Фурията на капитана

Глава 8

На Амара никога и през ум не й беше минавало, че ще й бъде трудно да е в крак с някого по време на полет. В края на краищата никой от онези, които беше виждала, с изключение на Върховна лейди Акватайн, не беше по-бърз и по-пъргав във въздуха от нея.

Амара печелеше състезание след състезание по време на престоя си в Академията. Никога не беше губила във въздушен двубой.

Но пък и никога не беше тествала своите умения с Първия лорд на Алера.

Първите минути Гай постоянно се издигаше пред нея, дори когато студеният северен вятър започна да ги отнася на юг с все по-голяма скорост. Гай бързо се издигна над облаците — със същото достойнство като всичко, което правеше. В течение на час тя едва успяваше да не загуби от поглед Първия лорд, дори с помощта на Сирус.

Амара се втурна с цялата скорост, на която беше способна, и за известно време съкращаваше разстоянието инч след инч — но само за известно време. После започна бързо да догонва Първия лорд, докато не се озова само на десетина ярда зад него.

Амара почувства удовлетворение от способността си да бъде в крак с него. Едва тогава тя осъзна, че силите на Сирус се поддържат от десетки малки вятърни фурии, които тя едва можеше да усети.

По времето, когато слънцето превали зенита си, тя беше разбрала, че в този специален вид пътуване грубата сила на Гай просто превъзхожда целия й вроден талант за летене и с труд постигнатото майсторство.

Той не само, че не отслабваше, но и запазваше скоростта с мрачна решителност. На няколко пъти Амара поглеждаше надолу към земята и всеки път забелязваше, че тя се носи отдолу много по-бързо, отколкото би трябвало, особено при тяхната височина.

Вятърът, който духаше в гърба им, постоянно се усилваше и Амара разбра, че Гай е призовал една от големите вятърни фурии на далечния север, за да ускори полета им — което можеше да има само неприятни последици за северните градове и села на Алера, в които арктическият студ сигурно отново се е завърнал — точно когато зимата започна да разхлабва хватката си.

Амара не можеше да прецени къде се намират — особено като се има предвид, че не знаеше накъде точно летят, освен че е „на юг“. Почти нямаше възможност да потърси някакви ориентири, които биха могли да й подскажат къде отиват. Но Първият лорд изглежда нямаше такива проблеми при определянето на маршрута си и полетът му беше плавен и безспирен.

По времето, когато слънцето залезе, Амара вече не губеше енергия за подобни мисли. Това беше всичко, което можеше да направи, за да поддържа концентрацията, която й беше нужна, за да остане във въздуха. Гай продължи да лети, без да се колебае и без да забавя скорост, сякаш самият той се бе превърнал в своеобразно безмилостно продължение на северния вятър.

Настъпи нощ и Амара нямаше представа как успява да се задържи във въздуха. Тя помнеше само ужасния студ, неописуемия глад и умората, граничеща с болка.

Най-накрая тъмният силует на Първия лорд — сега само черна сянка на фона на звездите — започна да се снижава.

По един или друг начин Амара успя да не изостане от него, когато те се гмурнаха в облаците, преминаха през тях и се озоваха в ситен, студен дъжд с лека мъгла. Те забавиха темпото, когато той прелетя около хълмиста местност, и тогава тя видя слаба светлина под тях — сред гъстите дървета висяха дълги, дълги ленти от някакъв жълто-зелен мъх.

Амара помнеше как кацнаха сред тези дървета, до горящ на земята огън, съвсем малък, даващ минимално количество светлина. Помнеше, че краката й отказваха да й служат след приземяването.

Гай застана пред огъня и се обърна към нея, а на лицето му едва се забелязваше загриженост. После той взе ръката й и я заведе до огъня. Недалеч от огъня имаше одеяло и натрупани големи камъни, предназначен да отразяват топлината. Амара почти се разплака, когато усети внезапната топлина.

После някой сложи чаша с топла супа в ръката й и тя я изпи толкова бързо, колкото можеше, без да се изгори. След това помнеше как благословеното одеяло я обгърна и милостивата тъмнина я погълна.

Събуди се по-късно от обикновено. Беше сутрин. Златна слънчева светлина проблясваше през бялата мъгла над главата й, като само от време на време горещите лъчи на изгряващото слънце успяваха да паднат на земята.

Наоколо всичко беше зелено, толкова много зелено и в толкова различни нюанси, че тя се чудеше защо хората смятат, че с обикновена дума като „зелено“ могат да бъдат описани всички те. За момент съсредоточи поглед, за да проучи цялата околност. Гора. Гъста, много гъста гора. Някои от дърветата бяха древни гиганти, чиито стволове бяха по-широки от височината й. Повечето от другите бяха по-малки, борещи се за свободно пространство и слънчева светлина в сянката на по-големите си съседи. Навсякъде имаше гъста ниска растителност, предимно ниски храсти и папрати. Висящият мъх оформяше завеса на височина от няколко фута над земята. Никога не беше виждала нещо подобно, но имаше чувството, че всичко това й е много познато.

Пееха птици, но само някои от тях пееха познато. Около минута тя спокойно лежа, вниквайки в детайлите. Няколко насекоми жужаха тук-там. Тя видя движение в близкото дърво и различи тъмната, мъглива форма на дива горска фурия, която веднага изчезна сред клоните.

Тя потърси с поглед Гай и го видя да седи на камък близо до огъня. Беше сменил алено-сините си копринени дрехи с туника и бричове на горски обитател и изглеждаше учудващо прилично. Седеше с чаша в ръце, със затворени очи и вдигната глава.

— Добро утро, графиньо! — промърмори той.

— Сър — каза тя. — Моля да ме извините за снощи. Не биваше да отпадам от умора.

— Напротив — каза Гай. — За първи път някой успя да поддържа същото темпо като мен, откакто заведох Септимус в…

Той внезапно млъкна, примигна и се загледа в небето.

— Очаквах, че през последните няколко часа ще трябва да те нося.

— Вие ми помогнахте — каза Амара.

Той сви рамене.

— Аз помагах на себе си, графиньо. Вие просто бяхте достатъчно близо, благодарение на вашите качества, за да се възползвате от преимуществото. Улучихме по-добро време, отколкото очаквах.

Тя стана и се протегна.

— Къде се намираме?

— На западния край на Плачещите хълмове.

Амара се намръщи.

— Но това… Това не е ли територия на Калар?

— Да, периферията й — каза Гай. — Въпреки това в този район населението е изключително малобройно, а земята между мястото, където стоим, и морето, е непрекъсната пустиня. Всъщност се съмнявам, че освен нас самите има дори една друга жива душа в радиус от четиридесет или петдесет мили наоколо. Намираме се на триста мили югозападно от град Калар. Искате ли чай?

— Да, моля.

Тя взе чашата и я напълни от котлето, висящо до огъня. Чашата много приятно затопли замръзналите й пръсти и Амара бавно отпи от нея.

— Триста мили?

— Да. И, се страхувам, пеша.

Амара почувства как веждите й излитат нагоре.

— Сър?

— Това е единственият начин — Гай с жест посочи място при огъня до него. — Седни, седни. Ще обясня.

Амара се настани край огъня и внимателно разгледа имуществото на лагера. Имаше скромен, но пълен набор от походни принадлежности — одеяла, кухненски прибори, малък набор от инструменти и нещо като спасителна палатка. Гай сигурно беше подготвил всичко това предварително.

— Сър? — Амара се намръщи, гледайки чая си. — Не разбирам. Легионите се отправиха в поход насам.

Гай поклати глава.

— Те се сражават, за да стигнат до Калар. Това не е едно и също. Аз няма нужда да се бия за територия. Просто трябва да се озова там.

— Защо просто не летим?

Гай поклати глава.

— Калар е предвидлив. Със сигурност е разработил план за подобни случаи, още откакто взе титлата. Той е създал мрежа от фурии-пазачи — огромна до безумие.

Амара се намръщи.

— Фурии-пазачи… не разбирам.

— На фуриите е възложено да реагират на всяко присъствие — в случая на моето лично. Ако прелетя триста мили до Калар по въздуха, той ще научи.

— Не можете ли просто да ги премахнете?

— Разбира се, мога — отговори Гай. — Но внезапното им мълчание ще го предупреди за присъствието ми почти толкова ефективно, колкото и ако започнат да крещят за мен. Мога само да си представя, че поддържането на такава мрежа е постоянен дразнител. Вероятно това е отражение на неговата личност. Параноична, дяволски параноична. Обсебващо параноична. Опасно параноична.

Амара кимна.

— Все още не мога да разбера какво правим тук.

— Има недостатък в планирането на Калар — каза Гай. — Той ще забележи всяко приближаване по въздух, но на земята всичките му фурии са насочени да следят за мен, което на практика означава да внимават за моите фурии. Моята сила — Гай я погледна. — Така че ще заимствам метода на нашия млад капитан. Ще отида пеша. Без да използвам призоваване на фурии. Калар няма да очаква това. На него и за хиляда години никога не би му хрумнало да прави подобни неща, а той преценява другите единствено по себе си.

Амара вече отвори уста да говори, но вместо това се намръщи и задуха чая си, обмисляйки своите думи.

— Сър — каза тя след минута. — Това е дълъг път. Много дълъг път. Особено за… за…

— Мъж на моята възраст? — каза Първият лорд, гласът му прозвуча развеселено. — Боя се, че да — той погледна към слабия огън и усмивката му избледня. — Но ще трябва да се направи.

Амара поклати глава.

— Но защо, сър? Какво се надявате да постигнете?

— Смятам да прекъсна силата на Калар, графиньо. Смятам да сложа край на способността му да продължи бунта си.

— Как?

Той поклати глава.

— Засега ще го запазя за себе си. Достатъчно е да кажа, че има по-изкусни и фини методи за владеене на фуриите, които такива като мен и Калар се стараят да не афишират. И случаят сега е такъв.

— Но…

— Графиньо — каза тихо Гай. — С мен ли сте? Или не?

Тя се намръщи и погледна към огъня.

— Разбира се, че съм с вас.

— Добре. Твоята единствена задача ще е да ми помогнеш да стигна до Калар. Не мога да използвам фуриите си, без да издам присъствието си на Калар, а това е недопустимо. При всички възникнали проблеми ще разчитам само на теб, Амара.

Амара усети как веждите й плъзват нагоре.

— Сър, не съм некомпетентна в тази област, но едва ли това е моето призвание. Изобщо не съм сигурна, че съм най-добрият човек за този вид работа.

— Аз ти се доверявам — просто каза Първият лорд.

Тя почувства прилив на гордост от тези думи, но поклати глава.

— Тогава трябва да се доверите на съвета ми, сър. Не съм аз тази, който трябва да бъде до вас.

— Ще трябва да се опитам да направя всичко сам?

— Не — отвърна тя веднага, донякъде притеснена. — Не, сър. Не виждам защо трябва да го правите сам, но ако ще го правите, ще се намерят и по-добре подготвени да ви помогнат.

— Колкото по-голяма е групата ни, толкова повече внимание ще привлечем.

Нямаше спор за това.

— Но, сър…

— Стига — каза Гай. — Графиньо, на този свят има много малко хора, които заслужават доверие. И от тях край мен те са само няколко. Вие сте една от тези няколко. Доверявам се на вашата преданост. Доверявам се на вашата квалификация. Доверявам се на вашата преценка. Според мен това ви прави един от хората, които са достатъчно подходящи за изпълнение на подобна задача.

— Но тук съм само аз, сър — каза тя. — И не съм сигурна, че ще съм достатъчна. Не мога да бъда на няколко места едновременно, в даден момент ще имам очи само за един проблем наведнъж. И моите умения на призовател на фурии не са най-полезните, когато става въпрос за такъв вид пътуване.

Гай остави чашата си и се изправи.

— Е, по тази точка не мога да възразя. Но се страхувам, че имам малък избор по въпроса. Тук сте вие — и може би и още някой.

Първият лорд я дари с кратка като проблясък на слънчев лъч усмивка и каза:

— Ще полегна за момент. Имаме малко време.

Амара известно време го гледа, преди внезапно да разбере защо почувства, че познава това място. Тя стана и пристъпи към постелята, където беше спала, наведе се, вдигна одеялото към лицето си и го подуши.

Клоните зад нея тихо прошумоляха и сърцето на Амара се разтуптя.

— Добро утро — промърмори нисък глас зад гърба й. — Прекрасен ден за разходка.

Амара се обърна.

От гъсталака на гората излезе висок широкоплещест мъж, държащ две прясно уловени риби. Носеше зелено-кафяво наметало на горски обитател, сива риза и кафяви кожени панталони. В лявата си ръка стискаше ловен лък и Амара видя дръжката на брадва, висяща на ремък зад рамото му. Той се усмихна с блестящи зъби и остави лъка настрана.

— Бърнард — каза тя и се насочи към него. Обви ръце около врата му, придърпа го към себе си и звучно го целуна по устните. Той я хвана за талията и силно я притисна към себе си, отвръщайки на целувката с искрена жар.

Целувката беше толкова възхитително сладка, че Амара направо потъна в нея, пръстите й се плъзнаха по тъмната му коса и тялото й изведнъж избухна в пламъци от допира на ръцете и устните му.

— Мислех, че ще предпочетеш обилна закуска след дългия полет — промърмори той в устата й. — Мога да ти я приготвя, ако си гладна.

Амара бавно се отдалечи от него и срещна погледа му.

— Направо умирам от глад — каза тя тихо. — Можеш да приготвиш проклетата риба след това.

Внезапно в очите му затанцуваха горещи пламъчета, но тонът му беше озадачен.

— След кое?

Тя му изръмжа, макар да знаеше, че собствената й усмивка ще издаде лъжата й, взе от ръцете му връвта с рибите, а след това го сграбчи за реверите на ризата. Пристъпи напред, направи му подложка и го бутна назад.

Той беше прекалено бърз и обърна движението й срещу нея, така че тя падна първа и той я затисна с тялото си към земята. Устата му отново намери устните й и тя почувства как се намества под него, раздвижвайки бедра — тялото й искаше повече.

Той прекъсна целувката, дишането му беше накъсано.

— А-а-а — промърмори тихо. — След ТОВА.

Амара закачливо се засмя, с което отново прекъсна целувките на съпруга си, а после сама започна да го целува с нарастващ плам.