Хилядният етаж

РАЙЛИН

В събота следобед Райлин влезе в стаята на Корд и затвори тихо вратата. Чакаше този шанс през целия ден. Корд го нямаше от сутринта, откакто бе дошла — като се замисли, нямаше го почти цяла седмица, въпреки че тя нямаше представа къде ходи всеки следобед. Може и да я избягваше след онзи неловък момент на прага, мислеше тя, след това се почувства глупаво, задето се замисля. Едва ли Корд Андъртън беше вземал решение заради момиче през целия си живот, камо ли заради момиче, което работи за него.

Въпреки че него го нямаше, на Райлин й беше неудобно да осъществи плана си, докато Брайс не излезе. Той се мота часове наред, наблюдаваше я как чисти, допреди десет минути, когато най-сетне излезе за кардиотренировка, каквото и да означаваше това. Потръпна при мисълта как я изгледа на излизане, как очите му пропълзяха по тялото й и облиза устни също като гущер. Нищо чудно, че Корд беше толкова смахнат, след като единственият член от семейството му беше развратник на двайсет и шест, който не правеше нищо, освен да прескача от едно скъпо игрище на друго.

Райлин се беше справяла и с по-тежки случаи от Брайс; можеше да го изтърпи още малко. Истината бе, че му беше длъжница, задето е на тази работа вече цяла седмица. Започваше да се страхува от неизбежното завръщане на количката за закуски на спирката със скърцащите влакове и безкрайния поток сърдите пътници. Само че възможностите й на седемнайсетгодишно момиче, прекъснало училище, бяха доста ограничени.

Работата за Корд беше приятна промяна. Апартаментът му беше готин и тих, тя можеше да прави всичко както пожелае, беше насаме с мислите си поне веднъж в живота си. Освен това Корд й плащаше по-добре.

Ако планът й проработеше, той щеше да е причината с Криса да не ги изгонят от апартамента.

Райлин клекна, отвори най-долното чекмедже на тоалетката на Корд и измъкна три от индивидуално опакованите Стъпалца. Хартията беше плътна, восъчно гладка в ръцете й. На Корд не му трябват колкото на мен, напомни си тя. Той вече имаше предостатъчно; изобщо нямаше да забележи, че няколко липсват. Освен това, ако свършеха, щеше да отиде при някой от дългия списък лекари за нова рецепта.

Внезапно се сети за изражението на Корд, докато гледаше старите видеозаписи. Тогава изглеждаше истински, почти млад, нямаше и следа от обичайния скептицизъм и сарказъм. А тя крадеше от наркотиците, които му бяха предписани след погребението на родителите му. Как ли щеше да реагира майка й, ако знаеше какви ги върши?

Вратата се отвори със замах.

Райлин отскочи и сви Стъпалцата гузно зад гърба си. На прага бе застанал Корд.

— Здрасти — каза той учудено. Райлин отвори уста, но не успя да изрече и дума. Знаеше, че така изглежда по-подозрително, както е застанала в средата на стаята, без почистващи препарати, несигурна какво да каже. Зяпаше глупаво Корд, опитваше се да прочете емоциите, които танцуваха като мълнии по лицето му. Ако я заловеше да краде от него, щеше да я уволни, а след това щяха да я арестуват.

Райлин направи единственото, за което се сети. Наведе се напред, все още стиснала в ръка наркотиците, и го целуна.

Усети отчаяние, паника; беше точно толкова ужасена, колкото и когато последва Хиръл в асансьорната шахта и погледна безкрайността надолу към дъното. След един безкраен момент Корд отвърна на целувката. Само че този път беше предпазлив, внимателен, много различен от когато я бе целунал миналия уикенд.

Докато се отдръпнат един от друг, Райлин успя да натъпче стъпалцата в джоба си.

Корд я наблюдаваше с любопитство. Широките му рамене буквално изсмукваха въздуха от цялата стая. Беше ли забелязал, че напрегна, готова да отрича, да бяга…

— Много ме объркваш, да знаеш. Миналата седмица ме шамароса, тази ме целуваш.

— Какво да ти кажа? — изрепчи се Райлин, но сърцето й продължаваше да препуска паникьосано. — Аз съм сложна личност.

— Очевидно. — Корд я наблюдава още дълго, след това бръкна за нещо в джоба си. — Канех се да ти дам това, между другото.

Райлин си пое рязко дъх. Беше инстантна снимка на майка й, изглежда, снимана в оранжерията на семейство Андъртън. Тя я погледна като омагьосана, докато движещата се снимка се приведе, за да помирише цъфнал амарилис с широка усмивка.

— Ти откъде… — прошепна тя и се опита да преглътне неочакваните сълзи.

— Мама я е правила. Непрекъснато снимаше — обясни той.

— Спомням си, че каза, че нямаш много снимки на майка си от едно време. Попаднах на тази… Както и да е, трябва да е у теб.

— Прекрасна е.

— Майка ми имаше купища стари файлове. Можеш да ги разгледаш, когато искаш. Кой знае, може да има още на майка ти. — Гласът му потрепваше от емоция, която тя не можа да определи.

— Благодаря ти. — Райлин замълча. Беше трогната.

И двамата останаха неподвижни, несигурни какво да кажат. Тя се усети, че гледа как бързо се вдигат и спускат гърдите на Корд, равномерните шевове по яката му и гладката му загоряла кожа отдолу. Стресна се и се овладя.

— Трябва да си тръгвам — прошепна и мина покрай него.

Корд кимна, не каза нищо. Остана да гледа след нея, докато тя трополеше надолу по стълбите и излизаше, стиснала снимката с две ръце.

— Няма да повярваш какво стана днес — заяви Райлин, когато влезе в апартамента.

— Арестували са те. Повишили са те. Хванала си ново гадже! — Криса беше застанала до кухненския плот и въртеше копчето, за да превключи от грил на варене на пара. Посегна към чекмеджето и извади няколко прекалено големи глави броколи, постави ги върху плота и ги поля с марината от мед и сирача от кутия. Парата накъдряше косата й на малки букли от двете страни на лицето й.

— Какво? Не — отвърна Райлин, твърде развълнувана, за да обърне внимание на нападката към Хиръл. Преди Криса го харесваше, но откакто миналата година той стана дилър, не криеше неодобрението си. — Погледни! — възкликна и показа снимката. През цялото пътуване до дома не бе могла да откъсне очи от нея.

Малката се обърна нетърпеливо и едва не изпусна кутията с топчета бяло саламурено сирене, която държеше.

— О, Рай! — Втурна се напред, за да погледне отблизо.

— Знам.

Двете останаха загледани в снимката за кратко. Не можеха да отместят очи.

— Толкова е… щастлива. Почти бях забравила колко беше красива преди да… — Криса подсмръкна. — Откъде я взе?

— Корд ми я даде. — В същия момент Райлин се запита как я е намерил Корд. Двете с Криса търсеха снимки на майка си вече година, но повечето бяха правени от нея, на тях двете. На малкото, които имаха, тя изглеждаше уморена или отпусната. Ето как я помнеше Райлин: засмяна и здрава, зелените й очи блестяха, лицето й грееше, озарено отвътре.

Криса се разплака. Не с тихите сълзи, които изплакаха през последните дни от болестта на майка си, когато тя страдаше в съседната стая и те не искаха да ги чуе, а разтърсващи хлипове, от които слабите й раменца се тресяха.

— Ш-ш-ш — прошепна Райлин и я прегърна. Както винаги, усети болката на Криса като своя. Винаги ставаше така, още откакто баща им ги бе изоставил, когато малката бе още бебе. По онова време майката на Райлин започна да работи непрекъснато. Дори тогава бяха двете срещу целия свят.

— Тя ми липсва толкова много… — прошепна Криса.

— Знам. И на мен.

Входната врата се отвори. Стреснатите момичета вдигнаха очи, но се оказа Хиръл.

— Здрасти, здрасти, какви ги вършите? — попита той и замълча, когато забеляза, че са разплакани. — Извинявайте. Какво е станало? Да не би някой да е умрял?

Райлин се опита да му прости грубостта.

— Всичко е наред — каза тя и усети как сестра й настръхва. — Днес ми я дадоха. Корд ми я подари. — Посочи снимката на масата, движещия се образ на майка им, увековечил минутите, в които се смее и мирише цветето.

— Много мило.

— Трябва да я закачим. — Малката посочи място на стената. — Точно там, по средата.

— Добре — съгласи се ентусиазирано Райлин. Пристъпи към шкафа, потърси в чекмеджетата и извади пакетче лепящи точки. — Хиръл, нали стигаш дотам?

Той сви рамене и закачи точките на гърба на снимката, след това я натисна на мястото, което бе посочила Криса.

— Трябва да поизляза на въздух — заяви неочаквано момиченцето и излезе. Райлин се запита дали няма да се разплаче отново.

— Между другото, имам нещо за теб — обърна се Райлин към Хиръл и извади Стъпалцата от джоба си.

Той се ококори.

— Откраднала си от Андъртън? Браво.

— Той има много, няма да забележи — заяви тя и се почувства неловко. Надяваше се да е права. — Кога можеш да ги продадеш?

— Ще ги разкарам колкото е възможно по-бързо. — Хиръл вдигна едно от Стъпалцата към светлината и го заразглежда от различни ъгли, после подсвирна. — Трябва да ковнем едно преди да разкараме другите.

— Не! — почти изкрещя Райлин. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Парите ми трябват. Закъсняла съм с наема.

— Ти винаги закъсняваш с наема — отвърна незаинтересовано Хиръл. — Хайде де, това са Стъпалцата на Корд Андъртън, значи трябва да са голяма работа! Той не е ли напълно сбъркан?

— Какво, защото родителите му са загинали ли?

Хиръл неочаквано се изчерви.

— Нямах това предвид. Просто казвам, че ще ни е адски готско. А след това… — Ръката му се плъзна по задника й.

— Говоря сериозно — сопна се Райлин и го отблъсна.

— Добре де, добре. — Хиръл вдигна ръце и се опита да се засмее. — Ти си ги тафила, ти решаваш какво да правиш с тях. Аз ще ги занеса на Ви, след това ще се отбия където трябва.

— Благодаря ти.

— Може да пробваме едно от следващата партида. — Хиръл натъпка бързо Стъпалцата в джоба си.

Райлин се намръщи.

— Няма да има следваща партида. Повече няма да крада от него.

— Защо не? Нали каза, че тоя скапаняк дори няма да забележи.

— Не е скапаняк. Той ми даде тази снимка — отвърна тя, макар да не беше сигурна защо защитава Корд Андъртън. Незнайно защо си припомни целувката и се изчерви с надеждата мислите й да не й личат.

— Все тая. — Хиръл махна презрително с ръка.

— Какво ти става? — попита остро Райлин тъкмо когато Криса влезе със зачервени очи. Райлин срещна погледа й, след това се обърна отново към Хиръл и се зачуди какво наистина му става. Освен ако… Погледна снимката. Той да не би да ревнуваше?

— Нищо. Извинявай. — Хиръл прокара ръка по лицето си и отново стана безразличен. — Довечера ще ги дам на Ви. Та в тази връзка, ще се преобличаш ли? Трябва да тръгваме.

Точно така. Щяха да ходят на партито на приятели на Индиго. За пръв път в събота вечер от година насам Райлин не тръпнеше от нетърпение да излезе и да се надруса. Чувстваше се изтощена; малката й сестра й липсваше.

— Ох — каза тя. — Уморена съм. Защо не отидеш без мен тази вечер?

— Както кажеш, сладурче. — Хиръл я целуна бързо. — Да знаеш, че ще ни липсваш. До утре, нали?

В мига, в който вратата се затвори след него, Райлин се обърна към Криса.

— И значи — каза, сякаш бе нещо напълно нормално да си остане вкъщи, — ще си обуя долнище на анцуг и ще сложа масата. Има ли хубави филми, които искаш да гледаме?

Сестра й я гледаше и не можеше да повярва на очите си; след това се обърна към снимката и на Райлин й се стори, че и двете се опитват да върнат момента отпреди влизането на Хиръл. След малко Криса се усмихна.

— Mais oui[3] — започна тя с ужасния френски акцент, който бе липсвал на Райлин повече, отколкото бе предполагала. — Кафене „Пари“ е отворено.