Хилядният етаж

ЛИДА

На Лида й се стори, че чува шум, и се врътна рязко към тайната врата. Там беше застанало някакво момиче.

— Ти пък коя си? — излая тя.

— Райлин Майърс — заекна момичето и Лида си каза, че името й е познато. — Много се извинявам, не исках да…

— Трябва да си тръгнеш — каза Ейвъри.

По стълбата изтрополи още някой и след секунда през отвора се появи златисторусата коса на Ерис. Браво! Последният човек на земята, когото Лида имаше желание да види в момента, се беше довлякъл тук.

— Ето те! — възкликна Ерис и се изтласка нагоре от стълбата. Гледаше момичето, което се бе представило като Райлин. — Виж, искам да поговоря с теб. Корд те търси…

— Какъв, по дяволите, ти е проблемът? — разсъска се злобно Лида. Гневът й се пренасочи от Ейвъри към Ерис и се изостри до болка.

Ерис изви вежда.

— Успокой се, Лида. Сигурна съм, че тя не е искала да попадне тук.

— Не говоря на нея, а на теб! — Лунните лъчи попаднаха върху кремавото на шала от „Калвадур“ — същия шал, който бащата на Лида беше подарил на Ерис — и Лида изгуби и малкото самоконтрол, който й беше останал. — Как смееш дори да ме поглеждаш?

— Ерис! — извика Ейвъри. — Върви долу, веднага!

Ерис погледна другото момиче — което беше последвала, — след това отново се обърна към Лида. Поради някаква необяснима причина не помръдна от мястото си.

— Доколкото разбирам, си открила истината — заяви тя спокойно, без да откъсва очи от Лида. — Баща ти ли ти каза?

— Не желая да разговарям с теб! — Лида се отдръпна рязко и пристъпи съвсем близо до ръба на покрива.

Ейвъри застана до Ерис и двете се спогледаха уплашено.

— Лида — заговори Ейвъри и Лида забеляза страха в погледа й, — моля те, дръпни се оттам, нека да поговорим.

Лида обаче виждаше единствено Ерис, не откъсваше очи от шала. Как смееше да го носи пред хората, този подарък от женен мъж? Не се ли срамуваше?

— Какво ти става? — изпищя тя. — Не можеш ли да оставиш семейството ми на мира?!

В отчаянието си отстъпи още една крачка назад. Те буквално я бяха притиснали в ъгъла, тези две момичета, за които се предполагаше, че са й приятелки. Едната от тях обаче имаше връзка с баща й, а пък другата бе откраднала единственото момче, което беше обичала. Те й се присмиваха, помисли си отчаяно тя, защото си беше избрала скапаняшки приятелки. Бръкна в джоба на роклята си, за да потърси нов ксенперхеидрен. Просто трябваше да помисли малко по-трезво; след това щеше да измисли как да се справи с положението. Ръката й не напипа нищо.

— Знам, че си разстроена! — каза Ерис. — Извинявай. Знам, че е странно! Само че няма да кажа на никого. И никога повече няма да се виждам — заекна тя, — да се виждам с баща ти. Никога. Обещавам.

„Вземи си тъпия шал и се махай?“, искаше да изкрещи Лида или пък да разкъса Ерис на парчета, каквото и да е, стига да не стои тук и секунда повече и да говори за баща й. Като че ли тази вечер нямаше предостатъчно неприятности, с които да се разправя!

Ерис беше застанала до нея, достатъчно близо, та Лида да дръпне шала и да го смъкне от врата й. Сърцето й блъскаше от стимуланта. И двете бяха застанали опасно близо до ръба и Ейвъри не спираше да им крещи да се отдръпнат.

— И за мен е странно — прошепна Ерис, без да откъсва поглед от очите на Лида. — Моля те — каза тя и протегна ръка, за да докосне Лида.

Това беше последната капка.

— Казах ти да не ме докосваш! — изкрещя Лида и я блъсна. Като в просъница чу нови стъпки откъм стълбата.

Ерис се олюля почти като в забавен кадър, високите й токчета се хлъзнаха.

За момент изглеждаше така, сякаш ще се задържи, а и Лида протегна към нея ръка, но бе закъсняла…

Ерис падаше. Гънките на алената рокля плющяха около нея, шалът се вееше като бялото знаме на капитулацията. Изглеждаше необичайно красива, помисли си Лида някак отдалече, докато мъничкото телце летеше към мрака над града долу.

Лида остана да гледа дълго след като Ерис се скри от погледа й.

След цяла вечност, продължила незнайно колко, най-сетне осъзна ужаса на станалото. Скри лице в ръцете си и се разпищя.

В далечината слънцето се издигаше над хоризонта, протягаше дръзки червени пръсти към отдръпващото се нощно небе.

Когато го погледна, Лида видя единствено противното червено на прясно разплискана кръв.