Фурията на капитана

Глава 45

Ехото на дълбокия, кадифен глас на Гай отекна по планините и се отрази в хълмовете. Макар да говореше почти шепнешком, гласът идваше буквално от самите камъни и Амара беше сигурна, че може да се чуе на няколко мили във всяка посока.

Пробудени от този глас, ярко осветените планини отново замряха в пълна тишина. Стотици Безсмъртни застинаха на местата си, прикрили очи и паднали на земята. Бренсис изумено гледаше покрай Амара, устата му се отваряше и затваряше, като на извадена от водата риба.

Рицарят, който държеше Бърнард, се отдръпна, когато видя реакцията на Бренсис, и граф Калдерон бавно седна, лицето му беше побеляло от болка, а рамото стоеше под странен ъгъл спрямо тялото.

Той размени погледи с Амара, но никой от тях не проговори — не искаха да привлекат вниманието на врага.

Това беше странно — разсъждаваше измъчената Амара, седнала на скалистия склон на планината, — като брой враговете ги превъзхождаха стотици пъти и въпреки това в този безкраен момент никой не помръдваше и никой не говореше.

И тогава Бренсис издаде звук, нещо средно между вик и стон и закрещя, а гласът му постепенно премина във фалцет:

— Напред! Атака! Убийте ги всички!

Безкрайният момент свърши.

Стотици Безсмъртни нададоха яростни викове и стоманата изсъска в смъртоносен хор, когато те извадиха мечове.

Те се втурнаха напред, звукът на ботушите им наподобяваше гръмотевици.

Амара се оказа до Бърнард, невъоръжена и твърде уморена, за да се издигне във въздуха. Когато Безсмъртните тръгнаха към тях, тя почувства как ръката на Бърнард напипва ръката й и веднага сплете пръсти с неговите, след което го стисна здраво.

Двамата едновременно обърнаха гръб на атакуващите Безсмъртни и чак тогава Амара с крайчеца на окото си видя Първия лорд да вдига ръка и да произнася още една дума, която идваше от самите дълбини на планината под тях.

— Не.

Изведнъж се раздаде шум, по-нисък от виковете на атакуващите Безсмъртни, по-остър от тътена на ботушите им. Това беше серия от резки звуци, донякъде напомнящи звука на трион, режещ дърво.

Амара измести погледа си и видя как всеки Безсмъртен, всички Безсмъртни до един по склона на планината изведнъж трепнаха. Шиите им рязко се обърнаха към източника на странния звук, счупвайки прешлените.

А после те паднаха мъртви.

Всички до един.

Преди секунда армия с големина две или три кохорти жадуваше кръвта им. Секунда по-късно Безсмъртните лежаха на земята, потрепваха и умираха, странните метални яки сега бяха огънати и набръчкани, деформирани толкова рязко и неочаквано, че бяха счупили вратовете на мъжете, които ги носеха.

Амара се обърна и погледна.

Гай Секстус беше увиснал на около десет фута над склона на планината, поддържан от въздушен поток, който толкова стабилно контролираше, че едва ли щеше да размърда и едно камъче под него.

Той беше залят от златистооранжевия пламък на есенния залез, който превръщаше сребристобялата му коса в бронз. Признаците на пренапрежение и старост, появили се по време на пътуването, бяха изчезнали.

В дясната си ръка държеше огнен меч, а над челото му ослепително светеше диадема от пламък. Очите му бяха ярки, погледът — суров, а лицето изглеждаше като изсечено от гранит и излъчваше такова усещане за величие и сила, че Амара веднага склони глава, притискайки ръка към гърдите си пред пулсиращото сърце.

Амара чу как зад нея Бренсис изхлипа ужасено. А после чу неравното стържене на меча му, когато треперещата му ръка го издърпа от ножницата.

— Момче — каза Гай, тонът му беше мек, дори състрадателен, — имаш избор. Можеш да застанеш до баща си срещу мен. Или можеш да избереш живота.

Бренсис издаде няколко кратки, задъхани звука. После каза:

— Аз не се страхувам от теб.

— Разбира се, че се страхуваш — каза Гай, — и ненапразно.

И с тези думи ослепителна светкавица падна от безоблачното нощно небе, като издълба в твърдата скала яма с големина на гроб на не повече от пет ярда от краката на Бренсис.

— Давам ти последна възможност да живееш — каза Гай и в гласа му вече нямаше нищо меко. — Избирай.

Бренсис отново изхлипа и мечът му звънна, когато падна върху каменистата почва. Той се обърна и побягна, а звукът на ботушите му, плъзгащи се и удрящи по склона на планината, затихна в далечината.

Амара бавно се изправи и после помогна на Бърнард да стане.

— Е — каза тихо Гай, — това е утешително — с тези думи и без никакви церемонии той падна на земята. Светлината, пламтяща около него — както и светлината на магическата лампа на планината — изчезна в същия момент.

— Утешително ли, сър? — попита Амара.

Тихият и уморен глас на Гай дойде от тъмнината:

— По всеобщо мнение младият Бренсис е много надарен призовател на фурии — а днес аз направих достатъчно, за да се сражавам и с него.

— Сър? — попита Амара.

— Несъмнено — обади се Бърнард, а гласът му беше напрегнат, — след убийството на толкова много хора, още един…

Гай промърмори нещо и един от прожекторите започна да излъчва едва забележимо количество светлина, която беше достатъчна, за да може Амара смътно да види Първия лорд като неясен, висок силует, стоящ над един от падналите Безсмъртни.

— Това — промърмори той, — това не бяха хора. Хората имат воля, добри ми графе. Хората имат избор.

Погледът му се премести към Амара за момент и се задържа достатъчно дълго, за да придаде по-голяма значимост на последните му думи.

— Калар е дресирал тези същества още от раждането им, оковал ги е в тези проклети нашийници — продължи Гай. — Отнел им е волята, отнел им е възможността за избор. Хората, които са можели да бъдат, са умрели много преди тази вечер. Това тук бяха животни.

— Това, което той е направил, е ужасно, но не мога да направя нищо по въпроса, макар да ми се иска да е направил същото и с повечето си легионери. Днес това значително опрости всичко за нас — гласът на Първия лорд стана по-твърд, по-оживен. — Ще го приемем за късмет, че всички нашийници на Калар бяха направени в една партида.

Амара примигна изненадано.

— Искате да кажете… Безсмъртните биха могли…

— Да ме убият? — попита Гай. Той сви рамене. — Възможно е. В известен смисъл аз не съм по-могъщ от всеки друг Върховен лорд.

Амара отново примигна.

— Но, сър… това, което току-що видях…

— Човек няма нужда да е всемогъщ, за да победи всичките си врагове, при условие че този човек може да намери път в умовете им.

Той леко се усмихна.

— Наистина, аз имам способи, с които бих могъл да ги убия всички, но случват се и инциденти, а абсолютните числа биха могли да се обърнат срещу мен, точно както се обърнаха срещу моя… — гласът му се прекърши.

Той затвори очи, прочисти гърлото си и изхриптя.

— Моя син.

Амара запази мълчание и само гледаше лицето на Гай. Дори неговият самоконтрол не можеше да скрие болката, която се появи на лицето му, и Амара неочаквано изпита състрадание към стареца.

Гай рязко тръсна глава и се насочи към Амара и Бърнард. Той сложи едната си ръка на рамото й, а другата — върху рамото на Бърнард. Бърнард изсъска от болка, а след това пукота на наместеното рамо изтръгна приглушено проклятие от гърлото му.

— Така — промърмори Гай. — Опитайте се да го раздвижите.

Бърнард се подчини и бавно раздвижи раненото си рамо.

— Наболява — каза той след кратка пауза. — Но ще върши работа, сър.

Гай кимна и нежно стисна рамото на Амара. От това просто докосване в нея сякаш нахлу поток от облекчение и енергия и отнесе умората. Тя затрепери от приятното усещане, което остана, когато болката и изтощението изчезнаха.

— Вижте там — прошепна Гай и кимна на изток.

Амара погледна. Десетки, дори стотици ленти зелена светлина проблясваха в небето, започвайки от земята по колебаещи се линии, които приличаха на светещ дим. Те висяха на миля една от друга като обикновена мрежа.

— Защитните фурии на Калар — промърмори Гай. — Той знае къде съм. И смея да предположа, че е разбрал каква е целта ми. В момента Калар събира всеки рицар на негово подчинение и заповядва на всеки легионер в своите войски да ни спре, така че ни остава малко време.

Амара кимна в съгласие.

— Какво искате да направим?

Гай погледна назад и напред, между тях.

— Пазете ми гърба. Ще бъде невероятно гадно, ако се окаже, че ви накарах да минете целия този път само за да получите стрела в бъбреците, когато вече сме на финалната права.

Барабани загърмяха от далечната страна на прохода. Нисък стон се понесе над скалите — слаб, басов предвестник на маршова легионерска песен, която би трябвало да последва скоро.

— Сър — предупреди Бърнард. — Не съм сигурен, че мога да направя нещо срещу такава тълпа.

— Силите му са пръснати на голяма територия. Той има далеч по-малко рицари и легионери под ръка, отколкото му се иска — каза Гай. — Което означава, че с малко хитрост ще имаме шанс, нали така?

— Достатъчно справедливо, сър — каза Бърнард. — Но дали ще бъдат петдесет хиляди или пет хиляди, за мен почти няма разлика.

— Разбирам вашето затруднение. Вие ще трябва да си имате работа само с неговите рицари. Другите няма да са пречка.

Амара внезапно си пое дъх.

— Разбирам.

Гай кимна и очите му за миг блеснаха.

— Както се и очакваше.

Маршовата песен на Каларския легион звучеше все по-отчетливо, огласяйки склона на планината.

Гай се обърна с лице към склона, присви очи и вдигна дясната си ръка над главата. Блесна светкавица, а след това колебаещи се огнени езици се стрелнаха над дланта му и той затвори пръсти върху дръжката на меч, създаден от застинал пламък.

Амара провери своя меч и побърза да застане по-близо до Гай. Бърнард последва примера й, като сложи стрела на тетивата.

От прохода над тях се появи втора група войски — няколко кохорти легионери, маршируващи заедно в стремително, гъсто формирование. Каларският легион се втурна напред с бързи крачки, неотклонно приближавайки към пламтящото острие на Гай.

— Останете зад мен — предупреди Гай. — Точно зад мен.

И тогава, крещейки предизвикателно, самоубийствено отстъпващите по брой Първи лорд и неговите съратници се втурнаха срещу приближаващия легион.