Хилядният етаж

ЕРИС

Ерис отвори входната врата на „Гроздовиден ресник“ 2704 възможно най-тихо. Последното, което искаше, бе майка й да я чуе, че се прибира, и да започне разговор. Ерис почти не й беше проговорила цяла седмица. Все още беше обидена и нещастна, сякаш някой натискаше болно място.

Щом вратата се отвори, Ерис покри уста с ръка, за да не повърне. В апартамента отново се беше появила миризмата на гаден отходен канал, която редовно прииждаше откъм съседите. Остави входната врата отворена, което понякога помагаше да се проветри, и пъхна една от черните си обувки на високи токчета, за да не се хлопне. След това напръска целия апартамент с жасминовия си парфюм и усили вентилацията. Така поне можеше да се диша.

Чу шум откъм стаята на майка си и пристъпи по-близо. Разбра, че чува приглушени ридания, и за миг я завладя чувство на вина, и срам също. Майка й се държеше оптимистично цяла седмица, разказваше й за местата, на които беше кандидатствала за работа, опитваше се да поспретне апартамента с подръчни материали. Нито веднъж не се разплака пред нея. А ето че сега се беше оставила на мъката единствено защото нямаше представа, че Ерис се е прибрала.

Ерис бързо отмина. Не й беше приятно да вижда майка си така. Но не беше готова да влезе и да я прегърне. Все още не й бе простила. Както беше казал баща й — Евърет, напомни си тя, — „Трябва ми време“.

Въздъхна и отвори хладилника. Дори не беше гладна; жестът беше безцелен, защото не знаеше какво друго да направи. За пръв път от години нямаше планове за събота вечерта. Вместо това беше сама, в смрадлив апартамент, докато всичките й приятели правеха нещо върховно, което тя повече не можеше да си позволи.

Добре поне че успя да отиде до горната част на Кулата днес. Цял следобед беше на шопинг с Ейвъри и момичетата — не че си купи нещо, но отчаяно искаше да избяга от клаустрофобията, която я задушаваше на долните етажи. Следобед всички излязоха за ледени плодове и Ерис похарчи част от бързо стопяващия се битбаланс за леден лимон, за да не е единственото момиче без лакомство. Едва се удържа да не оближе яркорозовата чашка за еднократна употреба, след като изяде всичко. Не можеше да повярва, че навремето си купуваше нещо такова, хапваше по два пъти и хвърляше останалото, без дори да се замисли.

После останалите момичета тръгнаха на обяд към „Амюз Буш“, а след това щяха да идат в новия тики бар „Панацея“. Ерис беше чувала, че барът гледа към симулиран океан, където слънцето залязва през цялата нощ, отново и отново, на всеки четирийсет минути. В стария си живот в момента Ерис щеше да се облича. Позволи си да пофантазира, планира дрехите си — щеше да е с белия плетен топ и разкроената пола с цепка отстрани. Щеше да си забоде в косата огромен хибискус, който щеше специално да поръча от цветарския магазин, който обаче щеше да си струва безбожната цена, когато другите момичета го видеха и им се приискаше да им е хрумнала същата идея.

Всички останаха шокирани, когато каза, че не може да отиде.

— Сигурна ли си? — започна с молбите Ейвъри и Ерис едва не призна истината на мига. Знаеше обаче, че в момента, в който го направи, всичко ще се промени, а все още не беше в състояние да се справи с това. Нито едно от момичетата нямаше да се държи гадно, разбира се; но щяха да се чувстват неловко около нея, нямаше да знаят какво да правят и малко по малко щеше да престане да получава покани. Никой нямаше да иска да накара Ерис да се чувства зле, като я кани на скъпи вечери или на часове по йога, които не може да си позволи. А тя имаше нужда да се преструва, че всичко е нормално. Само това й носеше някаква стабилност в момента.

Затова каза на всички, че родителите й са я накарали да се прибере за семейна вечеря. Семейна вечеря, друг път. В опит да се държат мило, останалите момичета предложиха да я изпратят до „дома“ в „Нюаж“. Ерис им помаха и се качи в асансьора, след това се мота по коридорите цели петнайсет минути, преди да посмее да се покаже навън. Ставаше досадно и изтощително да следи лъжите си.

Тръгна към стаята си, но спря, когато чу шум в коридора; гласовете нахлуха през все още отворената врата.

— Знам, знам, ще й кажа!

Гласът беше на Мариел.

Ерис надникна навън и наистина видя Мариел, която извиваше очи, докато затваряше вратата на апартамента зад себе си.

— Излизаш ли? — попита Ерис, без да мисли. Мариел беше с тясна рокля с неравен подгъв, червени високи обувки и компактна хромирана чанта.

— Ти вкъщи ли ще си стоиш? — отвърна Мариел.

— Май да. Няма нищо интересно, нали?

Мариел изви едната си вежда.

— Да, нашите партита не са само с шампанско и тъпа музика.

— На парти ли отиваш? — Ерис не можеше да обясни защо го прави, освен че не искаше да си влезе и отново да остане сама.

Мариел я наблюдава известно време, неспособна да повярва.

— Искаш ли да дойдеш?

— Искам — въздъхна Ерис и усети, че поведението й е достойно за присмех.

Мариел пристъпи към нея със стиснати устни. След това с едно-единствено драматично движение разкъса копчетата от копринената блуза на Ерис и отдолу се показа бяла камизола.

— Какво, по дяволите… — Ерис отстъпи крачка, но Мариел прихна. За толкова грубо момиче смехът й беше изненадващо мек, понесе се лениво нагоре, също като валма халюциногенен дим. На Ерис й се прииска да го чуе отново.

— Извинявай — подхвърли весело Мариел, — не отиваме на костюмено парти, така че не можеш да се натресеш като някоя надута гаднярка от горните етажи. Дръж. — Тя свали един от натруфените си гердани и го подаде на Ерис. — Това ще свърши работа.

— Благодаря. — Ерис погледна тоалета си: дънки, обувки с танкчета и бяла камизола, която бе прекалено изрязана, за да се носи като топ. Герданът привличаше вниманието към деколтето й по доста курвенски начин. Но пък тук долу нямаше значение как изглежда. Освен това настроението й се беше пооправило, независимо от всичко, когато чу, че някъде има парти.

— Къде отиваме? — Ерис припна, за да догони Мариел, която вече бързаше по коридора.

— Някога качвала ли си се на железницата?

Само веднъж, когато ги водиха някъде в началното училище, но не бе нужно да казва на Мариел. Ерис се запита неспокойно къде са тръгнали. Железницата беше пътнически влак, който водеше до противни места като Ню Джърси или Куинс. Всички на горните етажи ползваха хеликоптерните услуги.

— Разбира се — отвърна тя по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Добре дошла в Бруклин — обяви Мариел, когато най-сетне слязоха. Тръгнаха по улица, обточена с магазинчета, няколко отворени, въпреки че нямаше хора; халогенни светлини трепкаха неубедително. Мариел извади таблета си и започна да пуска есемеси, намръщила чело. Ерис мълчеше.

Никога не беше идвала в Бруклин. Кварталът бил популярен, преди да построят Кулата и тя да потопи част от него в постоянна сянка. Градчето Бруклин продължаваше да води дело срещу инженерната фирма, която бе създала Кулата, но никой не вярваше, че ще спечелят. Междувременно хората се изнизваха от района вече цели две десетилетия. Ерис не беше сигурна кой живее тук.

— Пристигнахме — обади се Мариел и се качи по стълби, които водеха към стара, някога внушителна градска къща. „Просрочена ипотека: собственост на „Фулър Уелт Мениджмънт“, гласеше яркочервена табела на входната врата, която бе запечатана, но някой бе нахлул, без да се съобразява със забраната. Ерис чу думтенето на музиката. Изкиска се, когато се замисли над иронията, че ще бъде на парти в къща собственост на бащата на Ейвъри. Ейвъри би казала, че е страшно забавно. Жалко, че не можеше да й каже.

Мариел почука по определен начин на вратата и тя се отвори навътре, а на прага застана як мъж с татуси и брада. Щом видя Мариел, по намръщеното му лице се разля усмивка.

— Къде се криеш толкова време? — попита той и я привлече за прегръдка. — Мама все пита за теб!

— Кажи на майка си, че ще се отбием скоро — обеща Мариел и мина покрай него. Ерис опита да я последва, но той вдигна ръка и й препречи пътя.

— Трийсет наноса.

— О… ами… — Може и да имаше трийсетина наноса в сметката, но не беше сигурна дали ще й стигнат.

— Тя е с мен, Хосе — провикна се през рамо Мариел.

— Извинявай. — Хосе отпусна ръка. — Не знаех. Забавлявайте се.

Мариел пъхна ръка в ръката на Ерис и я потегли напред към нещо като хол, в който нямаше мебели, а единствено тийнейджъри с евтини дрехи, но широко усмихнати. Баровете бяха в двата края на стаята, в четирите ъгъла имаше колони, включително ховер колони, които следваха най-големите групи хора. За Бруклин партито не беше лошо.

— Това е братовчед ми Хосе — обясни Мариел.

— Той ли е организирал партито? — Ерис не разбираше защо са в иззета къща.

— Може и така да се каже. Това е страничният му бизнес — организира партита в изоставени и иззети къщи, след това иска такса за входа. Изкарва прилични кинти от тази работа.

— Виж ти. Благодаря ти, че ми позволи да вляза, без да платя — рече с неудобство Ерис. Мразеше да дължи пари, особено на това момиче.

— Не ми благодари много — отвърна Мариел. — Да знаеш, че не можеш да флиртуваш с когото ти хрумне, защото вече казах на Хосе, че сме заедно.

— Какво? — зяпна я напълно обърканата Ерис.

— Извинявай — продължи Мариел, — но той ми забрани да водя приятели, защото започнах да прекалявам. Сега прави компромис единствено за хората, с които излизам. Реших, че в момента си кофти с парите, затова… — Тя замълча с неудобство.

— Благодаря. — Ерис нямаше представа как да разбира казаното. Огледа се. — Кои са всички тези хора?

— Приятели от училище, от квартала. Може и да познаваш някои — има мои колеги от „Алтитюд“. — Мариел се ухили закачливо.

Ерис се огледа и наистина забеляза няколко познати лица. Високата брюнетка не беше ли баристата, с която бе флиртувала през лятото?

— Трябва да пийна нещо — заяви Ерис и тръгна към бара, а Мариел зад нея се изсмя.

Нощта напредваше. Ерис се представи почти на всички; хората се държаха приятелски, всички познаваха Мариел, сякаш Мариел бе социалното лепило, което поддържаше групата заедно. Само че нещо необяснимо отделяше Ерис от тях, от приятния им смях и огромна енергия. Дали не бяха все още неугасналите въглени на възмущение, които продължаваха да тлеят в гърдите й, или може би фактът, че идваше от горната част на Кулата. Каквато и да беше причината, Ерис се чувстваше отделена от всички. Не спираше да пие, надяваше се алкохолът да скъси дистанцията. Пи толкова, че накрая се кискаше неудържимо и танцуваше безгрижно. Чувстваше се великолепно, носеше се из необитаемата къща, без да се интересува какво мислят останалите за нея. Имаше нужда от такова прекарване.

По едно време откри, че има стълба към покрива. Къщата беше толкова ниско над земята, само на четири етажа. Никой в Кулата не би се замислил над подобна гледка. Ерис се облегна на защитната стена и се загледа в тъмните форми на околните сгради. Светлината падаше на златни пръстени по улицата долу. Виждаше всичко в хола на съседната къща, където една двойка седеше на малка масичка, стиснали ръце над храната. Ерис извърна бързо поглед, защото се почувства като натрапница.

От другата страна на водата се извисяваше масивното туловище на Кулата. Тя вдигна очи нагоре, много нагоре, и се запита коя от дребните трепкащи светлинки е старият й апартамент на 985-ия. Забрави го, нареди си тя, негодуванието все още беше болезнено силно. Всички се държаха безобразно с нея — и майка й, и баща й, дори биологичният й баща, който и да беше той. Тя нямаше нужда от никой от тях. Не й трябваше абсолютно никой. Справяше се прекрасно и без тях.

Отметна назад глава, погледна още по-високо, над Кулата, към тъмното безкрайно небе. Спомни си нощите, когато се беше промъквала в Гринич Парк, стиснала за ръка онзи, с когото излизаше тогава, за да наблюдава ширналия се холоекран със звезди. Колкото и добра да беше холотехнологията, никога нямаше да успее да се доближи до това.

— Ето те и теб. — Мариел се показа на стълбите. Откъм вратата се понесе музика. — Аз си тръгвам. Идваш ли?

— Още не ми се тръгва. — Ерис продължаваше да гледа звездите.

— Наистина ли? Да не би да си решила да се качиш сама на железницата по-късно? — пошегува се Мариел.

— Добре де. — Тя въздъхна драматично и се обърна. Олюля се.

— Внимавай. — Мариел протегна ръка, за да я задържи, когато се олюля на обувките с танкчета. — Като се напиеш безмозъчно, няма да промениш абсолютно нищо. Повярвай ми, пробвала съм — призна тя с неподозирана искреност.

— Все тая. — Ерис не слушаше внимателно. Оглеждаше тъмните мигли на Мариел, яркочервените й устни, меката извивка на врата. Искаше да ги проследи с пръст, затова протегна ръка и го направи. Мариел не помръдваше.

Ерис се наведе напред, за да я целуне.

Не беше точно вкуса, който си бе представяла — на дим, на восъчно червило. Ерис задържа ръка на врата на Мариел наслади се, когато усети бесния й пулс, а след това отпусна другата си ръка отзад на главата й.

Мариел се отдръпна крачка назад.

— Ерис! Какво… няма значение. Пияна си — изтъкна тя очевидното. — Трябва да се прибираш.

— Точно така. Да се прибираме. — Ерис понечи да изтегли Мариел надолу по стълбите, но тя се запъна.

— Ерис…

— Хайде. Искам да видя всичките ти татуси — пошегува се безпощадно тя, въпреки че нямаше да се трогне особено, ако Мариел я отблъснеше; вече не й дремеше от нищо. Но пък беше забавно — и шегите, и руменината по бузите на Мариел, откраднатата целувка. Ерис обичаше тези игри. Беше много добра в тях. Винаги разигравай онова, в което е силата ти, съветваше я баща й. Тя се забавляваше, защото той говореше за красотата й. Всички знаеха, че това е най-голямото й преимущество.

Не. Повече нямаше да мисли за баща си.

— Добре — съгласи се Мариел и се разсмя. — Да вървим. Нали си моята половинка за вечерта.

Ерис кимна; почувства се безразсъдна. Не се интересуваше от абсолютно нищо в този момент.

Главата на Ерис пулсираше от болка. Посегна към чаршафите, които беше изритала, и застина, замига в непознатия мрак. Яркорозовият часовник на лещите в края на окото й й показа, че е 04:09. До нея някой дишаше спокойно и равномерно.

Бавно и много внимателно Ерис се обърна. Мариел лежеше отпусната до нея, тъмната й коса пръсната по плоската бяла възглавница.

Мама му стара, мама му стара и пак мама му стара!

Ерис не помръдваше. Притаи дъх, докато се опитваше да навърже събитията от предишната вечер. Спомни си как пи шотове евтин алкохол на партито… как целуна Мариел на покрива… след това излязоха заедно в топлата лятна нощ, за да се върнат тук, в стаята на Мариел…

Мариел се размърда в съня си и сърцето на Ерис се сви, завладяно от паника. Движеше се колкото бързо смееше; измъкна се от леглото и си потърси дрехите, пръснати по пода. Закопча дънките с едната ръка, стисна обувките в другата и тръгна боса през стаята на Мариел.

Поколеба се за момент в коридора на апартамента им, напълно объркана, защото не обърна внимание откъде минават, когато влязоха преди няколко часа. След това чу приглушени стъпки и нисък глас и се задейства. Точно сега не можеше да се срещне с родителите на Мариел. Обзета от паника, тя сграбчи бравата на врата, за която реши, че е входната, и изскочи на евтината флуоресцентна светлина на „Гроздовиден ресник“.

След секунди се шмугна в своя апартамент през три врати и се озова в безопасната си стая. Дори не си направи труд да си сложи пижамата, просто се сви в леглото и затвори очи. Господи, колко много й липсваше старият апартамент. Липсваше й и старото легло със заоблените ръбове и ароматерапевтичната възглавница, и скъпата музика за приспиване.

Тази вечер беше огромна грешка. Ерис обвини шотовете, които бе изпила, и откаченото си настроение. Добре поне че се събуди, когато трябваше, че си спести неловкия разговор на сутринта. Добре че нито един от приятелите й не знаеше какви ги е вършила тази вечер.

Беше се натискала с Мариел — господи, каква беше фамилията й? Ерис трепна. Нямаше значение, абсолютно никакво значение, помисли си тя, докато се унасяше. Щеше да се преструва, че нищо не се е случило.