Хилядният етаж

ЕРИС

Ерис вървеше по коридора и автоматично кимаше или не обръщаше внимание на съучениците си в зависимост от това дали й харесваше как изглеждат. Изражението й беше на ледено спокойствие и безразличие, както винаги. Вътрешно обаче усещаше, че губи самообладание.

Все още не можеше да повярва, че се е прибрала с Мариел в събота. Опитваше се да се преструва, че нищо не се е случило, но Мариел, изглежда, не разбираше. Пусна на Ерис цели две съобщения, питаше я как се е прибрала, след това споменаваше песен, която бяха слушали онази нощ. Ерис изтри съобщенията, без да отговори. Беше решила да зачеркне всичко това и да продължи напред — и колкото по-бързо новата й позната си го набиеше в главата, толкова по-добре.

Тръгна към кафенето и изчака опашката на автопилот. При блендер бара накара робота да й направи смути с малини и бадемово масло, след това си взе протеинова закуска за по-късно. Напоследък се опитваше да изцеди всичко, което можеше оттук, защото през повечето време у дома се хранеха с евтини сандвичи и супи от китайско фиде рамен. Ерис нямаше представа какво ще правят, когато им свършат парите.

— Ерис. — Ейвъри застана до нея и тръгнаха към обичайната си маса. — Трябва да поговорим.

— О-па — пошегува се тя, — да не би да късаш с мен? — Само че сърцето й блъскаше; тя веднага забеляза колко е сериозна приятелката й и почувства, че незнайно как Ейвъри е разбрала.

— Да отидем там, за да сме само двете — предложи Ейвъри и поведе Ерис към закътания вътрешен двор на училището. Там се създаваше чувството, че са навън: растяха истински дъбове, между два беше закачен дори хамак, въпреки че никой не го използваше. Настаниха се на слънчево място също като русалки, а плисираните им поли се издуха около тях.

Ейвъри извади от чантата си мъничък розов заглушител, който използваше технология подобна на защитния конус, за да им осигури спокойствие и да блокира всички звукови вълни в радиус от два метра. Светът изведнъж заглъхна, сякаш бяха пъхнали глави под водата.

— Супер — каза Ейвъри, отвори салатата си с кейл и манго и я постави в скута си. — Сега можем да си поговорим само двете. Какво става, Ерис?

— Какво имаш предвид?

— Вчера ходих до „Нюаж“ да те потърся. — Сърцето на Ерис се сви. Трябваше да измисли по-достоверна лъжа. — Там ми казаха, че не си отседнала в хотела, но баща ти е там. Сам.

— Работата е там, че… ами…

Ейвъри я наблюдаваше очаквателно. В този момент Ерис разбра, че не издържа повече. Избухна в сълзи.

Приятелката й я прегърна през раменете и я остави да си поплаче.

— Всичко е наред — шепнеше тя. — Каквото и да се е случило, ще се оправи.

Ерис се отдръпна и поклати глава, по лицето й продължиха да се стичат сълзи.

— Няма — прошепна.

— Да не би родителите ти да се разделят?

— Много по-зле е. — Ерис си пое накъсано дъх, след това изрече истината, онова, което не искаше да казва на глас. — Оказва се, че татко не ми е баща. — Ето, истината излезе наяве.

Бавно, докато обядваха и се опитваха да се държат нормално, Ерис разказа всичко на Ейвъри — как е научила истината след ДНК теста, който трябвало да направи заради документите за фонда. Как баща й бил с разбито сърце и дори нямал сили да я погледне, защото се чувствал предаден. Как двете с майка й се пренесли на 103-ти етаж и нямали почти никакви пари. Как старият живот на Ерис бил изчезнал безвъзвратно.

Ейвъри слушаше мълчаливо и по лицето й премина ужас, когато Ерис спомена сто и трети етаж, въпреки че бързо се овладя и го прикри.

— Много ми е мъчно, че е станало така — прошепна тя, когато приятелката й приключи.

Ерис не отговори. Вече не знаеше какво да каже.

Ейвъри въртеше стръкче трева между палеца и показалеца си и като че ли обмисляше внимателно нещо.

— Ами биологичният ти баща?

— Какво за него? Не проявявам никакъв интерес — тросна се Ерис.

— Извинявай — каза Ейвъри. — Не исках да… Нищо.

Поседяха мълчаливо. Най-сетне любопитството на Ерис надви желанието й да застане в защитна позиция.

— Мислиш, че трябва да се срещна с него ли?

— О, Ерис — въздъхна Ейвъри. — Зависи от теб. Знам, че ако се случеше на мен, щях да искам да разбера. Освен това той може да бъде по-заинтересован да те види, отколкото баща ти… отколкото Евърет.

— Летвата не е много висока — отвърна Ерис и поради някаква причина прихна. Смехът й звучеше странно, колкото ироничен, толкова и горчив, но Ейвъри се присъедини. След това Ерис се почувства по-добре, а възелът в гърдите й се поотпусна.

— Кажи — попита най-сетне Ейвъри, — как да ти помогна?

— Просто не казвай на никого. Не искам да… нали знаеш. — Не искаше да я съжаляват.

— Няма, разбира се. Само че, Ерис, идвай да спиш у нас, когато пожелаеш, вземай от моите дрехи, каквото искаш. Все още не мога да повярвам — призна тя недоумяващо. Ерис само кимна. — Чакай — сети се Ейвъри. — Ами рожденият ти ден?

— Говориш за причината, поради която попаднах в тази каша ли? Двете с мама не сме говорили по този въпрос. Май тази година ще го пропуснем.

— В никакъв случай. — Звънецът за края на обедната почивка звънна и Ейвъри стана и подаде ръка на приятелката си, за да я вдигне. Елегантна диамантена спортна гривна бе сложена до друга, на „Ермес“, маникюрът бе нов. Ноктите на Ерис бяха изпочупени. Тя сви ръце в юмруци. — Моля те, нека ти организирам парти — продължи тя. — В „Бъбъл Лаундж“, в събота вечерта.

— В никакъв случай — опита се да протестира Ерис. Сърцето й обаче затрепка, когато чу за парти, и Ейвъри забеляза истината в очите й.

— Стига. Аз ще се погрижа за всичко — настоя тя. — Освен това в момента имам нужда да се поразсея с нещо.

Ерис не беше сигурна какво се опитва да й каже.

— Добре — съгласи се тя. — Щом искаш. Благодаря ти.

— Ти би направила същото за мен.

Излязоха от вътрешния двор и тръгнаха по коридора.

— Шопинг за нов тоалет по-късно, нали? — продължи Ейвъри и спря пред вратата, където щеше да е следващият й час. — Аз черпя, разбира се.

— Ейвъри, вече правиш прекалено много за мен, не мога… — започна Ерис, но приятелката й я прекъсна.

— Спри. Нали затова са приятелите — заяви твърдо тя и влезе в класната стая с биенето на звънеца.

Ерис тръгна по празния коридор. Беше закъсняла за математика, но пък не й дремеше. Сърцето й биеше по-леко.

Същия следобед, когато се прибра, завари майка си в хола. Беше седнала с кръстосани крака сред сканирани документи, бе облякана с отрязани бричове и провиснал пуловер, а гъстата й коса беше прибрана с огромна бяла шнола, старомодни очила бяха кацнали на носа й. Изглеждаше млада, не много по-възрастна от дъщеря си. На Ерис й се дощя да я прегърне.

— Защо си сложила очила? — не се сдържа момичето, когато погледна купчината документи на път към кухнята. Очилата бяха отживелица. Нали майка й си беше направила операция на очите преди време?

— Купих ги в колежа. Реших, че ще ми помогнат с обявите за работа — отвърна Каролайн.

Ерис все забравяше, че майка й е учила една година преди да се ожени и да се премести в Ню Йорк.

— Какво искаш за вечеря? — продължи Каролайн ведро, — Мислех за…

— Кой е биологичният ми баща? — прекъсна я Ерис. Самата тя беше изненадана, когато се чу да задава въпроса, но в мига, в който го изрече, остана доволна. Той не й даваше мира, ставаше за нея все по-важен, откакто Ейвъри бе споменала за това на обяд.

— О! — ахна слисаната Каролайн. — Мислех, че не искаш да се познаваш с него.

— Може би. Не знам.

Майка й я погледна, сякаш не беше сигурна какво точно казва.

— Тогава ще се свържа с него и ще му кажа всичко. Ще направя всичко по силите си — обеща тя.

Бяха нужни няколко секунди, та Ерис да осмисли казаното.

— Да не би да искаш да кажеш, че той не знае за мен?

— Всичко е много сложно, нали разбираш?

— Не, не разбирам!

— Ерис…

— Лъгала си всички! Затова искам да се срещна с биологичния си баща! Защото ми трябва поне една нормална връзка с родител, а от теб не мога да очаквам подобно нещо!

Майка й трепна.

— Извинявай. — Говореше тихо, нещастно, но Ерис вече беше тръгнала към вратата на стаята си.

Не беше сигурна защо се натъжи толкова много, когато разбра, че биологичният й баща дори не знае, че тя съществува, Като капак на всичко бе изгубила баща си, бе изгубила Корд, изгубила целия си живот — това й дойде повечко.

Почувства се като боклука, който бе виждала децата на този етаж да подритват. Нежелана, безполезна, ничия.