Хилядният етаж

РАЙЛИН

В събота вечерта Райлин влезе в апартамента на Корд. Чувстваше се по-лека, отколкото през изминалите седмици. По-рано се бе срещнала с Ви, за да му предаде новите пакетчета със Стъпалца — беше ужасена, че той може да поиска още, и не беше сигурна какво ще каже, ако стане така — но той просто кимна, усмихна се зловещо и прехвърли петнайсет хиляди нанодолара на сметката й. Тя на свой ред ги прехвърли на полицията за гаранция на Хиръл, но все още не знаеше кога ще го пуснат. Не чакаше излизането му с нетърпение, не и след последната им среща. Какво ли щеше да каже той, когато научеше, че са приключили?

Ще премина по този мост, когато стигна до него, каза си. Беше му осигурила парите за гаранцията точно както бе поискал; не можеше да иска нищо повече от нея. Освен това сега искаше да мисли единствено за Корд. Всеки път, когато си припомнеше следобеда им на Лонг Айланд — как вълните се разбиваха в пясъка пред тях, как голите им крака докосваха пясъка, докато дъждът се изливаше над главите им, — усещаше, че е замаяна.

Пристъпи към входната врата, облечена в нова рокля без ръкави, с лъскави черни ципове от едната страна и дълбоко деколте. Корд не й беше казал какво ще правят тази вечер, но когато по-рано й бе пуснал съобщение, й се стори, че е намислил нещо специално.

Отвори широко очи за скенера на ретината. Вратата обаче не се отвори автоматично, както ставаше всеки път, откакто Корд я бе прибавил към списъка с постоянни гости преди няколко седмици. Райлин се намръщи — Корд трябваше да извика техник, за да прегледа системата. Натисна звънеца.

— Корд? — провикна се и почука на вратата, както правеха хората от долните етажи. Най-сетне вратата се отвори.

Райлин влезе и мина покрай кухнята. Апартаментът й се стори странно тих: не приятно тих, по-скоро цареше тишина, която вещаеше очакване, нещо като кино преди холофилмът да започне. Тя ускори крачка.

— Ето те и теб — обади се Брайс от хола.

Беше се настанил на висок стол с права облегалка. Заприлича й на крал, настанил се на трона си.

— Здравей, Брайс — каза тя, нетърпелива да се измъкне. Позата му я притесняваше.

— Седни. — Той кимна към стола срещу него.

— Брайс, аз…

— Трябва да поговорим за пристрастието ти към Стъпалца — каза той и протегна ръка, за да й попречи да мине.

— Какво имаш предвид? — попита спокойно тя. По гърба й обаче плъзна студена тръпка.

— Райлин, и двамата знаем, че си откраднала от Корд, така че престани да се преструваш.

Тя не каза нищо, уплашена, че ако протестира, ще се закопае по-дълбоко. Сърцето й биеше опасно бързо.

Брайс я заоглежда дръзко.

— Знаех, че нещо не е наред, още от мига, в който те видях. Опитах се да кажа на Корд, но той отказа да слуша. И да видиш ти чудо! Оказах се прав.

— Моля те, нека ти обясня…

— Не, аз ще ти обясня. Слушай внимателно какво ще стане сега. Отиваш в стаята на Корд и късаш с него така, че никога повече да не иска да те види отново.

— Не — отвърна тя автоматично. Не можеше да го направи. Отказваше да го направи.

— Нека изясня нещата. Ако не скъсаш с брат ми, ще му разкажа как си го използвала, за да крадеш хапчетата му, а след това ще съобщя в полицията. Ще отидеш в затвора. Ясно ли е?

— Не съм го използвала — прошепна тя. Брайс я гледаше. — Нямаш никакво доказателство — добави тя със свито сърце.

— Ще бъде моята дума срещу твоята. На кого според теб ще повярват?

Беше прав. Райлин знаеше как стават тези неща.

— Моля те — прошепна отново тя.

— Разполагаш с пет минути — каза Брайс.

Райлин се изненада, когато усети, че по лицето й се стичат сълзи. Плачеше. А тя беше момичето, което никога не плаче. Пое си накъсано дъх и се изправи, избърса сълзите и тръгна към стаята на Корд.

— Здрасти — прошепна, след като почука на вратата и той отвори. — Зает ли си?

— Райлин! Мислех, че ще дойдеш по-късно.

Нетърпението по красивото му лице едва не срина решителността й.

— Едни приятели организират парти тази вечер — обясни Корд и излезе в коридора. Райлин го последва безпомощно. — Надявах се да дойдеш. Тъкмо ще се запознаеш с някои от приятелите ми. — Корд продължаваше да разказва за приятелката си Ейвъри и невероятния й апартамент, но Райлин почти не го слушаше; вместо това погледна към Брайс. Той кимна едва забележимо.

— Корд — прекъсна го Райлин и сърцето й се сви, — трябва да поговорим.

Той спря.

— Разбира се — отвърна след малко, очевидно в опит да бъде спокоен. — Да седнем.

Райлин поклати глава. Искаше да приключи — и без това болката беше нетърпима.

— Не мога да се виждам повече с теб.

— Какво? — възкликна той озадачено. — Райлин? Това пък откъде дойде?

— Аз просто… — „Никога повече да не иска да те види отново“. — Имам приятел — заяви тя.

— Не разбирам. — Корд се тръшна на един стол, сякаш енергията му неочаквано го напусна и не можеше да стои прав.

— Приятелят ми, Хиръл, за когото ти разказах, че е в ареста за разпространение на наркотици. Не съм спирала да излизам с него. Просто… преструвах се с теб, защото работата ми трябваше. А след това ти ме заведе в Париж и… — Замълча, не че имаше значение; вече бе казала каквото трябваше.

Най-лошото бе, че беше казала истината. Поне отначало. Никога не се беше презирала повече, отколкото в този момент.

— Значи нищо не е имало значение за теб, така ли? — Корд я гледаше така, сякаш не я беше виждал никога преди, сякаш не вярваше на онова, което чува.

— Да.

— Разкарай се веднага от къщата ми — заяви той студено.

— Извинявай — прошепна Райлин и погледна Корд през замъглени очи. Познаваше чертите му, беше ги проследявала с пръсти онзи следобед, омагьосана от бурята. Нещо обаче се беше променило.

Така изглеждаше на партито, осъзна тя, преди седмици, сякаш не го интересуваше нищо и никой. Така изглеждаше, когато криеше чувствата си, когато Райлин не знаеше какво има под повърхността.

— Ще го кажа още веднъж — изръмжа той злобно. — Разкарай се веднага и никога не се връщай.

Райлин се олюля, шокирана от празнотата в очите на Корд. Той гледаше през нея, сякаш я нямаше. Неочаквано й се стори, че следобедът, който бяха прекарали заедно на плажа, се е случил на друго момиче.

— Довиждане. — Райлин се обърна към вратата. В гърдите й се събра мъка, разкъсваше я с остри нокти.

Беше в антрето, канеше се да излезе от апартамента на Корд й последен път, когато чу Брайс да слиза по стълбите.

— Съжалявам, Корд — каза той. Чу звънтенето на леда в чашата му и разбра какво пие. — Честно да ти кажа, тя е от трийсет и втория етаж. Какво друго очакваш от такова момиче?