Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

По-късно същата седмица Ейвъри беше застанала в средата на гардеробното, около нея бяха пръснати поли, рокли и топове от последния сезон, натрупани на пода на пъстроцветни купчинки. „За Лида“, прошепна тя, докато съставяше фликър на лещите. „Прочистване на дизайнерски дрехи! Ще дойдеш ли?“ Понечи да обърне глава надясно — движението, програмирано за изпращане на съобщения, но се отказа и го запази за друг път. Не беше сигурна дали й се иска точно сега да прекарва време заедно с Лида.

Лида все още не беше казала и дума за нарастващото между тях разстояние. Ейвъри знаеше, че трябва да се постарае повече, но всичко между тях напоследък изглеждаше напрегнато и постигнато насила. Не можеше да спре да мисли за отношенията между приятелката й и Атлас. Бяха ли излизали отново след случая, който бе успяла да саботира? Бяха ли се целували? Ейвъри не можеше да попита нито него, нито нея, затова продължаваше да се измъчва, като си ги представя заедно. Това беше непрекъснат източник на мъка.

Освен това, мислеше несправедливо тя, Лида бе започнала всичко, като се държеше странно още със завръщането си от лятната ваканция, като я бе излъгала за това къде е била, като бе скрила увлечението си по брат й. И на всичкото отгоре не полагаше абсолютно никакви усилия, за да оправи отношенията им.

Ейвъри въздъхна и се обърна към пръснатите по бледосиния килим дрехи. Почистваше гардероба си преди Дизайнерския ден следващата седмица, когато най-добрите международни дизайнери щяха да покажат в бутиците в Кулата новите си колекции за идващия сезон. Те всички познаваха Ейвъри. Мнозина я канеха в портативните си уединени пробни, за да може да пробва моделите, които бяха донесли, а това бе по-забавно, отколкото да показват дрехите на 3D скенера с мерките й. Също така будеше и неудобство; всяка година поне един дизайнер обявяваше, че Ейвъри е негова или нейна муза, че тя е вдъхновила цялата колекция, и тогава тя се чувстваше длъжна да купи по една от всичките дрехи, докато Лида не я отведеше насила. Това беше хубавото, когато ходеше на пазар с Лида. Тя бе единствената, освен Атлас, която не се страхуваше да каже не.

Ейвъри не помнеше кога двете с Лида сложиха началото на традицията да прочистват гардеробите си в седмицата преди Дизайнерския ден, за да направят място за новите покупки. Тази игра беше супер. Двете пробваха старите си тоалети и се шегуваха с модните грешки, които им напомняха за отминали приключения. Ейвъри усети болка от загубата. Липсваха й предишните отношения с Лида, когато всичко между тях беше лесно. Всичко щеше да се върне, обеща си тя; след като връзката между Лида и Атлас прекъсне, което неминуемо щеше да се случи.

Пъхна се в спускащата се на леки дипли рокля в бяло и жълто, която бе облякла на сватбата на братовчедка си преди две години, и докосна елегантното огледало, за да промени отражението й, така че то показа прибрана коса, а не като сега, пусната на вълни. Дори прическата не беше в състояние да спаси роклята.

— Прекалено демодирана — заяви тя на глас и закачи роклята на закачалката, от която щеше да замине за дарение.

След това посегна към яркооранжева рокля на Оскар де ла Рента с дълъг шлейф и панделка на едното бедро — от миналогодишната гала на младите членове на „Уитни“, ако си спомняше правилно. Опитваше се да се пребори с ципа, когато някой почука на вратата.

— Влез, мамо — провикна се тя, защото реши, че чува гласа на майка си. — Трябва да ме закопчаеш…

Влезе Атлас.

— Мислех, че си излязъл — заекна Ейвъри и задържа роклята на място.

— Бях навън — отвърна простичко той. Тя се запита дали е излизал с Лида, но не посмя да попита.

— Ако искаш, ще вдигна ципа — предложи той.

Ейвъри се обърна и потръпна от интимния жест. Ръцете му бяха топли, когато докоснаха гърба й.

— Изглеждаш великолепно — подхвърли той, а тя се врътна към него и тежката пола се провлачи по килима. — Само че нещо й липсва.

— Какво имаш предвид?

— Все нямаше удобен момент да ти дам това. — Той извади от джоба си кесийка.

Ейвъри посегна към нея и едва сдържа дъха си.

Вътре имаше колие, на което блестяха непознати камъни. Приличаха на черни диаманти, но всички имаха оранжеви нишки през средата и напомниха на Ейвъри за тлеещи въглени в истински огън.

— Вулканично стъкло от Килиманджаро. В мига, в който го видях, си помислих за теб. — Атлас сложи колието на врата й и посегна да извади косата й. Ръцете му бяха уверени, справи се успешно със закопчалката и Ейвъри се запита колко ли пъти досега е правил същото с други момичета. Усети как сърцето й се свива.

Обърна се и погледна отражението си. Атлас беше все още зад нея, високият му силует се издигаше отзад. Очите им се срещнаха в огледалото тъкмо когато ръцете му се отдръпнаха от закопчалката и се отпуснаха настрани. На Ейвъри й се прииска той да сграбчи голите й рамене, да зашепне в ухото й, да я целуне в основата на врата, където допреди секунди бяха ръцете му.

Отстъпи бързо настрани, сякаш искаше да огледа колието отблизо.

Беше наистина много красиво. Обикновено Ейвъри беше ведра, слънчева, но тъмните камъни уловиха в нея нещо друго, сянката, която преминаваше по лицето и извивката на ключиците.

— Благодаря. — Тя се обърна. — Кога си бил на Килиманджаро?

— Няколко дни през април. Работех, за да изкарам пари за пътя си от Южна Африка до Танзания. Щеше да ти хареса, Ейвс. Гледката е дори по-хубава от тази. — Той посочи прозорците на две от стените й, където оранжевият залез прогаряше атмосферата.

— Защо го направи? Защо замина така? — прошепна Ейвъри. Беше си обещала да не го разпитва, но повече не можеше да се сдържа; беше й писнало да не говори по този въпрос, да се преструва, че нищо в съвършеното им семейство не се е объркало.

Той извърна поглед.

— По много причини. Не ми се говори по този въпрос.

— Атлас… — Тя протегна ръка и сграбчи неговата; неочаквано я обзе отчаяние, сякаш той щеше отново да отлети, освен ако тя не го задържеше тук. — Обещай ми да не го правиш отново. Не можеш да бягаш просто така, разбираш ли? Много се тревожех.

Атлас я погледна. За момент на нея й се стори, че има нещо нащрек в погледа му, но то изчезна още преди да е сигурна.

— Обещавам — отвърна той. — Извинявай, че съм те разтревожил. Затова ти се обаждах, поне ти да знаеш, че всичко е наред.

— Знам. — Само че не всичко е наред, помисли си. Сега Лида харесваше Атлас, а междувременно, тя, Ейвъри, беше закотвена на невъзможно място, обичаше го повече от когато и да било. Никога не бе предполагала, че ще каже подобно нещо, но почти й липсваха дните, когато той беше някъде по света. Поне тогава беше само неин.

— Оставям те с дрехите. Май имаш доста за почистване — подхвърли той, усетил, както винаги, едва доловимата промяна в настроението й.

— Чакай — спря го тя. Атлас остана на вратата. — Благодаря. За колието — продължи тя, без да е сигурна защо го е спряла, просто искаше да отложи излизането му. — Означава много, че си мислил за мен.

— Винаги мисля за теб, Ейвс. — Атлас излезе и затвори вратата.

Тя посегна, за да почувства студеното стъкло на колието. Тишината в стаята й се стори оглушителна. Трябваше да се махне.

— Пинг до Ерис — каза високо, но Ерис не й върна. Ейвъри й фликърна, докато събличаше оранжевата рокля — сега трябваше да я запази — и обу бели дънки и тъмносин топ. Понечи да свали колието, но се поколеба и го остави на врата си.

Защо не й отговаряше Ерис? Тя знаеше, че семейството й преобзавежда апартамента си, но това съвсем не обясняваше защо напоследък все я няма.

Може би просто трябваше да отскочи до „Нюаж“ и да изненада приятелката си. Всъщност, осъзна Ейвъри, като се замисли, това бе прекрасна идея. Можеха да обядват на сашими бара или да отидат до парната баня; беше готова на всичко, стига да не стои сама в този гардероб и да мисли за Атлас.

След петнайсет минути слезе на 940-ия етаж и влезе в просторното фоайе на „Нюаж“, най-скъпия — и най-висок — луксозен хотел на Кулата. Туристи и бизнесмени седяха на плюшените канапета, които бяха невероятно меки въпреки въглеродните полимери, втъкани във всяка нишка, които променяха цвета на канапетата така, че да отиват на небето. През високите прозорци забеляза, че слънцето тъкмо потъва зад хоризонта. Канапетата бяха същото кобалтовосиньо, на места изпъстрено с оттенъци на червеното.

Двете с Лида идваха тук, за да снимат залеза, когато бяха в осми клас и минаваха през фазата, когато мечтаеха да станат манекенки. Обличаха бели рокли и позираха на канапетата по половин час, докато те си променяха цветовете, след това редактираха видеата, за да паснат на трийсетсекундна рамка, и ги постваха във фийдовете. Беше глупаво и смущаващо, но пък невероятно забавно.

Ейвъри въздъхна и се отправи към рецепцията от бял тоскански гранит, увиснал във въздуха, поддържан от мощни микроховери.

— Заповядайте — каза рецепционистът. Беше с колосана бяла риза и панталони, на табелката с името му пишеше „Пиер“, което означаваше, че е хлапе от долните етажи и се казва Питър.

— Търся Ерис Дод-Радсън — обясни Ейвъри. — Тук е със семейството си вече цяла седмица.

— Моля да ме извините, но нямаме право да съобщаваме номерата на стаите на гостите заради личното им спокойствие.

— Разбира се. — Ейвъри му отправи най-зашеметяващата си усмивка, която пазеше за случаи като този, и веднага забеляза, че той се колебае. — Разбирам. Просто се питах дали не бихте звъннали в стаята им вместо мен, за да предадете съобщение. Тя е най-добрата ми приятелка и не сме се чували от известно време. Започвам да се притеснявам.

Пиер прехапа устни, след това размаха ръка пред себе си и погледна холоекрана, който виждаше единствено той.

— Не намирам Ерис Дод-Радсън в системата. Сигурна ли сте, че е отседнала тук?

— Тук е с родителите си, Каролайн Дод и Евърет Радсън.

— Виждам Евърет Радсън…

— Това е! — прекъсна го Ейвъри. — Бихте ли позвънили?

Пиер се намръщи и я погледна отвисоко.

— Господин Радсън се е регистрирал сам. Вероятно грешите за приятелката ви. Може да е отседнала в друг хотел.

— Добре, благодаря — отвърна объркано Ейвъри и се отдалечи.

Седна на едно от канапетата, където малкото останали червеникавооранжеви нишки бързо се превръщаха в опушено синьо, и си поръча лимонада от тъчскрийна пред нея. Все още нямаше желание да се прибере. Трябваше й минутка да помисли. Напитката пристигна почти веднага и Ейвъри отпи дълга глътка. Запита се защо Ерис лъже, че сменят мебелите в апартамента, и защо баща й е отседнал сам в „Нюаж“.

Господин Радсън се беше развеждал два пъти преди. Да не би отново да ставаше същото, дали не бе изоставил майката на Ерис? Ако беше така, то къде се намираше Ерис?

— Сама ли пиеш? — Корд се настани на канапето срещу нея и се облегна назад на възглавниците.

— Пия лимонада — отвърна предпазливо Ейвъри.

— Какво разочарование. — Той се усмихна и съвършените му бели зъби заблестяха. — Навремето беше по-забавна, Фулър.

— А ти се търпеше — отвърна Ейвъри, макар и двамата да знаеха, че тя не говори сериозно. Познаваше Корд достатъчно дълго и можеше да си позволи да му прощава или не, каквото реши. — И ти ли търсиш Ерис? — полюбопитства тя и се запита дали той няма да й обясни.

— Ти не знаеш ли? Двамата с Ерис… ами ние… вече не сме заедно.

— О, ами аз… тя нищо не ми е казала. — Тревогата на Ейвъри стана по-силна; защо Ерис не й беше казала? Винаги споделяше с нея след раздяла и тогава двете се жалваха заедно, похапваха сладолед и планираха следващото завоевание на Ерис. Нещо наистина не беше наред.

— Какво се случи? — попита тя. Никак не се изненада, че двамата са скъсали — нито един не влагаше много във връзката, но въпреки това тя бе любопитна какво обяснение ще даде Корд. Той сви рамене и не отговори. — Друга ли има? — продължи да настоява Ейвъри, без да откъсва очи от него. Познаваше всичките му издайнически жестове.

— Не, просто се отегчихме — отвърна той. Беше добър лъжец; Ейвъри не можеше да го отрече. Запита се кое е новото момиче.

— Търся Брайс — продължи приятелят й. — Да си го виждала?

— Брайс в града ли е? — Тя не харесваше особено по-големия брат на Корд. Винеше го за просташкото отношение, което Корд проявяваше напоследък към всичко.

— Един господ знае — сви рамене той, но Ейвъри веднага усети, че е разтревожен. — Пристигна миналия уикенд и вещите му са още у дома, но от вчера не се е прибирал. Реших да пообиколя няколко места, преди да започна да проверявам банковите му извлечения.

— Надявам се да го намериш — пожела искрено Ейвъри, въпреки че повече се тревожеше за Ерис. — Я кажи — подхвърли тя, усетила, че е гладна, — искаш ли да си поръчаме малко чипс от трюфели? Напоследък много ми се ядат. — Двамата с Корд и Атлас идваха тук да похапват чипс от трюфели късно вечер след някое парти. Това беше най-приятната храна в цялата Кула.

Корд поклати глава. Няколко нишки на канапето зад него все още блестяха в огнено алено и създаваха илюзия за ореол.

— Не, благодаря. Ти обаче си поръчай. — Погледът му поомекна. — Струваш ми се изморена, Ейвъри.

— Боже, много ти благодаря — отвърна тя саркастично, макар донякъде да беше благодарна, че поне един човек в живота й не й казва винаги колко е страхотна.

— Е, няма защо — разсмя се той и си тръгна.

Тя поседя още няколко минути и пингна отново на Ерис, макар вече да не се надяваше на отговор. Допи лимонадата. На бара в хотела се събираха все повече хора, бизнесмени говореха приглушено, група жени се чукаха с шампанско. Погледът на Ейвъри беше привлечен от двойка, която, изглежда, бе излязла на първа среща; езикът на тялото показваше, че са още нервни, но пък интересът им един към друг беше очевиден. Момичето се приведе напред, сякаш искаше да отпусне пръсти върху ръката на момчето, но така и не посмя. Незнайно защо Ейвъри се натъжи и си тръгна.

В нишата за доставки в кухнята чакаше огромен хартиен плик. Ейвъри погледна етикета и се запита дали Атлас не е поръчал нещо, но пликът беше адресиран до нея. Силно учудена, тя го отвори и веднага я лъхна миризмата на топла мазнина от трюфели. Корд. Както предполагаше, сметката беше издадена на негово име.

Захапа един чипс, горещ и хрупкав от трюфеловото олио, и се усмихна с нежелание. Какво скапано начало на учебната година, помисли си; и единственият й приятел, на когото можеше да разчита в момента, беше Корд Андъртън.