Хилядният етаж

РАЙЛИН

В събота следобед Райлин стоеше пред входа на „Поддръжка на асансьорите“ на петдесетия етаж. Опитваше се да си даде кураж. Щеше да се справи. Нямаше друг избор.

Лепна усмивка на лицето си и влезе през двойната врата, като намигна на възрастния охранител на гишето зад флексигласа. Той измуча и почти не я погледна, когато профуча покрай него, защото я позна от многото случаи, когато бе идвала при Хиръл. Уж само асансьорни техници имаха право да влизат тук, но Райлин беше виждала доста от половинките им да се мяркат в съблекалните и да носят забравени вещи или да взимат мръсното бельо.

В съблекалнята беше задушно, миришеше на застояла пот и смазка. Райлин тръгна самоуверено в обратната посока, подмина двама в един ъгъл, голи до кръста, докато играеха някаква игра на таблетите си, за да убият времето. Това беше екипът за уикенда, дежурните в случай на проблем. Тя бързо набра цифрите на шкафчето на Хиръл и отвори вратата

Хиръл беше от катерачите, от момчетата, които обикновено висяха на някое въже, докато останалите от екипа се справяха в тунела горе — работата му изискваше кураж или просто сляпа арогантност. Затова той имаше шкафче от пода до тавана, на чудесно място близо до изхода. Тя премести тъмносивия му гащеризон, направен от тънко, но напълно непропускливо карбоново влакно, и тежкия шлем, който се предполагаше, че ще го предпази от мозъчни увреждания, ако падне от двеста етажа. Не че беше полезен, защото повечето поправки се извършваха на горните етажи, където височината и опъването на кабелите водеха до изключване на асансьорите.

Под ботушите му за катерене и магнитните ръкавици откри онова, което търсеше: малкия идентификационен чип, който пасна на мястото си на шлема.

— Нямаш работа тук.

Тя се врътна и пъхна идентификационния чип на единственото място, за което се сети — в сутиена си.

— Извинявам се — заговори тя на младежа, който стоеше пред нея, скръстил яките си ръце. — Прибирам някои от нещата на Хиръл Караджан.

— Хлапето, дето го прибраха за наркотици ли? — изръмжа той.

Хлапе ли? Този тип едва ли беше повече от две-три години по-голям от Хиръл. Въпреки това тя кимна.

— Да, аз съм приятелката му.

— Виждал съм я тук и преди — подвикна единият в ъгъла. — Остави я на мира, Нуру.

Нуру обаче остана да наблюдава Райлин и тя грабна първото, за което се сети — беззвучната пищяща свирка на Хиръл, сякаш тя щеше да му бъде от полза в затвора — и тръшна вратата на шкафчето.

— Тръгвам си.

Докато излизаше, ги чу да си говорят. Повечето думи бяха прекалено тихи, за да ги разбере, но долови „адски тъпо“ и „не би трябвало да й причинява подобно нещо“, а след това й се стори, че споменават името на Ви. Запита се дали изобщо е успяла да ги заблуди с обяснението си.

Тръгна бързо към местния влак С и слезе на 17-и, сбърчи нос, когато усети мириса на машинна смазка. Отдавна не беше слизала под трийсет и втори и почти беше забравила колко е потискащо тук. На долните двайсет етажа бяха разположени охладителните системи на Кулата, с истински лабиринт от стаички, пръснати между тях. Стените тук бяха по-дебели, таваните по-високи, обезопасени с тройно подсилено желязо, което поддържаше невъобразимата тежест на Кулата над главите им.

Асансьорът беше почти празен. Въпреки това Райлин изчака всички да слязат и да тръгнат към машинните помещения или далечните си апартаменти. Когато всичко беше чисто, извади идентификационния чип на Хиръл от сутиена си и го използва, за да отвори малка, почти невидима врата в коридора, където пишеше „Само за персонал по поддръжката“.

Вътре цареше непрогледен мрак, чернотата я притисна като тежест. Райлин заопипва за правилния бутон. Откри го, след това се поколеба. Не можеше да рискува да привлече нечие внимание. Може би някой някъде щеше да види светлината на място определено за поддръжка и щеше да забележи, че асансьорният тунел на седемнайсети е зает, когато би трябвало да е празен.

Изруга приглушено, извади таблета си и го включи на режим фенерче. Блесна тънък лъч светлина. Райлин го размаха пред себе си, заобиколи внимателно кутиите по пода, докато не откри механичния панел от лявата страна. Захапа таблета със зъби, та светлината да е неподвижна, и отвори панела.

Видя ги: десетки пластмасови торбички, пълни с пъстроцветни пудри, шишенца за хапчета, чието съдържание не познаваше, а най-отзад бяха пликовете със Стъпалцата на Корд. За момент остана неподвижна, шокирана. Разтрепери се и светлината от таблета затанцува диво по панела, сякаш тя бе някаква объркана версия на изследовател, застанал пред купчина заровени съкровища. Беше вземала наркотици с Хиръл толкова пъти, а когато ги видя накуп, й прилоша. Той се беше превърнал в напълно непознат за нея. Откога ли ги складираше тук?

Тя свали празната раница от рамото си и започна да ги тъпче в нея. Хвърляше цели шепи колкото бе възможно по-бързо. После видя името на Корд на Стъпалцата, написано с дребен шрифт на всяка бележка. Доктор Вероника Фис, Кълъмбия Хил Фармакодженомикс; пациент Корд Хейс Андъртън-младши; доза: при необходимост (не повече от 1 таблетка на ден).

Бързо отлепи името на Корд от етикетите и натъпка лепкавата хартия в джоба си, а след това я смачка на малка топчица. Накрая дръпна ципа, затвори механичния панел — направи го внимателно, като използва подгъва на ризата си, за да не оставя пръстови отпечатъци — и излезе в коридора. На асансьора за горната част на Кулата извади таблета и отговори на съобщението, което беше получила по-рано през седмицата. „Готово“.

„Чудесно. Среща тук“. Следваше място, на което да се срещнат.

Райлин посегна да върже косата си на опашка, за да изглежда като най-обикновена ученичка, която просто се разхожда в събота с раница, пълна с домашни. Според инструкциите слезе на 233-ти етаж. Възрастна жена се блъсна в нея, когато слизаше от асансьора, и Райлин побърза да затегне презрамките на раницата. Светлините по етажите избледняваха с напредването на деня; сигурно бе станало поне шест. Райлин подмина няколко робота перачи и магазини за нудълс за вкъщи и зави по Хай Стрийт.

Мястото бе начално училище „Фишър“. Не може да бъде!

Забави крачка, докато минаваше, малко стресната от мрака. Празните прозорци на училището я гледаха подигравателно.

— Радвам се, че успя — чу гласа на Ви откъм игрището.

Райлин се огледа и в двете посоки преди да се прехвърли през защитната ограда. Ръцете й бяха побелели, когато скочи от другата страна.

— Ето ме — каза тя и погледна назад към решетките, по които през междучасията се катереха и холограми на маймуни наред с децата. Над тях се издигаха клоните на дървета, осеяни с къщички за игра с причудливи форми като коруба на костенурка или гигантски облак. Тук беше по-хубаво, отколкото в нейното основно училище, едва седемдесет етажа по-долу.

Обувките на Райлин потънаха в рециклираната гума, която покриваше земята. Ви пристъпи напред от сенките. На лицето му играеше хитра усмивка.

— Защо не се видяхме в стоманената гора? — попита тя, но Ви поклати глава.

— Твърде много хора има там. Какво ми носиш?

Райлин сви рамене, за да свали раницата, и след това я задържа здраво. Цялата тази работа никак не й харесваше. Дълбоко вкорененият й инстинкт за оцеляване се размърда, предупреди я, че нещо не е наред.

— Първо парите.

— Да видим какво ми носиш — разсмя се Ви и дръпна раницата от ръката й.

Райлин стисна гневно зъби, когато той изсипа съдържанието й на земята и го заразглежда.

— Свалила си името от Стъпалцата. — Той изви вежди.

Тя се стараеше да остане безизразна.

— Знаеш, че няма значение. Никой не дава пет пари на кого са били предписани Стъпалцата.

— Да не би да се опитваш да го защитиш?

Райлин притаи дъх. Отвори уста да каже нещо, да отрече, че има чувства към Корд…

— Все тая, права си, няма значение. Не знаеш откъде ги е докопал Хиръл, нали? — попита Ви и я стрелна с поглед. — Така и не ми каза.

Райлин поклати глава, чувстваше се замаяна. Да не би Хиръл да беше казал на Ви, че той е откраднал Стъпалцата? Сигурно го беше направил, за да я защити.

Ви прехвърли наркотиците в една торбичка и въздъхна драматично.

— Съжалявам, но това не е достатъчно.

— Как така не е достатъчно?

Ви поклати глава.

— Не мога да ти дам петнайсет хиляди за това. Едва мога да ти дам и десет.

— Ти лъжлив дребен… — Райлин се хвърли напред, но Ви протегна ръце и я стисна за раменете, стисна ги толкова силно, че Райлин почувства, че се е натъкнала на стена. Той я побутна и тя залитна назад, задъхана.

— Стига, Райлин — измърмори Ви и поклати глава. Татусите по врата му изглеждаха почти черни от гняв. — Бъди добро момиче.

Тя мълчеше, готова да изригне.

— Сега, за допълнителните пет хиляди. — Очите му запълзяха по нея по начин, който никак не й хареса. — Двамата с теб винаги можем да започнем наша си търговийка.

— Върви по дяволите, Ви.

— Така си и мислех. Незнайно защо те харесвам, така че ще ги дам последен шанс. Кажи на Хиръл, че има нужда от още Стъпалца — нареди Ви. Беше категоричен. — Поне още пет. Ще трябва ти да ги вземеш, докато той е зад решетките.

— Не! — изкрещя Райлин и стисна ръце. Усети, че й прилошава. — Няма да го направя, ясно ли е?

Ви сви рамене.

— И в двата случая на мен ми е все едно. Това обаче е окончателното ми предложение, така че приеми или недей, Майърс. Сега се разкарай оттук. — Той измърмори нещо под нос и училищната аларма се включи.

Райлин се беше заковала на място напълно слисана. Ви си беше плюл на петите, шмугна се през порта, която тя дори не бе забелязала, в другия край на игрището. Секунда по-късно рефлексите й се задействаха и тя се втурна към портата и хукна по празната Мейпъл Стрийт. Ви беше изчезнал. Райлин продължи да тича, толкова бързо, че се препъна, падна и се провлачи по твърдия паваж. Вдигна се и забърза отново. Адреналинът успокояваше болката в ръцете и коленете й и тя не посмя да спре, докато не излезе на главната улица.

Най-сетне се наведе и погледна коленете си. Бяха лошо издраскани, дланите й бяха в кръв. Пое си дълбоко и накъсано дъх и тръгна по дългия път към дома.