка. Преструвките толкова й тежаха, че можеше да се пречупи на две.

Въпреки това се колебаеше. Ако го кажеше, ако разкриеше пред Атлас какво наистина желае, тогава рискуваше да го загуби завинаги.

— Че не си ти — прошепна най-сетне тя.

Думите увиснаха и тихо сложиха край на света, в който Ейвъри винаги беше живяла. В тишината на новия свят тя притаи дъх.

И тогава, най-неочаквано, ръцете на Атлас я обгърнаха, устните му притиснаха нейните.

Ейвъри откликна жадно, без да мисли, а сърцето й почти болеше от радост. Целувките им бяха трескави, нетърпеливи — и тя никога нямаше да им се насити.

А после Атлас я вдигна и я пренесе по коридора в стаята си. Главата на Ейвъри беше отпусната на гърдите му и тя долови бурните удари на сърцето му, съвсем като нейните. Тя усещате същото — въодушевлението, а под него тънкия електрически поток на страха, на забраненото, на онова, което щяха да направят. Потръпна.

Чу се трясък. Разбра, че Атлас е съборил лампата до леглото си. И двамата застинаха, не смееха дори да дишат. Родителите им си бяха вкъщи — заспали чак в другия край на апартамента, но все едно само на метри от тях.

Нищо не се случи и след малко Ейвъри си пое дъх.

— Извинявай… — започна Атлас, но Ейвъри само се изсмя и го привлече на леглото.

— Няма значение. Нищо освен теб няма значение. — Понечи да го целуне, но Атлас я изпревари, целувките му прогаряха кожата й, заличаваха всички мисли.

Когато Ейвъри се събуди, заспалият Атлас се беше свил около нея, ръката му притискаше рамото й, дъхът му пареше ухото й — живо доказателство, че всичко е истинско, че не е фантазирала. Остана да лежи така известно време и се наслади на близостта му. След това се обърна на една страна и го целуна.

Той се размърда.

— Здравей. — Усмихна се сънено.

— За какво мислиш? — попита Ейвъри, защото не беше сигурна как да каже онова, което иска.

— В момента си мисля колко е хубаво да лежа тук и да те прегръщам — прошепна той и я привлече към себе си.

Тя се сгуши доволно, въпреки че все още я измъчваха хиляди въпроси.

— Атлас — пробва отново тя. — След партито на Ерис, когато се целунахме… ти дори не помнеше… — Погледна го очаквателно, но челото му беше намръщено.

— Аз ли не помнех? — повтори той. — Ейвс, ти беше тази, която се държа така, сякаш никога не се е случило!

— Не е вярно — отвърна автоматично тя. Не беше истина. Нали?

— Дори не отвърна на целувката, когато бяхме на покрива! — продължи той. — Това ме ужаси. Защо според теб избягах толкова бързо?

— Но на следващата сутрин си седеше и лапаше гофрети, сякаш нищо не се е случило!

— Само защото мислех, че ти искаш да е така.

Ейвъри поклати глава. Докато прехвърляше събитията от онази нощ, си спомни колко крехка й се беше сторила целувката, как не смееше да помръдне, да не би да развали магията и да накара Атлас да избяга. Може би тъкмо това бе направила.

— Реших, че не помниш. Или че ти е все едно — прошепна тя.

— Разбира се, че помня. Как мога да забравя, че съм целунал момичето, което обичам?

Ейвъри притаи дъх.

— И аз те обичам — отвърна тя, доволна, че най-сетне го е казала на глас.

Утрото наближаваше. Тя трябваше да се върне в стаята си преди родителите й да се събудят. Стрелна отново Атлас с поглед. Той лежеше подпрян на лакът под смачкания бял чаршаф. Наблюдаваше как емоциите играят по лицето й, разгадаваше я, както обикновено.

— Тръгваш си — отбеляза той.

Тя кимна и с нежелание се надигна. Имаше обаче още нещо, което я измъчваше.

— Ами Лида? — попита тя. Инат, единственият й недостатък, както винаги подчертаваше Атлас.

Той извърна поглед.

— Чувствам се ужасно заради начина, по който се отнесох към нея. — „Би трябвало и аз да се чувствам ужасно“, помисли си Ейвъри, но макар Лида да беше най-добрата й приятелка, сега й беше трудно да мисли за нея като за нещо друго освен като за препятствие по пътя й към любимия. — Не исках да я подвеждам — добави той виновно и Ейвъри си спомни какво бе мислила за Уот предишната вечер.

— Защо спа с нея в Андите?

— Защото не можех да имам теб, Ейвс. — Той поклати глава. — Мислех, че като съм с Лида, ще спра да мисля непрекъснато за теб. Затова заминах — за да избягам от чувствата си към теб. Надявах се, че щом се махна, ако избягам достатъчно далече, най-сетне ще намеря начин да престана да те обичам.

— Радвам се, че не се е получило.

— Разбира се, че не се получи — усмихна се Атлас. — Нямаше начин да се получи.