Хилядният етаж

ЕРИС

„Прибирам се“, съобщи с фликър Ерис на Корд. Не остана да чака отговора му. Апартаментът му вече се изпразваше — гостите на партито бавно започваха да се разотиват, някои сами, други по двойки. Накъдето и да погледнеше, Ерис виждаше остатъци от епичната нощ, пръснати чаши, изгубени части от костюми и счупени халюциногенни запалки.

Нямаше намерение да остава толкова дълго, само че прескачаше от група на група и напълно изгуби представа за времето. Нямаше представа къде е Корд, освен това неочаквано се почувства изтощена, затова не тръгна да го търси. Единственото й желание бе да вземе душ с чиста вода и да се отпусне на чаршафите с хиляди нишки.

Тръгна към вратата, прегледа мързеливо съобщенията си и стреснато разбра, че е пропуснала няколко позвънявания от къщи. Бяха отпреди два часа, когато се вихреше на дансинга; спомняше си как мяташе глава, когато реши да не им обръща внимание, но и не бе разбрала, че са от родителите й. Запита се какво става.

Когато стигна до апартамента си на 985-и, отвори вратата възможно най-бавно, стиснала черните си обувки в една ръка, а малката чантичка в другата. В мига, в който пристъпи вътре, разбра, че нещо не е наред. Светлините бяха включени възможно най-ярко, откъм хола долиташе необичаен приглушен звук. О, боже, беше майка й. Плачеше.

Ерис пусна обувките на пода и те изтракаха.

— Ерис? — Каролайн вдигна глава. Беше се свила на канапето. Все още беше с вечерната рокля и приличаше на красив ален въпросителен знак на фона на белите възглавници.

Ерис се втурна напред, за да прегърне майка си и да я притисне до себе си. Неочаквано си спомни времето, когато беше малка и родителите й се прибираха от партита. Чуваше как токчетата на майка й тракат в антрето — звук, който колкото и странно да беше, й вдъхваше увереност — и колкото и да беше късно, Каролайн винаги идваше да погали дъщеря си по косата и да й разкаже за прекрасните, вълшебни неща, които възрастните бяха правили същата вечер. Колко пъти само Ерис бе заспивала заслушана в гласа на майка си.

— Всичко е наред — рече тихо тя, макар очевидно да не беше така. Обходи нервно с поглед апартамента. Къде беше баща й?

— Нищо не е наред. — Каролайн си пое дълбоко дъх, отдръпна се и погледна момичето в очите. Сълзи пълни със спирала оставяха черни следи по лицето й. — Много съжалявам.

— Какво се е случило? — Ерис се отдръпна от майка си по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Къде е татко?

— Той… тръгна си. — Каролайн сведе поглед към стиснатите си в скута ръце, бели на фона на смачканата великолепна алена рокля.

— Как така си е тръгнал?

— ДНК тестът, който си направи днес…

Ерис кимна нетърпеливо. Беше направила безброй тестове, даде материал от вътрешната страна на бузата си, пишка върху лентичка и подписа толкова много старомодни документи с истинска писалка, че ръката й се схвана от непривичните движения.

Майка й почука безмълвно по масичката за кафе, която, както и всички повърхности в апартамента им, притежаваше способностите на тъчскрийн. Замахна няколко пъти с ръка и извади приложение. Ерис се наведе над него.

ДНК изследването й се мъдреше в целия си блясък, в нереалистично бебешко розово, но Ерис плъзна очи към обърканите медицински термини и схеми по-долу. Знаеше, че ще сравнят нейното ДНК с това на баща й, което бе вече записано, но в момента не можа да разбере какво точно вижда. Какво общо имаше всичко това с нея?

Погледът й попадна на един-единствен ред най-долу — процент на съвпадение: 0,00 % — и тя протегна ръка да се хване за нещо. Грозната истина се опитваше да я стисне за гърлото.

— Не мога да повярвам. — Изпъна гръб и гласът й стана по-висок. — В лабораторията са сбъркали. Трябва да им звъннем, за да направят теста отново.

— Направиха го. Няма грешка. — Имаше чувството, че майка й говори отнякъде много далече, струваше й се, че се намира под вода или е заровена под планина от пясък.

— Не — повтори глупаво момичето.

— Истина е, Ерис.

Категоричността в гласа на Каролайн накара дъщеря й да се вдърви от студ. След това осъзна защо нейното ДНК не съвпада, защо майка й не е изненадана. Защото Ерис не беше дъщеря на баща си.

Майка й беше изневерила на баща й и го беше пазила в тайна през изминалите осемнайсет години.

Ерис затвори очи. Не бе възможно това да се случва. Нямаше начин. Ако останеше със затворени очи, всичко щеше да си отиде, също като кошмар.

Майка й протегна ръка и Ерис скочи, бутна масичката за кафе и я преобърна. Нито една от двете не я погледна. Майка и дъщеря не откъсваха очи една от друга — приликата бе болезнена, — но за Ерис никога досега не бяха били по-далечни.

— Защо? — попита тя, тъй като това бе единствената дума, която се образува в мозъка й. — Защо си ме лъгала през всичките тези години?

— О, Ерис. Не исках… Не става въпрос за теб…

— Ти сериозно ли приказваш? Разбира се, че става въпрос за мен!

Каролайн трепна.

— Нямах предвид това. Просто… случилото се между мен и Евърет не е по твоя вина.

— Това го знам. Вината е твоя!

Нито една от тях не проговори. Тишината кънтеше в ушите на момичето.

— Къде отиде татко? Кога ще се върне? — попита най-сетне Ерис.

— Не съм сигурна. — Майка й въздъхна. — Извинявай, Ерис.

— Престани! — Ерис вече крещеше. Не можеше да се сдържи; не искаше да чува повече извинения от майка си. Извиненията не означаваха нищо, след като човекът, на когото си вярвал най-много, те е лъгал цял живот.

Майка й не помръдваше.

— Знам, че ти е трудно, че имаш купища въпроси. Готова съм да ти отговоря.

— Майната ти и на теб, и на скапаните ти извинения — прекъсна я Ерис, като натърти на всяка дума.

Майка й се отдръпна обидена и шокирана, но Ерис не й обърна никакво внимание. Прехвърляше всички спомени за майка си: как майка й идваше да я събуди по времето, когато ходеше в начално училище, но вместо това се гушваше до нея и заспиваха, а баща й идваше да ги буди и двете и се смееше, че момичетата му били истински спящи красавици. На Коледа правеха сладки, за да ги сложат под елхата за Дядо Коледа, но тестото оставаше почти сурово, а баща й ги изяждаше през нощта и това се повтаряше години след като Ерис вече знаеше, че няма Дядо Коледа. Всяка година преди рождения й ден Каролайн лъжеше, че имат час на лекар, взимаше я от училище и отиваха на пазар, за да й купят подаръци, а след това спираха в „Бъргдорф“ за чай. „Майка ти е много готина“, казваха другите момичета, защото нито една друга майка не взимаше детето си от училище просто за удоволствие. Ерис се смееше и отговаряше: „Върхът е“.

Всичко това сега й се струваше една голяма лъжа. Всеки жест, всяко „обичам те“, всичко бе смазано от грозната лъжа в живота й. Ерис примигна объркано и погледна познатото лице на майка си.

— Значи си знаела през целия ми живот — заяви тя с горчивина.

— Не. Не бях сигурна. — Очите й се напълниха със сълзи, но тя успя да ги задържи. — Все си мислех — надявах се, — че си на Евърет. Не бях сигурна, досега.

— Защо тогава ми позволи да направя ДНК теста?

— Да не би да мислиш, че ако знаех, че има тест, щях да ти позволя да го направиш? — извика майка й.

Ерис не знаеше какво да каже. Не разбираше как е възможно майка й да й причини подобно нещо, също и на баща й, на цялото семейство.

— Моля те, Ерис. Искам да оправя нещата — започна Каролайн, но дъщеря й тръсна глава.

— Не ми говори — заяви бавно и се обърна.

Незнайно как Ерис се доклатушка до леглото си, поставено в единия край на огромната й овална стая. Шок и страх се завихриха в гърдите й. Не можеше да диша. Неочаквано задърпа яката на блузата, все още мокра от сълзите на майка й, след това я съблече с ожесточение през главата и си пое отчаяно и дълбоко дъх. Бе сигурна, че чу как един от шевовете се скъса.

„С какво да помогна“, обадиха се контактните й лещи, усетили, че е почти разплакана.

— Млъквай! — прошепна тя и гласът им послушно заглъхна.

Евърет Радсън не й беше баща. Истината продължаваше да рикошира болезнено в главата й, също като изстрели. Горкичкият й баща — запита се какво ли е казал, когато е видял резултатите от лабораторията. Къде ли беше сега? В хотел, в болницата? Искаше да поговори с него, но същевременно не беше сигурна дали е готова да се изправи пред него. Знаеше, че когато го види — когато наистина се изправи пред него, — всичко ще е различно, при това завинаги.

Затвори очи, но светът продължи да се върти около нея. Тази вечер дори не беше пияна. Сигурно това е чувството, помисли си тя с горчивина, когато животът ти рухва.

Седна и огледа стаята със странно чувство на незаинтересованост. Беше пълно със скъпи вещи — кристал на ваза с вечно свежи рози, гардеробът пълен с фини пъстроцветни рокли, правеният по поръчка шкаф пълен с каква ли не блестяща техника. Всички атрибути на живота й, всичко, което я правеше Ерис Дод-Радсън.

Понечи да се отпусне отново на възглавниците и изруга високо, когато нещо остро се заби в ухото й. Обиците на майка й. Съвсем беше забравила за тях.

Свали дясната и я сложи на дланта си. Беше толкова красива; стъклена сфера, която блестеше с какви ли не цветове, също като окото на приближаваща буря. Красив, рядък, скъп подарък от баща й за майка й. Неочаквано и обиците, и всичко, което представляваха, й се сториха безкрайно фалшиви.

Тя вдигна ръка и запокити обицата в стената с всички сили. Тя се пръсна на милион парченца, които се разпиляха по пода като блестящи сълзи.