Хилядният етаж

РАЙЛИН

Хайде сега поредният провал, помисли си Райлин и пристъпи към вратата на Корд Андъртън за втори път през изминалите три дена. Не беше за вярване, че след всичко, което се бе случило, се връщаше тук, при това доброволно.

Предишната сутрин, след като махмурлукът от комуналните най-сетне я поотпусна и гневът й се поуталожи, Райлин отвори таблета си и откри, че е с двеста и петдесет нанодолара по-богата. Запита се дали допълнителната петдесетачка не е стандартният за Корд Андъртън бакшиш, или опит да се реваншира за поведението си посред нощ.

Поколеба се дали да плати наема или вноската за банката — банката, реши тя, когато видя колко безобразно висок е станал дългът й. Освен това винаги можеше да отбие атаките на наемодателя, ако се наложеше. Той обикновено отстъпваше на Райлин и Криса, защото бе познавал майка им

„Здрасти, Фентън — бе написала Райлин в бързия есемес. — Просто исках да ти кажа, че ще ти платя наема за този месец след две седмици“. Бяха закъснели и за миналия месец, спомни си Райлин и неочаквано се почувства виновна, но вече бе твърде късно: бе пуснала парите на банката. „Много се извинявам. Няма да се случи отново“, продължи тя с надеждата той да е в добро настроение.

След това преглътна гордостта си и позвъни на Корд.

Той отговори на петото позвъняване. Тя се постара да говори нормално.

— Здрасти, обажда се Райлин. Майърс — добави след кратко мълчание.

— Райлин. Колко… неочаквано да те чуя. — В гласа на Корд долови веселост. Опита се да не мисли за червения отпечатък, който шамарът й бе оставил на бузата му.

— За снощи. — Тя седеше на масата в кухнята и проследяваше с пръст смачкана обява за зърнена закуска „Лейтър Гейтър“, хартията бе толкова стара и евтина, че рисуваните алигатори вече не танцуваха. Единствено очите им се въртяха зловещо, а опашките им едва потрепваха. Райлин си пое дълбоко дъх и опита отново. — Искам да се извиня. Бях уморена и прекалих. Извинявай.

— Думите са евтини — отвърна Корд. — Ако ми се извиняваш искрено, защо не ми го докажеш?

Райлин стовари ръце върху масата.

— Ти сериозно ли мислиш, че след…

— Събери си ума, Майърс — повиши глас Корд и изрече името й провлачено, както само той умееше. — Исках да те помоля да почистиш отново. Не знам дали познаваш брат ми, Брайс, но тази седмица е тук и цари пълен хаос.

— Може. Същите пари ли? — попита тя предпазливо. Канеше се да предложи същото. След като видя парите в сметката си тази сутрин, разбра, че трябва да изцеди от Корд колкото е възможно повече. Само че по всичко изглеждаше, че той напълно владее положението.

— Дадено. Ще ти изпратя униформата. Ако искаш я обличай — разсмя се той. Райлин изви очи и понечи да отговори, но той вече беше затворил.

Сега беше понеделник и тя стоеше и чакаше Корд Андъртън да й отвори. Подръпна срамежливо безформената черна рокля и бяла престилка, която дронът бе доставил снощи. Вече се бе обадила на шефа си, Буза, на спирката, за да му каже, че е болна, дори имаше официално „доказателство“ — двете с Криса пазеха положителен медицински резултат за назофарингит, фалшив, разбира се. Не беше сигурна колко дълго ще може да запази истинската си работа, без да ходи, но не можеше да си позволи да не пробва.

Вратата щракна и се отвори. Райлин влезе и се закова на място. В събота тук беше пълно с хора, задушаващо горещо и претъпкано, шумно, светло. Сега стаите изглеждаха огромни и празни. Райлин се обърна към оранжерията с калдъръмения под и подобни на насекоми затоплящи лампи, после към високотехнологичната кухня и двуетажния хол с извитото стъклено стълбище.

— Коя си ти?

Райлин трепна, завъртя се и едва не се сблъска с тъмнокос непознат с тъмносин костюм, който се подсмихваше.

— Къде е Корд? — попита тя, без да мисли, и в същия миг съжали за въпроса си.

— Един господ знае. — Мъжът се усмихна широко. — Аз съм брат му, Брайс. — Естествено, помисли си Райлин; приликата им личеше от пръв поглед.

— Райлин Майърс. Извинявам се за притеснението — отвърна тя бързо. — Ще се захващам с работата.

— Работа ли?

— Корд ме повика да ви чистя. — Тя се размърда, почувствала се неловко.

— А-ха — отвърна тихо Брайс и очите му запълзяха по тялото й. — Радвам се, че вкусът на Корд е станал по-приличен. По-готина си от предишната.

Райлин не каза нищо, просто отиде до шкафа с продуктите за чистене и пъхна в кофата спрейове и кърпи за еднократна употреба. Когато се върна в хола, Брайс все още беше там. Беше седнал на канапето, разхлабил вратовръзката си и скръстил ръце зад главата си.

— Не искам да те спирам — заяви лениво той. — Няма да ме притесняваш, ако чистиш около мен.

Райлин стисна зъби и тръгна нагоре по стълбите, без да му обръща повече внимание.

По-късно същия следобед бе застанала пред стаята на Корд и се беше стегнала, за да влезе.

„Не е чак толкова странно — каза си. — Той е просто момче“. Въпреки че беше влизала неведнъж в стаята на Хиръл, да нахлуе в стаята на непознат й се струваше странно. Беше прекалено интимно.

Започна с леглото, смени чаршафите и бухна възглавниците, след това напръска прозорците и почисти килимите с UV. Накрая, докато минаваше с кърпа плота на тежката дървена тоалетка на Корд, се поколеба, завладяна от любопитство. Кой беше Корд Андъртън в действителност?

Импулсивно отвори най-горното чекмедже и прегледа съдържанието, колекцията мъжки неща. Някои от тях нямаше представа какви са. Баща й ги беше напуснал толкова отдавна, че Райлин помнеше единствено живота си в къща пълна с жени. Премести копчетата за ръкавели, малко шишенце одеколон, кожен портфейл с инициалите УЕА — инициалите на бащата на Корд, реши тя. Остана впечатлена, когато откри, че е пълен с нелегалните стари зелени банкноти, които все още вървяха на страхотни цени на черния пазар — и за разлика от нанодоларите, бяха напълно непроследими. Може пък да бяха останали в наследство. Ако обаче Корд плащаше на някого с тях, значи бе много по-дързък и смел, отколкото бе предполагала.

На дъното на чекмеджето откри нещо, което я накара да се закове на място — старовремска метална кутия, пълна с ръчно изработени дизайнерски наркотици. Стъпалца, така ги наричаха всички. Райлин никога не беше виждала толкова много на едно място. Вдигна капака на кутията и попадна на истинско съкровище от малки черни пликове, всеки маркиран с жълта рецепта, с едно-единствено хапче вътре.

Стъпалцата бяха безбожно скъпи, струваха повече, отколкото Райлин изкарваше за няколко седмици на работата си край железницата, тъкмо защото бяха легални наркотици: предписани от лекар след безброй мозъчни сканирания и психологически оценки. Изработваха се специално за богати клиенти, за да „облекчат стреса и да елиминират пристъпите на безпокойство“. Райлин погледна датата на първата рецепта. Точно както предполагаше — беше издадена веднага след смъртта на родителите му.

Замисли се колко е странен светът — и двамата с Корд бяха изгубили родителите си. Само че докато тя работеше на почасова надница, колкото да свързва двата края, и почти не й оставаше време да скърби за майка си, на Корд му изписваха ръчно изработени наркотици, за да се справи с мъката.

Не беше честно, помисли си с горчивина, а след това малко се засрами заради тази мисъл. Корд беше изгубил родителите си. Тъкмо тя не можеше да съди онова, което той правеше, за да си стъпи на краката.

Затвори чекмеджето с въздишка, погледна стаята за последно, готова да слезе долу. Отвори входната врата и едва не се сблъска с Корд на стълбите.

— А, здрасти — каза смутено. Не знаеше какво да му каже. Никога досега не се беше натъквала на човек, на когото е ударила шамар.

— Прибираш ли се? — Корд беше със спортен екип, сякаш току-що се връщаше от фитнеса. Можеше и да е тичал, защото по обувките му се беше набила кал, която оставяше отпечатъци по белия варовик.

— Четири часът е. — Райлин скръсти ръце на гърдите си и неочаквано се почувства смутена заради униформата, която й беше тясна на гърдите.

— Да, разбира се, не исках да кажа…

— Между другото, много благодаря за „Гъми Бъдитата“. Сестра ми се влюби в тях. — Райлин сама не знаеше защо го каза. Не й плащаха, за да стои на прага и да си приказва. Слезе още едно стъпало, за да е на нивото на Корд, и понечи да мине покрай него.

— Криса, нали? — попита Корд и Райлин толкова се смая, че не можа да каже нищо. Не можеше да повярва, че Корд помни името на сестра й.

— Да, три години по-малка е — отвърна тихо тя.

Корд кимна.

— Браво, поне двете сте заедно.

Райлин се замисли за Корд и Брайс. Запита се дали са близки.

— Извинявай — продължи след малко Корд. — Не исках да те задържам. Очевидно си тръгнала нанякъде.

— Да се видя… да видя Криса — отвърна тя и заекна. Канеше се да каже „с гаджето“, но някакъв инстинкт я спря, макар сама да не можеше да каже защо.

— Да й кажеш, че има още „Гъми Бъдита“ там, откъдето идват първите, стига да обещае да ги изтормози също като теб.

Райлин не се сдържа и се усмихна. „До утре“, понечи да каже, но той вече бе затворил вратата.

Все тая, каза си тя и тръгна към асансьор Еф; беше невъзможно да разбере Корд Андъртън и нямаше смисъл да опитва.

Стигна до Парк и Сентръл, кръстовището в самия център на Кулата, и мина през двойната метална врата с надпис „Само за персонал по поддръжка на асансьорите“.

Наложи й се да почака няколко минути, докато Хиръл се покаже откъм съблекалнята по дънки, с тънката черна риза, която обличаше под костюма. Косата му беше все още влажна от потта, която избиваше под защитната каска.

— Здрасти, сладурче. Не знаех, че ще наминеш днес.

Райлин се отпусна в прегръдката му. Мирисът му, на метал и пот, я успокои.

— Исках да те видя.

— Какво е това костюмче? — разсмя се Хиръл.

— А, да. — Райлин погледна униформата на прислужница. Почти бе забравила, че е с нея. — Днес работих у Корд Андъртьн. Нали помниш старата работа на мама. И…

— Сериозно? — В гласа му долови острота, доброто му настроение се стопи. Хиръл мразеше всички по горните етажи, влагаше страст, която понякога шокираше дори Райлин. — Защо, по дяволите, ти трябва да работиш за този задник?

— Защото ми плаща повече, отколкото взимам от работата на спирката. Обадих им се, че съм болна. Работата е временна — обясни тя нетърпеливо.

— Да, разбирам. Всичко е наред, стига да не напускаш истинската си работа. — Хиръл я прегърна през кръста. — Нова работа, значи трябва да празнуваме. Да отскочим до „Хавана“? — Това беше любимото им кубинско заведение, с пикантна царевица и панирано сирене.

— Дадено. — Райлин го последва към главната улица, където светлините бяха приглушени, за да създадат вечерна обстановка.

В този момент на таблета й пристигна съобщение. Отговорът беше от Фентън.

„Райлин, много се старая да се отнасям с търпение към двете със сестра ти, но не мога да продължа да правя изключения за вас — гласеше съобщението. — Закъснявате с два месеца с наема. Ако не платите до края на седмицата, ще ви помоля да напуснете“.

На Райлин й прилоша. Веднага опита да му позвъни, но той не отговори.

— Наред ли е всичко? — Хиръл не откъсваше очи от нея.

Райлин не му отговори. Имаше чувството, че светът около нея се върти. Вината беше изцяло нейна — защо беше платила на банката, вместо да покрие наема? Беше толкова сигурна в себе си, убедена, че ще успее да убеди Фентън да изчака още месец, точно както бе ставало много пъти досега. Ето че всичко се сриваше и тя не знаеше как да оправи нещата.

„Ще си получиш парите до петък“, написа тя в отговор. Ръцете й трепереха, макар да нямаше никаква представа как ще успее. Може пък Хиръл да й дадеше назаем, въпреки че семейството му също беше на ръба. Може би Корд щеше да й даде аванс.

Корд! Веднага се сети за онова, което бе намерила следобеда в чекмеджето. Това беше отговорът.

— Ще се оправя — увери тя Хиръл, макар онова, което обмисляше, да й беше безкрайно неприятно.

Също така й беше безкрайно неприятно, че няма избор.