Хилядният етаж

ЕРИС

— Ерис? — Мариел чукаше на вратата.

— Идвам! — провикна се Ерис — крепеше се на едната си обувка с червена подметка, докато сваляше другата, и след секунди отвори на Мариел. Не си беше давала сметка колко е удобен списъкът с гости, които се отбиват често, докато не започна да отваря собствената си врата.

— Извинявай, трябват ми няколко минутки, за да си накъдря косата… — обясни тя и хлътна в спалнята. Майка й беше излязла някъде — вероятно търсеше апартамент; не говореше за нищо друго след като господин Коул бе направи трансфера.

Мариел седна спокойно сред хаоса в стаята на Ерис.

— Трябваше да се сетя, че ще се движим по времето на Ерис — каза с обич. — Винаги ли ти е толкова трудно да вземеш решение? — И кимна към тясното легло на приятелката си, което не се виждаше под планината натрупани върху него дрехи.

— Обичам възможностите — отвърна Ерис, обзета от неочаквано чувство на вина. Повечето от дрехите бяха купени сутринта, когато с майка й отидоха на шопинг с парите на Коул.

Машата за коса изпиука и Ерис протегна ръце, за да атакува дългите кичури около лицето си, стиснала долната си устна със зъби. Когато видя изражението й, Мариел въздъхна.

— Дай на мен — настоя и пристъпи към ъгъла, в който се беше настанила Ерис. Когато се обърна, Ерис видя черната й обикновена рокля отзад. Беше шокиращо ниско изрязана. Обикновено нямаше да обърне внимание — е, вярно, че обичаше да показва кожа, но роклята на Мариел бе изрязана толкова надолу, че разбиваше татус — на испански. Ерис се намръщи. Наполовина разкритият татус изглеждаше вулгарен.

— Какво пише? — не се сдържа тя.

— А, татусът ли? — Мариел се позасмя. — Не знаеш ли как да проверяваш нещата, Ерис? — Започна да навива кичур от косата на Ерис, така че след секунди той падна на богата вълна. — Виждаш ли? Справям се по-добре от теб.

— Благодаря. — Ерис погледна Мариел в огледалото. Приятелката й се усмихваше. Ерис също се усмихна.

— Разкажи ми повече за партито — продължи Мариел. — Много се вълнувам за срещата с приятелите ти.

Ейвъри беше организирала парти тази вечер — първото истинско парти, което организираха с Атлас, откакто се беше върнал от чужбина. Щеше да е страхотно.

— Искаш ли да ти дам една от моите рокли? — чу Ерис гласа си.

Мариел не отговори. Кичурът коса запука и тя го пусна.

— Защо? Какво й е на моята? — попита Мариел.

Ерис понечи да отговори, но не можа да издаде и звук. Как да кажеш на гаджето си, че изглежда зле, че до напудрените ти съученици с марковите им дрехи и съвършен грим ще изглежда почти жалка?

При мисълта какво ще кажат за Мариел — и за нея, когато влезе заедно с Мариел — Ерис се изчерви.

— Нищо. Чудесна е — замаза тя положението. След кратко мълчание продължи да отговаря на въпросите на Мариел, сякаш нищо не се е случило. — Както и да е, Ейвъри много ще ти хареса. Тя е най-добрата ми приятелка още от детството. Двамата с брат й Атлас са организирали партито. Джес и Риша също ще са там, както и момичетата, с които играя хокей… — Не спираше да дърдори глупости и го знаеше. Мариел продължаваше да се занимава с косата й, движенията й излъчваха напрежение, гърбът й беше гордо изпънат.

— Ами Лида?

— Сигурна съм, че ще е там.

— Тя знае ли вече за баща си?

Ерис се поколеба за момент.

— Той няма да й каже.

— Какво? — Мариел остави машата и се наведе, за да погледне Ерис в очите. — Защо не ми каза по-рано? Каза, че вечерята е минала добре, нали? Как така няма да й каже? — Не криеше, че е разстроена.

Ерис си пое дълбоко дъх и й разказа всичко и за ресторанта, и за шала, и за въпросите, които господин Коул беше задавал за това как се справят двете с майка й, и как не било разумно да обявяват пред всички, че й е баща, че това ще създаде неприятности в работата му и със семейството му.

— Прехвърли ни куп пари — завърши Ерис. — Ще се преместим отново на горните етажи веднага щом намерим апартамент.

— Чакай да видим дали разбрах правилно. — Мариел беше отстъпила крачка назад и гледаше Ерис с нещо като отвращение. — Той ти плаща, за да мълчиш, че си му дъщеря, така ли?

— Това е по-грубият начин да го кажеш.

— Извинявай, но как ще го наречеш? Този човек си купува мълчанието ти с апартамент, пълен с лъскави вещи. Нима не го разбираш? Пари срещу мълчание!

— Много добре разбирам. — отвърна Ерис инатливо. — Вече съм решила. Освен това похарчих част от парите. — И посочи купчината дрехи на леглото, до една нови и скъпи.

— И не те притеснява, че баща ти иска да си мълчиш? Защото съществуването ти е неудобно за него? — повиши глас Мариел.

— Защо се разстройваш толкова? — сопна се Ерис. — Не мога да го принуждавам да прекарва време с мен, след като не иска. С парите обаче поне мога да направя нещо.

— Какво ще направиш? Да си купиш още боклуци ли? — Мариел грабна шепа колиета от тоалетката и ги пусна през пръстите си. — Това наистина ли ти носи щастие, Ерис?

— Да!

Мариел примигна, обзета от ужас. Ерис въздъхна и сниши глас.

— Нямах това предвид. Просто… не разбираш ли? С пари мога да правя разни неща, истински неща, които са от значение. Мога да помогна и на теб, и на семейството ти! — Тъй като разбра погрешно изражението на Мариел, продължи бързо: — Вие можете да се преместите на по-висок етаж. Няма да ти се налага да работиш в „Алтнитюд“ след училище, ще можеш да се съсредоточиш върху уроците, да прекарваш повече време с майка си.

— Господи, Ерис. Ти май наистина не разбираш, а? Не ти искам проклетите подаяния.

— Не са…

— Мислех, че си се променила — продължи Мариел и разочарованието в гласа й удари Ерис като кроше. — Мислех, че си различна. Само че съм грешала. Ти си същата разглезена гаднярка, която влизаше с валсова стъпка в „Алтитюд“ всеки ден и погледът ти минаваше през мен, все едно не съществувам.

— Аз ли не съм се променила? — Ерис усети, че всеки момент ще избухне. — Ти пък си същата простачка като първия ден, в който те срещнах.

— Знаеш ли какво, Ерис? Парите няма да ти решат проблемите.

— Поне ще ми помогнат да се махна от този свинарник! — изкрещя Ерис.

Веднага усети, че е прекалила.

— Аз съм расла в този свинарник — заяви студено Мариел, като натърти на всяка дума.

— Извинявай — започна Ерис, но Мариел вече отстъпваше и разстоянието между тях се увеличаваше.

— Не, Ерис. Господ ме пази да дойда на партито, където ще те изложа с рокля, която очевидно презираш. — Обърна се и излезе.

Ерис се замисли дали да не хукне след нея, но краката й не помръдваха. Имаше чувството, че нещо в нея се пръсва. Може и да беше гордостта й, помисли си; тъпата й, глупашка, инатлива гордост. Или пък беше сърцето й.

Пристъпи по-близо до огледалото, пое си накъсано дъх, опита се да се овладее. Нямаше съмнение, че изглежда великолепно в новата си червена рокля. За щастие имаше съвършения аксесоар за нея.

Върза шала, който й беше дал господин Коул, по парижката мода и тръгна към партито на Ейвъри сама.