Фурията на капитана

Глава 24

Исана наблюдаваше как голият гръб на Тави се вряза в преградата на кабините на „Слайв“ за девети път през последните тридесет минути. Младият мъж отскочи, дишайки тежко, но мечът му продължи да се движи, прихващайки и парирайки удари от рамо и отблъсквайки дългите мушкания на противника.

Все още той не бе достатъчно бърз и изпъстрена с алени точици подуваща се ивица се появи по дължината на едното му ребро.

Исана се намръщи, по-скоро от проблясъка на разочарование и безсилие, дошли от Тави, отколкото от съчувствие към болката му.

Раната беше повърхностна и Исана можеше да я затвори без проблеми след тренировката. Тя дори нямаше да остави белег. Арарис никога не би направил нещо по-сериозно от подобна драскотина, на нито един ученик.

Тави изпъшка сподавено, когато от удара в слънчевия сплит му секна дъха, и се хвърли в яростна атака срещу Арарис.

Сингуларът, очевидно, блокираше всяка атака още в зародиша й, после направи своеобразно кръгово движение с китката си. Мечът на Тави внезапно се откъсна от ръцете му и падна на палубата.

Тави, без да се бави и секунда, пристъпи плътно и сграбчи дясната ръка на Арарис. Удари Арарис с чело в скулата и, издавайки още един вик, заби мощен удар в ребрата му. Исана изведнъж се напрегна и се надигна, когато усети вълната чист гняв от сина си.

Арарис пое ударите като наковалня — те просто отскачаха от него, без никакъв видим ефект. Той сграбчи китката на Тави, стисна я със свободната си ръка, после се обърна и леко дръпна нагоре, като едновременно с това приклекна.

Тави внезапно загуби равновесие, направи салто напред и Арарис го просна по гръб на дъските на палубата. Ударът беше достатъчно силен, за да накара Исана отново да се намръщи, но тя беше сигурна, че не чак толкова, колкото би могло.

Тави лежеше на палубата и гледаше замаяно към платната и небето. Моряците, повечето от които гледаха тренировката, избухнаха във викове, насмешки и съвети, придружени от подигравателен смях.

— Избухливост — каза Арарис, гласът му прозвуча равно. Той дори не се беше задъхал. — По природа ти си агресивен боец, но гневът не ти е съюзник в подобен двубой. Трябва да оставаш концентриран и да мислиш. Използвай гнева. Не му позволявай той да те използва.

Той прибра меча си и предложи на Тави ръка. Младият мъж замръзна за момент, ядосано погледна по-възрастния, след това поклати глава и пое ръката му.

— Какъв беше този захват на китката? — изхриптя той. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Доста е просто — отговори Арарис. — Един ден ще ти е достатъчен, за да се научиш. Ще ти го покажа утре, ако искаш.

— Добре съм — каза Тави. — Покажи ми сега.

Арарис наведе глава настрани, устните му се свиха замислено, но после внезапно се разтегнаха в усмивка.

— Както желаеш. Пийни малко вода и ще започнем следващия рунд. Ако главата ти издържи, ще ти покажа и захвата, и контрахвата.

Тави вдигна меча си от палубата, поздрави Арарис и го прибра в ножницата. После отиде до бъчвата с вода, до която Исана седеше на малък сгъваем стол.

Той й се усмихна, потопи дървената чаша във водата и изпи всичко на една глътка. През двата дни, откакто започна да се възстановява от морската болест, цветът на кожата му се нормализира и сега ядеше за двама — въпреки доста съмнителните кулинарни таланти на корабния готвач на „Слайв“.

Тави и Арарис се сражаваха в учебен бой без ризи, основно за да предпазят ризите на Тави от разрязване на лентички и петна кръв. Исана се стараеше да не се взира много в Арарис.

Тя дори не можеше да си помисли, че мъж на неговата възраст ще изглежда толкова атлетичен без използването на водна магия, но той беше — почти толкова слаб, колкото Тави, с релефни и еластични мускули.

Разбира се, той беше прекарал всичките тези години в ковачницата на холта, и веднъж тя го беше видяла как тренира там късно през нощта на светлината на гаснещите въглища, използвайки железен прът вместо истинско оръжие.

Арарис отново беше станал силен и уверен в себе си човек, а не сломения, в когото се бе превърнал след смъртта на Септимус. Да го види такъв доставяше удоволствие на Исана и доста я разсейваше. Пръстите й направо я сърбяха от желание да ги прекара по мускулите му.

Вместо това тя се върна към шиенето, кърпейки панталоните на Кайтай. Тази дейност гарантираше, че очите и пръстите й ще се държат така, както е редно.

— Искаш ли да я затворя? — обърна се тя тихо към Тави.

— Няма да вляза във ваната заради някаква драскотина.

Тави я погледна и за секунда го обгърна облак от заплетени емоции. Но после той тръсна глава и ги прогони, така че Исана можеше да почувства само смътна неудовлетвореност.

— Не, благодаря. Вече не кърви.

Фразата се получи доста остра. Той я погледна виновно и на лицето му се появи леко напрегната усмивка.

— Макар че, предвид нашето темпо, рано или късно ще трябва да укротя гордостта си с твоя помощ.

В този момент Ерен излезе от каютата и като махна неопределено към морето, каза:

— Не мисля, че тук има достатъчно вода.

Тави изви вежда.

— Защо не потренираш с нас и не повториш това по-късно, дребосък?

Ерен вдигна мършавата си ръка.

— Благодаря, не си заслужава. През цялото време бъркам от кой край трябва да държа меча. Така че дори не мечтая за уроци за напреднали.

Той имитира подигравателен поздрав на фехтовчик и тръгна към кърмата на кораба, очевидно, за да поговори отново с капитана им.

— Някой досаден дребосък един ден може да го хвърлят в морето — извика Тави след него, поклати усмихнато глава и се обърна към Арарис.

Исана наблюдаваше между бодовете. Не знаеше достатъчно за боравенето с меч, за да оценява, но й се струваше, че Тави се движи по-бавно, затова пък по-чисто. Тя улови отблясък от задоволството на Арарис, когато младежът отрази половин дузина бързи удари.

Изведнъж гласът на Кайтай иззвъня отгоре, от наблюдателна площадка сред платната.

— Платна — извика тя. — Право по курса!

Мъжете прекратиха заниманието си. Резките проблясъци на очакване на опасност пронизаха въздуха, удряйки Исана като студена паяжина.

И веднага прозвуча гласът на Демос, даващ бързи указания, а самият той започна да се изкачва по въжетата, движейки се с ловкостта на белка. Исана го видя как достига до наблюдателницата и Кайтай му посочва нещо.

Демос вдигна ръце с жест, който Исана беше виждала сред призователите, когато искат да увеличат визуално обектите.

Известно време той наблюдаваше. После започна бързо да се спуска надолу по въжетата и на десет фута от палубата скочи.

Продължи да крещи заповеди и корабът рязко започна да завива надясно. Хората се закатериха нагоре, за да настроят платната, а Демос закрачи напред-назад, крещейки указания и команди, които бяха абсолютно неразбираеми за Исана, сякаш ги казваше на друг език.

Исана стана и тихо отиде при Демос, веднага след като първоначалният поток от заповеди секна.

— Капитане — каза тя. — Какво става?

Не й се изплъзна факта, че Тави и Ерен приближиха по-близо, когато Демос отговаряше.

— Това е „Мактис“ — каза той със спокоен тон, — корабът на Червения Галус.

Погледна в далечината към трептящите бели платна над вълните.

— Заповядах промяна на курса. Сега ще видим какво ще направи той.

— Шкипер! — извика мъжът зад щурвала. — Той сменя курса за прихващане.

— Кървави врани — изпъшка Демос. — Лейди, съветвам вас и вашите спътници да се приберете по каютите и да останете там.

— Защо? — каза Исана. — Какво става?

— Капитанът на „Мактис“ се мисли за пират — отговори Демос. — Глупакът се кани да ни вземе на абордаж.

Исана почувства как очите й се разширяват.

— Ох.

— Може ли да ни настигне, капитане? — попита Тави.

Демос кимна.

— Най-вероятно. Заел е много добра позиция. Вятърът ни носи към него, при него има подходящо течение и Галус си разбира от работата. Ще минем още няколко лиги и той може да се откаже.

— Защо би го направил? — попита Ерен.

— Защото се насочвам към миграционния път.

Ерен застина на място и присви очи към Демос.

— Какво?

Тави се намръщи и попита със съвсем различен тон.

— Какво?

— Миграционният път на левиатаните — поясни Ерен за Тави. Той нервно облиза устните си. — Това е участък от океана, където… ох…

— Левиатани — каза Тави. — Разбрах.

— Всъщност не — каза Демос. Гласът му звучеше почти скучно. — Това е място, където по правило се събират млади самци, които все още не са си извоювали собствена територия.

— О-о — каза Тави, — и какво правят там?

— Каквото прави всяка група млади самци — отговори Демос. — Бият се помежду си без никаква причина. И, враните да ги вземат, сляпо атакуват на пълна скорост точно заради това.

— И разбиват кораби на малки парчета — много тихо добави Ерен.

Демос се подсмихна утвърдително и се обърна обратно към морето.

— Моят призовател е по-добър от неговия. Нека да видим дали ще иска да си опита късмета днес.

— Капитане — каза Тави, — не се обиждайте, но не смятате ли… като цяло… Да го предизвикате?

— Не — отговори Демос. — „Слайв“ е наполовина по-малък от „Мактис“. А Галус качва и допълнителни мечове на борда. Превъзходството му е три към едно и не ме устройва.

— При нас има няколко по-сръчни — каза Тави.

Демос го погледна и късо, насмешливо изсумтя.

— Хлапе, ти си доста добър. Но има огромна разлика между тренировките със семейния майстор на меча и кръвопролитие на люлееща се палуба.

— Той е прав — каза тихо Арарис, заставайки зад Тави. — Тази битка е най-добре да се избегне.

Демос погледна мъжа, застанал зад Тави.

— Вие участвали ли сте преди в морски битки?

— Да — Арарис дори не се замисли.

Демос кимна.

— Слушай учителя си, хлапе. И се настани удобно. Така или иначе ще минат няколко часа, преди да се справим с това. Сега ме извинете. Трябва да се уверя, че моите призователи не са се напили отново.

Демос пристъпи към стълбите, водещи в трюма, и плавно се спусна надолу.

— Това беше шега, нали? — каза Ерен. — За водните призователи?

Исана се намръщи. Тя почувства нарастващото притеснение, излъчвано от младия курсор. Ръцете му бяха скръстени, а единият му крак нервно потропваше по дървената палуба.

Тави също забеляза притеснението на Ерен.

— Защо си толкова нервен? — попита той.

— Ако някога наистина си виждал… — Ерен облиза устни. — Смятам да претърся сандъка на боцмана. Там трябва да има нещо спиртно. Искаш ли да пийнеш?

Тави се намръщи.

— Не. Добре съм.

Ерен поклати глава в кратко кимване и погледна Арарис и Исана.

— Сър? Лейди?

Те отказаха и Ерен изчезна, лицето му беше съвсем пребледняло.

Тави се намръщи след него, след което отиде до перилата на кораба. Известно време стоя и гледа към океана, като от време на време крачеше напред-назад покрай такелажа. След около половин час той приближи до Исана и намръщено я погледна.

— Как можеш да седиш и да шиеш? — попита той.

Исана не вдигна поглед от работата си.

— Има ли нещо друго, което трябва да правя?

Тави скръсти ръце на гърдите си и се намръщи.

— Капитанът каза, че трябва да се прибереш в каютата.

— Той каза, че всички трябва да се приберат — отговори Исана. — Но не виждам да си тръгнал натам.

Тави навъсено я погледна.

— Е, аз трябва да съм на палубата.

— За да може някой да се спъне в теб? — попита Исана. Опита се да не се усмихва, наистина се опита, но усети, че на устните й играе усмивка, въпреки всички усилия. — Или може би мислиш, че твоят меч ще е нужен, за да се приберат платната? Или за да се защитаваш от левиатаните?

Той нетърпеливо си пое дъх.

— Ползата от него ще е толкова, колкото и от шиенето ти.

Исана остави шиенето и внимателно погледна сина си.

— Преди да се случи нещо, ще минат няколко часа, а това е прекрасен ден. От степента на тревожност, която долавям от екипажа и Ерен, те очакват, че ние спокойно можем да бъдем смазани от левиатаните и да бъдем завлечени в морските дълбини. Ако това не се случи, може да ни предстои отчаяна схватка с пирати, които ни превъзхождат числено три към едно.

Тя отново се върна към заниманието си.

— Във всеки случай мисля, че осветлението долу ще бъде по-малко подходящо за шиене. Затова смятам да стоя тук на палубата и да се наслаждавам на слънцето, докато мога, ако нямаш нищо против.

Тави се втренчи в нея и тя ясно усети пълното му объркване.

Исана леко му се усмихна.

— Знам, че се тревожиш за мен. И знам колко много мразиш, когато толкова много неща са напълно извън твоя контрол. Това е още едно такова нещо. Отричането не го прави по-малко вярно.

Той я погледна, настроението му премина от притеснено нетърпение към замислен самоанализ. Исана винаги беше смятала способността на сина си да фокусира вниманието си върху нещо за малко плашеща.

Той би могъл да насочи колосален поток енергия от мисли и воля към определена задача. Сигурно му е доста неприятно, да не каже повече, да се концентрира и върху себе си.

Той въздъхна и се отпусна на палубата до нейния стол, облегнал рамене на преградата зад тях. Той понижи глас.

— Ако аз…

— Можеше да призоваваш фурии, да — довърши тя тихо. — Това не би решило проблемите на Първия лорд. А дори и ако ти го можеше, просто щеше да се сблъскаш с множество други неконтролируеми ситуации.

Тави замълча за момент. После каза:

— Но бих могъл да те защитя.

— Може би — каза тя тихо. — А може би не. В живота не толкова често можеш да си напълно сигурен в нещо.

Тави се намръщи и кимна.

— Просто си помислих, че ще се чувствам по-добре, ако си вътре.

Тя заповяда на Рил да заостри нокътя й, изпъна конеца и внимателно го сряза. После го прекара през иглата и когато нокътят отново стана нормален, тя внимателно тръсна ръка, за да разсее болката в пръстите.

— Ако наистина мислиш, че така е по-добре, може би трябва да пробваш да ни заведеш до там.

Той примигна и наведе глава, втренчен в нея.

Тя се засмя. Не можеше да направи нищо. Наведе се и го целуна по косата.

Въпреки че беше станал толкова висок и въпреки че научи кой е и какъв стана, тя все още можеше да види в него бебето, малкото дете, палавника, превърнал се в мъж.

— Да предположим — каза тя, — че Гай е на твоето място.

— Но той владее фурии — изсумтя Тави.

— А ако не владееше — настоя Исана и срещна погледа му. — Да предположим. Как биха реагирали спътниците му на поведението му, а? Ако той замислено стоеше на парапета и обикаляше напред-назад като гладен саблезъб, ръмжеше и даваше заповеди, които нямат особен смисъл.

Тави я погледна сърдито. Отвори уста да каже нещо, спря и сви рамене.

— Ако аз бях с него? Бих се притеснил.

— Точно така — каза Исана. — Подобно поведение може да успокои тревожността му, но той ще го постигне за сметка на другите. Такъв ли искаш да бъдеш?

Тави отново наведе глава и се намръщи. Не каза нищо.

— Сега си помисли: ако престоят в заключена пътническа кабина е наистина най-мъдрата постъпка, ти би ли я направил, докато Гай е решен да остане на палубата, въпреки безполезността на този жест?

— Вероятно не.

Исана кимна.

— Ето защо Гай, дори да е стар мръсник-манипулатор, е лидер. Той действа. Другите го следват — тя се огледа и каза: — Те също те следват.

Тави вдигна вежда.

— Какво имаш предвид?

— Придружаващите ни — каза тя. — Дори много от моряците. Те признават ума, компетентността и увереността. Те признават теб и твоята оценка на нашата ситуация с по-голямо уважение от другите.

Тави задъвка долната си устна и промърмори:

— Аз ги плаша.

Исана не видя нуждата да потвърди това, което Тави най-накрая разбра.

— Ако Гай смята, че за хората му е най-безопасно да са в каютите, какво мислиш, че щеше да направи?

Тави бавно кимна.

— Щеше да отиде в каютите. Давайки им шанс да протестират. Спасявайки гордостта им. Подпомагайки морала им. Ако реши, че това е най-добрият начин.

Исана бръкна в торбата с дрехи, която стоеше до нея на палубата, и извади панталоните на Ерен, които имаха голяма кръгла дупка, донякъде зашита, и сега изглеждаха дори по-лошо от самата дупка.

— Какво пък. Може би трябва да потренираш. Как мислиш, че е най-добре да постъпиш?

Синът й поклати глава.

— Напоследък често се замислям над този въпрос.

Ето пак. Тя се огради от новата вълна паника. Не от това се нуждаеше сега Тави.

— О?

— Много често — каза той.

— Да.

— Това е важно.

Исана кимна.

— О, да.

Той прошепна.

— Страхувам се.

Исана затвори очи. Гласът на мъжа издаваше детски страх, беше болезнено да се чуе и усети.

— Въпросът е — каза той тихо, — че аз решавам не само за себе си. Ако не ме убият днес, или когато пристигнем в столицата, или в последващото сражение, или в съда, след сражението, тогава… моята постъпка ще повлияе на много хора.

— Това не е толкова необичайно през последните няколко години — каза тя.

— Но това е различно. Много по-значимо.

— Наистина?

Тави вдигна поглед към нея, търсейки очите й. Те бяха яркозелени на фона на дървените греди на кораба, боядисани в тъмно кафяво.

— Ами ако не мога да се справя? — тихо попита той. — Ами ако не съм достатъчно способен?

— Тави, на теб никога не ти е трябвало…

— Не става въпрос за владеенето на фурии — тихо и твърдо каза той. — Става въпрос за мен — приведе се по-близо и прошепна: — Мислиш ли, че ще мога да направя това? Да заема… да заема неговото място?

Сърцето на Исана заби силно. Тя остави панталоните настрана. От страх искаше да каже на сина си „не“. Че няма да може да се потопи в безумието, обхванало управлението на Алера, и да оцелее.

Че ще развали всичко, което докосне, че ще причини болка и мъка на безброй хиляди хора.

Вместо това тя взе ръката му и я стисна в дланите си.

— Точно затова ме измъчват кошмари още откакто беше бебе — каза тихо Исана. — Всеки път, когато правеше нещо, което привлича вниманието на короната, всеки път, когато се втурваше да защитаваш някой друг, имах чувството, че ме раняват с нож. Бях сигурна, че ако узнаеш всичко, враговете на баща ти ще те забележат. Ще те разпознаят. Ще те убият. Виждах само това.

Тя го погледна в очите.

— Но аз не виждах точно пред себе си — тя стисна силно ръката му и гласът й стана рязък. — Ти доказваше отново и отново, че си негов син. Негов син. Никога на никой не позволявай да казва обратното.

Той я погледна с широко отворени очи. После кимна и линията на брадичката му внезапно се напрегна.

— Благодаря.

— Велики фурии, не ми благодари за това — каза тя тихо. — Не мога да го търпя. Мразя всичко, свързано с това.

— Ще бъдеш ли до мен? — попита той.

Тя се наведе и го прегърна, стискайки го възможно най-силно, след което прошепна:

— Аве, Гай Октавиан.