Хилядният етаж

РАЙЛИН

Райлин стоеше при количката за закуски на спирката на железницата, без да знае, че на няколко километра над нея всички хлапета от висините са в трескава подготовка за партито по случай осемнайсетия рожден ден на Ерис Дод-Радсън, организирано от Ейвъри Фулър. А дори да знаеше, тези имена не означаваха нищо за нея. Знаеше единствено, че е твърде рано в събота сутринта, за да е будна.

Въпреки това висеше тук, вършеше работа, която незнайно защо й се струваше по-гадна, отколкото преди. Ако това изобщо беше възможно.

Райлин работи за Корд цяла седмица. Не взе повече от Стъпалцата му, след като едва се измъкна онзи път с целувката, за която бе крайно време да престане да мисли. Всеки ден обаче звънеше, за да съобщи, че е болна, и тръгваше към горните етажи и дома на семейство Андъртън. Каза на Криса и Хиръл, че го прави заради парите, с които плати наема от миналите месеци и така не ги изхвърлиха. Хиръл не беше успял да пласира Стъпалцата, поне така й каза. На нея й беше все едно. Искаше й се никога да не беше посягала към тях.

Ако беше откровена пред себе си, парите не бяха единствената причина да ходи там. Корд също имаше значение. Нещо между тях се беше променило, нещо неизказано, объркващо, и Райлин бе любопитна да разбере какво е. Следобедите той се прибираше по-рано и преди тя да си тръгне винаги намираше време да побъбри с нея, питаше за семейството й, за работата на спирката на железницата, защо се е отказала да учи. Купуваше „Гъми Бъдита“ и ги оставяше на плота. Веднъж тя попадна на него, докато той спеше на канапето в хола. На лицето му се беше изписала замечтана усмивка, същата като онази, когато го бе заварила да гледа старите семейни записи. Ставаше различен единствено когато Брайс си беше вкъщи, и тогава сякаш се държеше по определен начин заради брат си. Нямам търпение да се разкара отново, мислеше си тя, но това, разбира се, нямаше значение, защото тръгнеше ли си Брайс, тя щеше да си тръгне също.

Вчера Буза — шефът й на количката за закуски — й позвъни и отказа да й даде повече отпуск по болест, без значение какво показва медицинската палка.

— Или влизай в болница, или се връщай на работа — изръмжа той, а след това затвори. Райлин пусна съобщение на Корд, че няма да отиде, и усети изненадващо разочарование.

И ето че се беше върнала отново към смрадливата потискаща действителност. Така беше най-добре, увери се тя. Най-добре да си тръгне сега, докато все още има истинска работа, отколкото да я уволнят, когато Брайс си тръгне, и тя да няма на какво да разчита.

— Майърс! Покажи, че си жива! — подхвърли Буза, когато мина покрай количката. Райлин стисна зъби и не отговори. Един влак тъкмо спираше на гарата. Тя си позволи да надникне бързо през прозореца, чак до далечната стена, след това изпъна рамене и се подготви за типичната натоварена съботна сутрин.

Мразеше уикендите, когато нахлуваха тълпите туристи. Поне хората, които пътуваха редовно през седмицата, знаеха какво искат, поръчваха бързо, опашката не се застояваше и понякога някой дори й оставяше бакшиш, тъй като я познаваха и щяха да дойдат отново при нея. Туристите се мотаеха с поръчките, задаваха милиони въпроси и никога не даваха бакшиши. Както можеше да се предполага, първата група, която стигна при нея, беше от претъпкан със семейства влак, повечето със суичъри с надписи „I love НЙ“ и силуета на Кулата. Две деца се скараха заради мъфин с банани и ядки, който майка им се съгласи да купи, докато тормозеше Райлин с обяснения колко точно пяна иска на кафечиното си.

Следващите клиенти бяха същата стока. Понякога Райлин се питаше дали хората забравят, че е човек, а не робот. Корд веднъж я попита защо изобщо съществува длъжността й, защо просто не сложат роботи на всяка спирка, както беше на горните етажи, на спирките на асансьорите.

— Защото съм по-евтина от робот — обясни тя, което беше самата истина.

Подаде пакетче печени ябълкови хапки на възрастен господин и се обърна към следващия клиент, за да попита какво иска. Когато видя кой е пред нея, онемя.

— Признавам, че не бях идвал тук досега — заяви Корд, който се мотаеше пред количката, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. — Какво ще ми препоръчаш?

— Знаеш, че всичко това са боклуци — избъбри Райлин, без дори да обръща внимание на приказките си. Не можеше да повярва, че Корд знае как да стигне до спирка на железницата, камо ли да запомни на коя му беше казала, че работи.

— И аз така знам. — Очите на Корд проблеснаха весело. — Опитвам се обаче да поговоря с момичето, което работи тук, и ако заради това трябва да си купя някой боклук, така да бъде.

— Майърс! — провикна се Буза от задната стаичка, където дояждаше пакетче чипс с аромат на бекон. — Престани да флиртуваш!

Райлин прехапа устна, за да не му се сопне. Обърна се напрегнато към Корд.

— Той очевидно иска движение. Така че кажи какво да ти дам — попита тя, тъй като не беше сигурна защо е дошъл.

— Каквото ще ти отнеме най-много време — отвърна Корд и погледна Буза, който се намръщи.

Райлин се зае да прави лешниково фрапе, постави съставките в блендер и го включи на най-шумна степен.

— Значи тук се твори магията — опита се да надвика шума Корд.

— Защо си дошъл, Корд? — попита направо тя.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че чистенето ти ми липсва?

— Какво стана със старата ти прислужница?

— С нея не ми е забавно както с теб.

— Корд…

— Да се чупим оттук, а? — предложи той.

— Мислех, че Брайс си заминава. — Тя извади блендера от гнездото и пресипа кремообразната напитка в бяла чашка, украсена с противно жълто усмихнато личице.

— Не говорех за чистенето — уточни той. — Отивам да преживея едно приключение и искам да дойдеш с мен.

— Не знам. — Опашката зад Корд започваше да негодува. — Петнайсет нанодолара — поиска Райлин и му подаде лешниковото фрапе.

— Ако дойдеш, обещавам да изпия гнусната смес, която ме принуди да купя — обеща Корд, погледна скенера за ретина и кимна, за да потвърди плащането.

— Майърс! — изрева Буза. — Побързай!

Това беше последната капка. Кръвта на Райлин беше кипнала. Тя се обърна и застана на вратата, с ръце на кръста.

— Знаеш ли какво? — викна гневно. — Не ми е добре. Струва ми се, че се върнах на работа прекалено рано. Може би защото шефът ми ме изнуди и ми каза, че ако не се върна, ще ме уволни.

Той вдигна поглед, по горната му устна бяха полепнали трохи от чипса.

— Ако си тръгнеш сега, уволнена си.

Райлин свали табелката с името си с драматичен жест.

— Тогава чао — отвърна и я хвърли на пода.

— Да се разкараме оттук — обърна се към Корд и забърза през вратата за служители. Разсмя се при мисълта, че на Буза ще му се наложи да се разправя сам с гневната тълпа клиенти. Господи, колко беше хубаво! Беше фантазирала как напуска още от първия си ден тук. Знаеше, че утре направо ще изперка, когато започне да си търси нова работа, но в момента бе доволна от себе си.

— До дъно — подвикна Корд и отпи от леденостудената гъста като сироп течност. Задави се, но успя да преглътне и последната капка. Райлин не се сдържа и се разсмя, малко истерично.

— Къде отиваме? — попита тя и се качи заедно с Корд на железницата към Кулата.

— Мислех си за вечеря — отвърна той. — Гладна ли си?

Райлин го погледна и смръщи чело, но този път той не се шегуваше.

— Още е десет сутринта — изтъкна тя.

Той се ухили.

— Не и там, където отиваме.

Райлин не разбра, докато не слязоха на Гранд Сентръл, транспортния център, който заемаше шест етажа и огромна част от източната част на Кулата. Остави Корд да я води по прочутите мраморни стълби, извадени от оригиналната Гранд Сентръл, покрай релсите на железницата и асансьорите, към най-далечната част на гарата.

— Чакай — спря го, когато разбра. — Ти да не би… аз не…

— Късно, вече е време за нашия влак — сряза я Корд и я поведе по перона на вакуумния Хайпърлуп към извит вагон с формата на куршум, над който блестеше надпис „Paris Gare D’Ouest“. Райлин бе толкова шокирана, че дори не намери сили да протестира.

Във вагона имаше четири двойки седалки, дълбоки, удобни, в наситено пурпурно, всяка със заглушаващи стени за повече спокойствие.

— Места 1А и 1В — посочи Корд.

Райлин тръгна по пътеката.

— Корд, не мога да приема. Прекалено е. — Не беше сигурна колко струва първа класа в Хайпърлуп, но имаше чувството, че не желае и да научи.

— Както кажеш. — Корд се настани до прозореца. — Ако не искаш да дойдеш, не идвай. И в двата случая аз отивам в Париж. — Само че решавай по-бързо — добави той. По високоговорителите бе започнало обратното броене. — След деветдесет секунди този влак ще бъде дълбоко под Атлантически океан и ще пътува към Европа с дванайсет хиляди километра в час.

Райлин се врътна към входа, готова да скочи на перона и да забрави за този откачен ден, може би дори да се върне при Буза и да го моли да й върне работата. Нещо обаче я спря. Тя наблюдаваше, очите й приковани в екрана, докато обратното броене показваше, че остава по-малко от минута. След това се върна на първия ред. Вече бе взела решение.

— Хайде да се сменим.

— Нали знаеш, че няма гледка, освен стените на тунела — каза й Корд, но вече разкопчаваше магнитния колан и се местеше на мястото до пътеката.

— Пет пари не давам за тунела. Просто искам да видя Париж в първия възможен миг — обясни тя и се настани в мига, в който влакът започна да набира скорост.

Тричасовото пътуване мина по-бързо, отколкото Райлин бе предполагала. Корд поръча кроасани и кафе с мляко и за двамата, а тя гледа старо видео на френски, на 2D, което не разбра. Беше за французин с голям нос, влюбен в тъмнокоса жена.

— Нали знаеш, че можеш да превключиш на английски — прошепна Корд, но тя го перна, за да замълчи. Харесваше й звученето на френския, мелодичен и мек. Сякаш вкусваше мед.

Когато излязоха отново над земята сред френския пейзаж, Райлин притисна лице към стъклото, за да попие всяка подробност. Все още нищо не й се струваше истинско. „Как ми се иска мама да го беше видяла — не спираше да мисли тя. — И тя нямаше да може да повярва“.

— Сега накъде? — попита Корд, когато най-сетне слязоха от влака и минаха през биоскенера, който сравни ретините им с профилите на дигиталните паспорти преди да ги пропусне. Късното следобедно слънце разпиляваше великолепни златни езерца по улици, които изглеждаха древни.

— Айфеловата кула — заяви автоматично Райлин и посегна към колието.

— От една Кула към друга. Ясно — пошегува се Корд, но жестът й не му убягна.

Парижките улици не бяха разкопани и напълнени с магнитни плочи, за да могат да минават ховери, затова се качиха в автотакси и поеха по странните стари калдъръмени улици към Айфеловата кула.

Пристигнаха тъкмо навреме, за да се качат по стъпалата. Накрая Райлин тичаше като дете и на горната платформа беше задъхана. Улиците на Париж бяха потънали в сумрак и всичко изглеждаше вълшебно.

— Както очакваше ли е? — попита Корд и застана зад нея.

Райлин мислеше за устройството за виртуална реалност в училищната библиотека, за всички следобеди, които бе прекарала на опашка, докато се добере до симулацията на Айфеловата кула. Беше си я пускала толкова много пъти, че сега вече знаеше всичко наизуст. Сега стисна докосвания от стотици хиляди ръце парапет и вдиша дълбоко през устата, за да усети хладния парижки въздух.

— Много по-хубаво е. Просто е… Красиво е — прошепна тя, докато наблюдаваше как последните лъчи на слънцето позлатяват бялото кубе на Сакре Кьор. Улиците долу бяха пълни с мъже и жени и бибипкащи електрически автомобили, всичко жужеше весело, неорганизирано, по нищо не приличаше на безупречните улици в Кулата.

— Така е — съгласи се Корд, без да откъсва очи от нея.

Останаха на металната структура чак до шест, когато затваряха, а след това поеха покрай реката към квартал Сен Жермен де Пре. Минаха покрай десетки малки пекарни, които миришеха на глазура и захарен памук. Райлин все се опитваше да спира и настояваше да купят еклери за Криса.

— Знам по-хубава пекарна — повтаряше Корд и пак я повеждаше по извитите калдъръмени улици.

Най-сетне спря пред неугледна синя врата на един ъгъл. Райлин ахна, когато влязоха вътре. Беше тясно, богато украсено със старовремски огледала и тапети на златни листа.

— Bonsoir, monsieur, mademoiselle[4] — каза оберкелнерът, беше c бели ръкавици. — Добре дошли в кафене „Пари“.

Райлин погледна любопитно Корд.

— Откъде знаеш?

— Не помниш ли, че ми каза?

Последваха оберкелнера към салона, осветен от стотици свещи, които се носеха в медни свещници, вдигнати от невидими ховери. Приглушената светлина блестеше по златни чинии, тесни и високи чаши за шампанско, по китките и вратовете на другите гости блестяха накити. В един ъгъл богато резбована цигулка свиреше сама. Райлин знаеше, че движенията й са просто за постигане на ефект, че музиката се носи от високочестотни високоговорители, пръснати из цялото заведение, но въпреки това бе истинско вълшебство да погледа.

Може би прекалено вълшебно, помисли си тя, когато рационалният й мозък заработи. Неочаквано се почувства глупаво, защото беше късно и тя се намираше на другия край на света с момче, което всъщност изобщо не познаваше добре. Започна да прехвърля наум колко е похарчил днес и усети, че й прилошава. Какво ли очакваше той от нея в замяна?

— Корд. Защо правиш всичко това?

— Защото искам. Защото мога. — Замахна към бутилка шампанско и започна да й налива, но Райлин нямаше намерение да се разсейва. Мислеше за онзи път, когато бе видяла Брайс и той бе казал, че вкусът на Корд се подобрявал, че тя била по-готина от предишната.

— Ако си мислиш, че ще спя с теб заради всичко, което правиш, много грешиш. — Тя посегна към салфетката, чиито влакна бяха в същия лавандулов цвят като дънките й, и понечи да стане.

— За бога, Райлин, надявам се, че не го мислиш — каза Корд и тя отново седна, малко поуспокоена. Той се усмихна широко. — Уверявам те, че ако някога спиш с мен, то няма да е заради „всичко това“ — повтори той думите й и протегна и двете си ръце, за да посочи ресторанта, Париж и всичко останало, — Париж и всичко останало — а защото не можеш да се сдържиш. Заради покоряващата ми красота и забележителния ми ум.

— Добре — отвърна тя сериозно. — Точно така. Тъкмо умът ти ме заковава всеки път.

— Ако стана прекалено откровен, трябва на всяка цена да ми фраснеш един.

Тя избухна в смях.

— Ако ти задам въпрос, ще ми отговориш ли честно? — Гласът на Корд звучеше небрежно както винаги, но тя усети цел.

— Само ако и ти отговаряш на моите.

— Става. — Корд се наведе напред и се опря на лакти. Беше навил ръкавите на ризата, сякаш предизвикваше официалната обстановка около тях. Отдолу се показваха черни косъмчета. — Какво искаш най-много?

— Да бъда щастлива — отвърна Райлин, без да мисли.

— Това не е искрен отговор. Разбира се, че искаш да бъдеш щастлива. Всички искат да бъдат щастливи. — Корд махна пренебрежително с ръка. — Може би по-точният въпрос е какво те прави щастлива.

Райлин завихри шампанското, за да спечели време. Неочаквано откри, че вече не е сигурна какво я прави щастлива.

— За какво мечтаеш? — пробва отново Корд, когато забеляза колебанието й.

— Лесно. За мама.

— Да е жива отново ли?

— Да.

Корд кимна.

— И аз мечтая за същото — отвърна тихо, сериозен, както не го беше виждала никога досега.

— Мой ред е. — Райлин искаше да се отдръпне от подобни приказки. Все пак бяха в Париж. — Къде ходиш, когато се чупиш от училище? — попита го искрено заинтригувана.

— Как… Откъде знаеш, че не ходя на училище? — попита остро той.

— Обръщам внимание. Стига де, мой ред е да задавам въпроси, да не би да забрави?

Корд поклати глава и се засмя тихо.

— Извинявай, не запомних този. Попитай ме нещо друго.

Райлин все още беше любопитна, но се отказа.

— Какво щеше да направиш днес, ако не бях дошла?

— Разбира се, че щеше да дойдеш. Защо е това „ако“?

— Ами ако не бях? — настоя тя.

— Сигурно щях да се опитам да върна билетите. Или пък щях да дойда сам, не знам. Все някой трябва да купи еклери за Криса.

— Не си чак такъв гадняр, за какъвто се представяш — отбеляза Райлин.

— А ти не си чак толкова корава, колкото се преструваш. Освен това — подсмихна се той, — тъкмо престореното ми гаднярство те доведе тук, нали?

— Париж ме доведе — поправи го Райлин и той се разсмя.

— Тогава да пием за Париж. — Той вдигна чашата.

— За Париж — повтори тихо Райлин. Чукна чашата си в неговата на светлината на мигащата свещ и се запита какви ги върши. Така и не успя да усети дори най-малко разкаяние.

След два часа, натъпкани с пюре от картофи и невероятна пържола от истинско месо — не отгледано в лаборатория месо, а истинска пържола от истинско теле, което бе живяло и се бе хранило с трева, и бе убито — Райлин и Корд тръгнаха обратно към гарата. По едно време се хванаха за ръце, преплетоха пръсти, Корд прокарваше нежно палец по горната част на китката й. Тя усети как цялата потръпва. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но не го направи.

— Я! Това ли е мостът с катинарите? — възкликна тя, когато видя Пон дез Ар, който беше възстановен преди години със същата ултраяка сплав, използвана за Кулата. Лунната светлина посребряваше закачените по целия мост катинари, където безброй влюбени бяха заключили сърцата си и бяха хвърлили ключа в реката. Небето над тях изглеждаше прекрасно, нямаше високи сгради, които да го крият. Реката подскачаше тихо.

Райлин спря по средата на моста и се завъртя бавно с протегнати ръце. Надяваше се, макар и със закъснение, да не се е държала като неспасяема романтичка. Обаче, разбира се, че беше точно такава. Та това беше Мостът на влюбените. Мястото можеше да предполага, Корд пристъпи към нея и я хвана за раменете. Райлин отпусна ръце отстрани и се обърна към него. Не можеш да спреш това, напомни си тя, но и да можеше, нямаше начин или просто не искаше. Имаше чувството, че е изпаднала в нещо като транс, че времето е спряло и целият свят е притаил дъх.

Устните на Корд бяха като огън върху нейните. Без дори да мисли, тя се изправи на пръсти и отвърна на целувката притисната в раменете му, тъй като те бяха единственото солидно нещо в объркания й свят. Знаеше, че това не е редно, но Хиръл е толкова далече, сякаш бе човек, когото си е представяла в друг живот.

Не беше сигурна колко време са стояли прегърнати на Моста на влюбените в Париж. Най-сетне Корд се отдръпна. Косата му беше разрошена, той беше широко усмихнат и все още не пуснал ръката й.

— Сега — подхвърли той — да вървим да вземем еклерите за Криса, преди да изпуснем последния влак.

В реката зад тях се чу плисък — поредните двама влюбени хвърлиха от моста ключ.