Фурията на капитана

Глава 26

— О, не — възкликна Исана. Явно и Демос, подобно на Тави, можеше да крие емоциите си или просто не ги изпитваше — поне не с някаква особена интензивност.

Във всеки случай Исана малко можеше да каже за отношението на мъжа по който да е въпрос по време на пътуването им. В този момент Демос излъчваше хладен, внимателно контролиран страх. Той гледа още няколко секунди напред, после подаде някакъв сигнал с ръка. Мачтите на „Слайв“ изскърцаха и корабът леко промени курса си.

— Ще минем покрай тях? — чу Исана въпроса на Тави.

— Може би, ако запазим мълчание. По това време на деня те се издигат до нагрятия горен слой вода, за да се стоплят. При условие, че хората не започнат да крещят — той хвърли предупредително поглед към Тави, — и че не се блъснем директно в някой от тях и не го събудим, с помощта на призователя можем да се промъкнем покрай тях.

Тави присви очи и свъси вежди.

— А ако нямахме призовател?

Демос сви рамене.

— Накратко — по-добре е да имаме.

Тави кимна, святкайки с очи. Исана видя как на лицето му изведнъж се появи хищна усмивка, придружена от вълна на въодушевление.

Кайтай, която стоеше с гръб към Тави и гледаше ту вражеския кораб, ту левиатаните, внезапно се обърна и Исана беше поразена от изражението на лицето й: усмивката й приличаше на усмивката на Тави толкова, колкото и зеленият цвят на очите й.

— Това ми харесва, алеранецо — каза Кайтай. — Действай.

Тави кимна и се обърна към Исана.

— Ще имам нужда от помощта ти.

Исана погледна намръщено Тави, а после кимна.

— За какво?

Синът й присви очи, гледайки в посока на „Мактис“.

— За да променим правилата на играта.

Демос затегна ремъците и връзките на предпазния колан около талията на Исана.

— Не е ли много стегнато? — попита той.

— Нямам представа — отвърна Исана.

Демос се подсмихна.

— Щом можете да дишате, значи всичко е наред.

Той взе едно въже с прикрепен в края метален накрайник. Показа й го и прокара накрайника в специална халка на ремъците й, след което дръпна силно, затягайки възела.

— Под вода видимостта тук е не повече от десет фута. Не забравяйте, че „Мактис“ ни настига, така че няма да е достатъчно просто да се насочите към него. Трябва да се ориентирате напред и леко под ъгъл.

Исана кимна.

— Рил ще намери кораба. Не се притеснявам от това.

Тя надникна от ъгъла на каютата, за да погледне вражеския кораб, който беше на по-малко от двеста ярда.

Капитанът добави още едно въже към друга халка.

— Уверете се, че сте на поне десет фута дълбочина, преди да започнете — предупреди я Демос. — Ако онази с лъка ви види, ще разберете какво изпитва рибата по време на риболов, когато я улучи харпун. Опитайте се да плувате под кораба и изплувайте по-близо до кърмата. Повярвайте ми, сега цялото им внимание е насочено към нас.

— Защо ми се струва, че това вече сте го правили, капитане?

— Въпреки че това, разбира се, никога всъщност не се е случвало, аз съм планирал някои неща в случай, че някой от клиентите ми пожелае стоката му да бъде натоварена или разтоварена, без излишно да притеснявам митническия инспектор или началника на пристанището — той провери възлите на въжетата. — Именно тази идея ме вдъхнови да се подготвя — да направя такива неща за моя призовател. Макар да признавам, че те обикновено теглят сандъци, а не хора.

Вратата на каютата се отвори, Тави, Кайтай, Арарис и Ерен се втурнаха през нея на палубата. Мечът на Арарис беше в ръката му и в мига, когато се показа иззад ъгъла на каютата, той проблесна в залеза, разсичайки поредната стрела.

Айрис Сокол не забавяше темпото и изстрелите й ставаха все по-точни, тъй като разстоянието намаляваше. Около дузина моряци вече лежаха ранени или мъртви на палубата.

— Може би някой друг ще се заеме с това? — попита Ерен.

— Имаме нужда от призовател на дърво, Ерен — каза Тави. — А ти си такъв.

— Ще бъде същото, както когато ни помогна на нас с Тави да избягаме от онзи склад — каза Кайтай.

— С изключение на левиатаните! — извика Ерен.

— По-тихо! — изсъскаха хората наоколо.

— Ако трябва за нещо наистина да се притесняваш, това са акулите — с делови тон промърмори Демос. — Около левиатаните винаги се събират много акули, а ние плуваме точно към тях.

Лицето на Ерен стана бяло като сметана.

— Хайде, Ерен — каза Кайтай. Тя се отърси от обувките и свали туниката си без сянка от смущение. — Бъди мъж.

Ерен мигна и на бузите му се появиха цветни петна, когато се обърна и се закашля.

— О, кървави врани.

Той погледна гневно към Тави и попита:

— Защо винаги, когато съм с вас, попадам в такива… ситуации?

— Ти сигурно просто им се наслаждаваш — каза Тави.

— Аз сигурно просто съм идиот — отговори Ерен.

Но заедно с Тави и Арарис също започна да се съблича.

— Нека изясним отново всичко. Държим се за въжетата. Холтърът ни дърпа там, под водата. Пробиваме дупка в корпуса им и елиминираме призователите им на вода. След това се връщаме тук и отплуваме, докато левиатаните ги ядат.

— Да — каза Тави.

— Колко дълго ще сме под вода? — попита тихо Арарис.

— Никога досега не съм правила подобно нещо — отговори Исана. — Ако бях сама, щеше да ми отнеме около половин минута, само за да преплувам това разстояние. Може би малко повече.

— Удвоете го — посъветва я Демос, отклонявайки поглед от Кайтай. — Най-малко — той внимателно спусна въжето във водата покрай борда. — Вие няма ли да се съблечете, лейди? Тази рокля ще ви пречи във водата.

Исана го погледна и вдигна вежди.

— Уверявам ви, капитане, изобщо няма да ме забави.

— Аха — каза той и кимна. — Когато се гмуркате, опитайте се да влезете във водата без плясък.

Исана се качи на борда и погледна към морето под себе си. Всъщност тя никога не беше плувала, както и не се беше занимавала с призоваване в солена вода.

Беше чувала, че почти няма разлика дали водата е солена или сладка. Това почти не беше много успокояваща дума, като се има предвид, че нейната водна магия беше единственото, което стоеше между тях и изключително жестоки и неприятни начини да умрат.

За момент Исана почувства как ръцете й треперят. За каква изобщо се мисли? Тя не е рицар, не е войник, не е наемник, за да се хвърли в смъртоносното море с цел да убие двама души, които никога не е виждала, които не й бяха причинили никаква вреда.

Тя беше холтър, управляващ холт, като половината от времето си обикаляше Империята по една или друга причина. Защо изобщо си помисли, че може да направи нещо подобно?

Исана се сдържа, докато тревогата и нарастващото очакване за опасност не изпълниха всичките й мисли. Тя си пое дълбоко въздух, призова Рил и скочи в морето, като влезе в него така, че на повърхността се появи съвсем слаба вълничка, да не говорим за липсата на плясък.

За минута спря, за да се почувства удобно във водата, използвайки връзката с фурията си. Морето се оказа по-топло, отколкото очакваше, а да останеш на една дълбочина беше по-лесно, отколкото в студените потоци и езера в родината й.

За миг затвори очи и почувства фуриите на водните призователи на „Слайв“. Това беше по-сложно и изискващо много по-големи усилия призоваване, което позволяваше на кораба да се плъзга плавно през водата, като в същото време гасеше вълните на няколко фута от корпуса.

Исана се съмняваше, че ще успее да се справи с подобна задача и, разбира се, не можеше да го прави толкова дълго. Водните призователи през цялото време държаха потоците. Това беше много специализирано използване на фурии, което отнемаше много време и изискваше сериозна практика и майсторство.

Може би затова призователите бяха разположени възможно най-изолирани от останалата част на съда — долу в дълбините на трюма, по-близо до водата и колкото е възможно по-далеч от разсейващите емоции на екипажа.

Тя бавно си пое дъх и почувства как Рил филтрира водата. Въздухът имаше минерален привкус, като горещите извори в долината Калдерон, но тя нямаше особени затруднения. Съсредоточи се в придвижването напред и заплува, направи завой във формата на полукръг и се върна при борда на „Слайв“.

Имаше нещо плашещо в обема на заобикалящата я вода. Исана никога не беше плувала в толкова голям водоем, където да не може да почувства нито бреговата ивица, нито дъното на езерото или реката.

Тук, в морето, водата се разпростираше във всяка посока, докъдето можеха да достигнат сетивата й — безкрайна преливаща синева около нея и безкрайно студена, като гроб, чернота под нея.

Водата се люлееше и отзад, и отдолу, и Исана се хвърли настрани, когато гладка, обтекаема фигура с дължина над десет фута мина през мястото, където беше тя преди малко.

Тя видя тъмни, блестящи очи и паст с остри зъби. А после акулата се плъзна покрай нея и изчезна в тъмната бездна с абсолютно безшумна грация.

Исана използва момента, за да разшири умишлено своите чувства, така че да получи поне малко по-ранно предупреждение, ако друга акула направи нещо подобно, и се опита да забави бясно биещото си сърце. След това се издигна на повърхността до кораба.

Арарис беше по средата на въжето, наведен напред, лицето му изразяваше загриженост. Тя срещна погледа му и се опита да се усмихне.

— Добре ли си? — прошепна той.

Тя вдигна пръст към устните си, кимна и го привика с ръка. Арарис се обърна и се спусна на ръце до края на въжето, жилите на раменете и гърба му бяха издути. Той продължи да се спуска, докато краката му не докоснаха водата, след което се плъзна бавно и без излишен шум.

Останалите се спуснаха по същия път, с изключение на Ерен, чийто хват се отпусна на половината път. Исана беше готова за това и Рил успя да го хване, издигайки се от вълните с неясна човешка фигура, за да хване Ерен и безшумно да го потопи във водата.

— Редица — промърмори Тави. Той се потопи във водата до Исана и хвана едно от въжетата на сбруята й. — Всички се хванете. Трябва да побързаме.

Исана се обърна към вражеския кораб, докато „Слайв“ плаваше напред, а останалите маневрираха във водата, за да се хванат за теглещите въжета.

Отне им по-дълго време, отколкото предполагаше, и тя почувства слабо, смущаващо усещане, че поне още две акули кръжаха на разстояние петдесет или шестдесет фута.

— Отлично, движим се — промърмори Тави.

Тя усети как дланта му докосва рамото й и го стиска. Страхът му се предаде чрез допира, но също и чувство за нарастваща еуфория. Нека великите фурии й помогнат — той беше доволен от себе си.

— Всички си поемете дълбоко въздух — каза Исана.

Тя изчака секунда, за да се ориентира къде е „Мактис“, посегна към Рил и се гмурна.

Веднага отбеляза колко повече усилия са необходими за придвижване. Погледът през рамо й показа, че всички се държат с две ръце, бяха голи до кръста и телата им се плъзгаха във водата възможно най-гладко. Въпреки това, допълнителното тегло и съпротивлението бяха значителни.

Исана стисна зъби. С това темпо ще им трябва дори повече време, отколкото Демос смяташе, че ще е нужно за достигане до „Мактис“, а останалите нямаха нейната способност да дишат под вода.

Изплуването на повърхността в близост до вражеския кораб щеше да е равносилно на самоубийство, а ако спрат да го обсъждат, „Мактис“ може да отплава твърде далеч, за да може да го догони.

Помощ нямаше откъде да дойде. Тя затвори очи и удвои усилията си, насочвайки вниманието на фурията си към по-ефективно придвижване под вода.

Постепенно те започнаха да увеличават скоростта си. Усещането за връзката й с Рил стана нещо осезаемо, притискащо слепоочията й, и тя концентрира цялото си внимание върху задачата.

Исана нямаше да забележи, но Рил внезапно я предупреди за необходимостта да избегне сблъсък с нещо голямо и тъмно. Тя заобиколи контурите на обекта и продължи напред. Повърхността му беше странна, покрита с камъни, черупки и безброй тънки нишки от тъмнозелени водорасли. Те продължиха няколко секунди покрай силуета, преди Исана да осъзнае, че нещото на една ръка разстояние от тях е левиатан.

Сърцето й едва не изскочи от гърдите, после се сви на буца и заблъска много бързо. Създанието беше огромно. То буквално беше навсякъде, накъдето и да погледнеше тя.

Сега плуваха покрай опашката, предположи тя, дълга колона от плът и кожа, оребрена, с изпъкнали плочки в центъра. Пред себе си видя израстък и те минаха над нещо, което можеше да е перка, по-широка от „Слайв“, краят й не се виждаше в мътната вода.

След това тя мина на няколко ярда от нещо, което приличаше на окопи или евентуално на бразди в полето. Ребра. Това бяха ребрата на съществото.

Нещо монотонно, силно пулсираше във водата, като ритмично я притискаше и Исана осъзна, че всъщност усеща ударите на гигантското сърце на левиатана.

Те продължиха нататък, плувайки покрай друга перка, после още един стълб плът, който би трябвало да е шията. Целият звяр сигурно изглеждаше като издължена костенурка без черупката.

Накрая се видя и главата. По големина черепът му беше съпоставим с огромния хамбар в нейния холт — конструкция, в която бяха настанени няколкостотин различни животни, оборудване за фермата и в допълнение оставаше още място за съхранение на хранителни запаси.

Главата също приличаше на костенурска, допълнена от клюн с назъбени ръбове. Всяко око беше с размерите на малка къщичка, с големи стъклени черни очни ябълки, които бяха почти изцяло скрити.

От устата му висеше парче нещо, което според Исана можеше да бъде някаква бледа плът. Китова мас, може би? В този момент парче с размерите на каруца с впрегнати бикове се откъсна от устата на левиатана и потъна с бавна грация. Незабавно бе атакувано от цял облак дребни рибки, които от своя страна веднага се разпръснаха от пътя на дузина акули.

Рил предупреди Исана за още няколко акули наблизо, но невидими в тъмнината, те всички се бяха устремили към безплатния обяд. Сърцето на Исана заби още по-бързо и тя отново се опита да увеличи скоростта им, отчаяно опитвайки се да не съблазнява гладните акули с хора, които буквално се мятат като стръв на кука.

Тя погледна назад, когато една от акулите започна да се приближава твърде много и видя Тави да се взира в левиатана с неприкрито любопитство и радост. Той забеляза погледа й и я погледна на свой ред. Той посочи масивния левиатан, а усмивката му стана още по-широка и толкова сияйна и заразителна, че тя се усети как му отвръща.

Напротив, Ерен, държащ се зад Тави, беше притиснал чело към въжето със силно стиснати очи. Исана не можеше да му помогне, но почувства, че младият курсор е доста стабилен по отношение на здравия разум.

Но Тави, каквото и да се каже, беше прав. Разбира се, заниманието им беше опасно — но те биха били в опасност, независимо какво правят. А колко хора в Алера могат да твърдят, че са виждали нещо толкова впечатляващо? Септимус имаше точно същия вид…

Което, разбра Исана, беше важно. Това казваше нещо за него като човек. Баща му винаги го съветваше да бъде внимателен, предпазлив, отговорен и да съсредоточава вниманието си върху отговорностите на управлението на Империята.

В едно от писмата до сина си, които Исана прочете, Гай нарече управлението практическа задача за оцеляване. За Първия лорд оцеляването не се различаваше от задълженията.

Тогава Септимус тихо и кротко възрази на баща си, но досега Исана не разбираше простата истина, която е имал предвид.

Оцеляването не трябва да е начин на живот.

Септимус влизаше в битки заедно с легионерите, въпреки непростимия риск за човек като него. Той много пътуваше из Империята инкогнито, натрупвайки опит в живота извън пределите на Алера Империя.

Всъщност точно при една от тези тайни разходки го срещна Исана, когато ядосана готвачка се нахвърли в гръб на по-малката й сестра заради счупена чиния, а Исана й удари един шамар и я избута далеч от Алия.

Исана стоеше и гледаше ядосаната готвачка в лицето, докато накрая жената не измърмори нещо и не изтича навън. Тогава Исана помогна на Алия да се изправи и двете си тръгнаха заедно, като запазиха поне малко достойнство.

Мъж, когото тя никога преди не беше виждала, се приближи към нея с просто предложение за работа и Исана с радост го прие. Във всеки случай това беше повишение спрямо работата като миячка на чинии.

По това време тя нямаше представа, че тя и Алия току-що са станали прислуга на висшите офицери на легиона, сингуларите на Септимус и на самия принцепс.

А след това те започнаха да разговарят помежду си. За да се влюбят и оженят по любов, а не за политическа изгода.

Просто оцеляване не му беше достатъчно. Той искаше да живее.

Септимус никога не го подчертаваше: той просто живееше с това.

Септимус отчаяно се стремеше да живее. Толкова, че умря заради това.

Животът беше доста опасно занимание, а често и доста болезнено, но също така даряваше такава радост, такава красота, всички онези неща, които в противен случай никога няма да видиш, опит, което иначе никога няма да придобиеш.

Рискът да преживееш болка и загуба беше част от живота. Той правеше всичко останало по-дълбоко; красотата беше по-чиста, по-ярка, удоволствието — по-пълно и окончателно, смехът — по-весел, дори в удовлетворяването на прости нужди имаше нещо прекрасно, спокойно.

В известен смисъл тя предаде Септимус — с начина, по който се отнасяше с Тави след смъртта на баща му. Тя съсредоточи всички усилия, за да гарантира, че момчето просто ще оцелее, в това се заключаваше нейната защита.

Колко ли неща можеше Тави да види, да направи и да научи, ако тя беше решила друго? Колко по-различен би бил нейният собствен живот?

Свеждайки живота на Тави до просто оцеляване, тя го защити от някои болезнени неща, но и го изложи на други, отне му това, което можеше да има, и като постъпи така, самата тя се лиши от нещо.

Миналото си е минало. Не можеш да промениш това, което вече е минало. Поглеждайки назад към него, просто посипваш раните със сол, отдаваш се на съжаление — просто още един, по-бавен начин да умреш. Животът се движи напред.

Животът.

Исана усети как сърцето й започва да бие диво и осъзна, че това е причинено не само от бързо движение или страх. Имаше и усещане за възторг и радост. Чувстваше се по-жива, изпаднала в опасност, сред мрака, отколкото през всичките години след смъртта на Септимус.

Сигурно е луда, за да се наслаждава на това.

Но би излъгала, ако каже, че това изобщо не я привлича.

Натискът върху слепоочията й рязко се увеличи, а след това изведнъж изчезна. Исана не можа да разбере какво точно се случи, но те внезапно се понесоха през морската вода по-бързо от всяка акула, а присъствието на Рил се усещаше по-силно.

Чувствата на Исана се разшириха, избухнаха, станаха толкова силни, че за миг тя си помисли, че целият океан изведнъж е станал толкова кристалночист, колкото и пролетта в Калдерон.

Тя почувства тежкото, сънливо присъствие на левиатани (двадесет и три, за да е по-точна) и безкрайното безсмислено обикаляне на акулите (триста или повече).

Тя ги поведе покрай опашката на друг левиатан, забелязвайки ярките ракообразни, пълзящи между мекотели и люспи, и видя „Мактис“ точно зад него. Гмурнаха се под вражеския кораб и излязоха от другата му страна. Исана се увери, че изплуваха в пълна тишина.

Останалите направиха усилие да вдишат тихо, но въпреки това жадно загълтаха въздух след дългото пътуване под вода. Исана се държеше близо до „Мактис“, близо до границата на водната магия, която скриваше присъствието на кораба от спящите левиатани.

Водните призователи на „Мактис“, отбеляза Исана, работеха по-фино от призователите на „Слайв“. Работата им беше не по-малко сложна, но техният кораб създаваше по-малко вълни в морето, може би защото самият им кораб беше по-голям от „Слайв“, изместваше повече вода и задачата им да скрият кораба беше по-сложна.

— Ерен — хрипливо прошепна Тави, — направи дупка да влезем.

Ерен преглътна и доплува до кораба. Той пусна въжето и веднага заби един от ножовете си в корпуса на кораба. Увисна на него и корабът го повлече по водата, а той постави свободната си ръка върху корпуса и затвори очи.

Исана разшири чувствата си до кораба и отново беше изненадана от чувството за абсолютна яснота, което отвори призоваването й. Беше подобно с това, когато се занимаваше с лечителство, усещайки болката и нараняванията по тялото на пациента.

Тя усети как водата около кораба докосва корпуса, включително и местата, където търпеливата й, мека сила беше открила пукнатини в корпуса и беше започнала бавно, постепенно да се просмуква вътре.

Тя изчака за момент, но когато Ерен разочаровано поклати глава и премести ръка към следващата дъска, тя промени ъгъла на движението си, за да приближи по-близо до него.

— По-долу и на около фут по-близо до носа — каза тя тихо, — има теч. Покрит е с платно и замазан с катран, но дъските са започнали да поддават.

Ерен й хвърли бърз, изненадан поглед. После премести ръка на посоченото от нея място и очите му се разшириха. Затвори ги, а пръстите му застинаха и станаха като нокти.

Той натисна силно и пръстите му влязоха половин инч в дървото. Той издаде доволен, ръмжащ звук, и повтори движението още няколко пъти, докато накрая ръката му влезе в корпуса. След това си пое дълбоко дъх и като направи въртеливо движение, я издърпа.

Раздаде се пращене на дъска, кръпката се отдели от корпуса и се счупи. Ерен изхвърли двуфутово парче дъска, сграбчи кръпката точно под направения отвор и след секундна концентрация откъсна второ парче дъска.

Исана почувства интензивно внимание, насочено към нея, и се обърна, за да види Тави да я наблюдава, присвил зелените си очи. Той се наведе към нея и прошепна:

— Какво стана?

Тя внимателно го погледна, после поклати глава.

— Не съм сигурна.

— Добре ли си?

— Аз… — тя поклати глава. — Всичко това е една фурия. Всичко това. Цялото море. Ако можеш да общуваш с фурии, тогава можеш да говориш с всичко това. Тук има толкова много от нея и аз не мога… — тя внезапно замълча, когато ръката на Тави затвори устата й.

— Шшшш — тихо каза той. — Говориш прекалено високо. Сигурна ли си, че си добре?

Исана затвори уста и решително кимна.

— Само по-бързо. Трябва да побързаме. Слънцето залязва. Усещам как започват да се размърдват. Не искаме да сме във водата, когато се събудят.

Раздаде се още един пукот и Ерен се набра към дупката, която беше направил, след което пъхна глава вътре. След секунда се отдръпна назад, сбръчкал нос, и каза:

— В трюма има вода. Дайте ми минута, за да отида от другата страна.

След това малкият курсор изчезна в дупката. Скоро се появи и кимна на Тави, след което протегна ръка.

Исана почувства как възторгът на сина й от новите, вълнуващи преживявания избледнява и отстъпва място на съжаление и желязна решителност. Той се оттласна от водата, хвана се за забития от Ерен нож и с помощта на курсора се качи вътре.

Наложи се да изпъне ръка напред, за да се промъкне през дупката — толкова широки бяха станали раменете му. Исана отново се изуми колко много е пораснало момчето.

Кайтай беше следващата и едва ли имаше нужда от ръката, протегната от курсора, за да се набере вътре. От Кайтай се излъчваха емоции, които Исана винаги усещаше в нея: нещо подобно на независимото любопитство на котка към света около нея и усещане за собствената й привързаност към него.

Накрая, като се огледа назад към Исана, приближи и Арарис. Тя ясно усещаше безпокойството му за нея.

— О, в името на великите фурии — прошепна Исана и му махна с ръка. — Върви. Аз съм в по-голяма безопасност от теб.

Арарис се намръщи колебливо.

Исана усети хода на мислите му, внезапната им необяснима топлина, и бузите й се зачервиха.

— И на мен ми харесва как изглеждаш мокър — каза му тя, — но сега не е моментът.

Очите му се разшириха от изненада, той я дари с почти момчешка усмивка и й намигна. После също се набра и се вмъкна в дупката.

Исана захапа долната си устна и зачака, следвайки кораба. Изострените й чувства продължиха да я изпълват с новооткрита яснота и дълбочина и това правеше по-трудно това, което иначе беше много лесно — просто да стои близо до корпуса на кораба. Стана й трудно да се съсредоточи върху каквото и да е.

Движението на вълните, безмълвното и целенасочено движение на акулите, кръженето на по-дребните риби, пируващи с изпадналото от челюстите на спящите левиатани, всичко се смесваше в нещо прекрасно, почти хипнотично, като грандиозен танц, изпълняван само за нея.

Около нея се простираше морето, безкрайно и мощно, безмилостно и щедро, и тя усещаше всичко това до такава степен, че за няколко секунди загуби чувствителност в собствените си крайници, нервите и мускулите им се изгубиха сред всички безкрайни движения на живото море.

Страх и внезапна силна болка я удариха като шамар в лицето. Тя се оказа пред „Мактис“ и побърза да се върне на мястото си. Последва още един пристъп на недоумение и болка някъде от кораба — велики фурии, тя не можеше да почувства нищо оттук, не и с такава кристална яснота. Дори не можеше да разбере кой е пострадал.

Паниката за семейството се бе вкопчила в сърцето й. Ами ако нещо се случи с някой от нейните близки? Връзката между близките и особено между членове на семейството отдавна се беше утвърдила като фактор, разширяващ и без това силното емпатично възприятие на водните призователи, и ако Тави или Арарис бяха ранени, това можеше да обясни какво…

Корабът внезапно потрепна във водата. Това не беше значително движение — само лек тласък, отклонил го от ритъма на вълните около него, когато водното призоваване около корпуса на „Мактис“ внезапно отслабна.

Следващата вълна се разби в носа на кораба с рев като миниатюрна буря и от удара се издигна огромен облак солени пръски.

Исана почувства внезапен прилив на емоции от „Мактис“. Недоверието отстъпи място на паниката и ужаса и всеки аспект на емоциите беше ослепително интензивен. Те се стовариха върху нея като бръсначи и тя едва успя да се задържи над водата.

Хората на кораба започнаха да крещят. Ботуши затропаха по дъските на палубата. Най-близкият вик се раздаде на по-малко от двадесет фута — на палубата на кораба над нея.

Исана се бореше, опитвайки се да сдържи агонията на възприятията си, да се отдалечи от тях — и щом успя, тя почувства как се забавя, внезапно преминаването през водата стана забележимо по-трудно.

Тя стисна зъби и се остави отворена за болезнените взривове от емоции и продължи да се движи редом до кораба, въпреки че вече започваше да се тресе от чиста нервна реакция на страх.

Мина още една минута и никой не се появяваше в дупката на корпуса. По-лошото бе, че вътре в кораба се чуха остри викове и звън на стомана в стомана. След това — свистящ звук и нисък вой от пренапрегнато дърво, по-близо до носа, където като правило се намираха призователите.

Това се повтори два пъти и след това босият крак на Арарис изби триъгълна част от обшивката — краищата бяха чисти и равномерни, сякаш изрязани. Счупените дъски паднаха в морето. Сингуларът надникна от дупката, потърси Исана и й махна с ръка.

Исана се втурна напред по вълните, точно когато Тави се появи в дупката и падна в морето, несръчно, сякаш го бяха блъснали.

Исана посегна през водата, стисна едното от въжетата в ръката си и отново настигна кораба, точно когато Ерен изскочи и пльосна във водата. Кайтай беше следващата, минала през дупката — тя изпъна ръце напред, за да влезе в морето с грациозността на риба.

Исана обикаляше около тях, докато не се убеди, че всички се държат здраво за въжетата. Ставаше й все по-трудно да се съсредоточи и Исана изведнъж разбра защо.

Един левиатан се беше събудил.

Сякаш самото море започна да кипи от бавен, чудовищен гняв.

Оставаше им много малко време.

Исана се притисна до дупката толкова близко, колкото се осмели. Нямаше смисъл да се крият повече и тя извика:

— Арарис! Арарис, по-бързо!

Стомана звънна в стомана вътре в кораба. Мъжки глас изпищя в агония.

— Арарис! — извика пак Исана.

— Враните да го вземат — изръмжа Тави. — Аз трябваше да изляза последен.

Неясна фигура се появи в отвора и отново изсвистя стомана.

Исана видя взрив от виолетови искри, срещнал се с цял дъжд от лазурни, в момента, когато остриетата на двама майстори на метал се сблъскаха, а след това алено от кръв острие падна близо до дупката.

Останалият без оръжие Арарис се препъна в дупката и цопна в морето. Водата около него веднага се обагри в червено.

Исана го гледаше, неспособна да се съсредоточи и да измисли нещо. Паниката на кораба и гневът на морето се стовариха върху нея и я парализираха.

Тави се протегна и хвана Арарис под ръка. Движейки се като в хореографска постановка, Кайтай подхвана другата ръка на Арарис и той се озова между тях, така че лицето му остана над водата.

— Давай! — изкрещя Тави. — Тръгваме, тръгваме, тръгваме!

И в този момент от дълбините се надигна звук. Исана никога не беше чувала нещо подобно. Толкова дълбок, че проникваше до костите, издигайки се до високо свистене или вик, който се вряза в тъпанчетата й като остри игли. Повърхността на морето завибрира заедно с него, образувайки облак от малки пръски, които се издигаха на няколко инча над водата.

Звукът я удари и заедно с него дойде вечна, нечовешка, безумна ярост — и такова количество, такава маса от чувства накараха ръцете и краката й да треперят от безсилен ужас.

А после това се повтори зад тях. И отново отпред. И отново, и отново, и отново, в зависимост кога левиатаните усещаха присъствието на неканените гости в тяхното море.

— О — Ерен се задъха от чист ужас. — О-о-о. Това не предвещава нищо добро.

Исана почувства как разтревожените левиатани започват да се движат и в сравнение с движенията им корабът изглеждаше като детска играчка, подскачаща по повърхността на езерце. Другите морски създания се завъртяха в безумен ответен рефлекс, малките рибки се разпръснаха, докато в същото време акулите станаха по-неспокойни и нетърпеливи, а движенията им — по-резки и хаотични.

С ужасяваща яснота Исана почувства момента, когато някои от тях подушиха кръвта на Арарис в морето и се насочиха към него, порейки вълните с перките си.

Хората на обречения кораб започнаха да крещят.

Това вече беше прекалено. Болеше прекалено много. Исана знаеше, че трябва да направи нещо, да действа, но цялата тази агония на движенията, всички тези емоции станаха твърде отчетливи и неизбежното страдание не намаля ни най-малко, въпреки всичките й усилия. Тя стисна глава и чу собствения си писък да пробива през стиснатите й зъби. Тогава нечия силна ръка стисна нейната собствена, с почти чупеща костите сила, и Исана сграбчи тази болка като котва в безпощадния, изменчив свят, който смазваше чувствата й.

— Исана! — извика Тави. — Мамо!

Тази дума, от тези устни, беше неочакван шок, по-ярък, по-горещ и по-плашещ от всичко друго — и очите й се разшириха.

— Обратно към „Слайв“! — извика Тави. — Върни ни на кораба! По-бързо!

— Алеранецо! — изкрещя Кайтай.

Чу се как водата се запени, а след това една акула се стрелна настрани, оставяйки след себе си поток от тъмна течност. Исана се обърна и видя, че момичето-марат стиска окървавен кинжал в зъбите си и сграбчва неподвижния Арарис.

— Корабът! — изрева Тави, гласът му стана заповеден. — Враните да го вземат, ти си Първата лейди на Алера и ще ни върнеш на кораба!

В гласа на сина й прозвуча чиста стомана, железен контрол, и Исана се хвана за тази сила чрез контакта на ръцете им. По някакъв начин това й придаде сила и тя успя да освободи мислите си от мощта на стихиите, препълващи всичко около нея.

Също така причина за завръщане беше и студената, директна бърза атака на друга акула, още по-огромна, която се стрелна към ранения Арарис.

Исана призова Рил — внезапната ярост, насочена към звяра, й даде сила и акулата беше отхвърлена обратно с невероятна сила, която я подхвърли във въздуха и я метна на палубата на „Мактис“.

— Дръжте се здраво — изкрещя Исана. По натиска на водата, създаден от левиатаните, тя усещаше бързото им приближаване.

Най-близкият вече се беше гмурнал на около петстотин фута под тях и сега стремително се издигаше, издигаше се с кошмарна ярост и сила и Исана направо можеше да види какво ще се случи с кораба, когато гребенът от масивни плочи на гърба му удари по кила на съда.

Тя отново призова Рил и те се втурнаха напред с такава скорост, че брезентовия колан се впи в кожата й дори през тъканта на дрехите. Понесоха се напред, почти плъзгайки се по повърхността на водата, и тя чу задъхващия се от страх Ерен, както и внезапния възторжен вик на Кайтай.

Те стремително плуваха напред и Исана направи завой назад към „Слайв“. Тяхната маневра изхвърли пръски вода като ветрило, високо десет фута, когато те завиха, едва избягвайки сблъсък с туловището на друг левиатан, носещ се с пълна скорост към „Мактис“.

Исана призова Рил, призова морето, и когато те се понесоха към „Слайв“, водата се надигна под тях, оформи са като вълна, която ги издигна над повърхността на вече развълнувания океан, така че когато стигнаха до кораба и вълната се разби във водната магия около корпуса, те бяха просто изхвърлени на палубата.

Точно там, където Демос беше застинал с широко отворени от изненада очи. Създадената от фурии вълна покри краката му и силно наклони „Слайв“ към десния борд. Корабът се изправи и Демос се раздвижи — обърна се към хората си и закрещя заповеди, така че да бъдат чути дори през рева на разярените левиатани.

Исана веднага се обърна към Арарис, наведе се над него и сложи ръце на корема му. В хълбока му зееше рана, точно под последното ребро. Тя хвана разкъсаната плът с ръце, бързо я намести и съедини обратно, насочвайки всичките си мисли през пръстите.

Раната беше тежка и без усложнения, но ако кървенето не бъде спряно, и то бързо, той нямаше да оцелее.

— Не минах през онова мъчение в Церес, за да умреш сега — чу тя собственото си гневно ръмжене. После насочи Рил към раната, откри краищата й с помощта на фурията и започна да ги съединява, за да задържи потока кръв, който се изливаше от тялото му.

Това беше трудно, Исана усети как силата й бързо изтича, но трябваше да го направи. Не отслаби усилията си, докато не усети, че е закърпила артерията и че кръвното налягане в тялото му започва да се стабилизира.

След това тя най-накрая се отпусна и се свлече, задъхана и изтощена до дълбините на душата си.

Вдигна поглед и видя, че Тави я гледа.

Огледа се наоколо. Кайтай също я наблюдаваше, а полегатите й очи проблясваха в светлината на залязващото слънце. Лицето на Ерен изразяваше благоговение. Демос също стоеше и я гледаше, както и дузина смаяни моряци.

— Кървави врани — каза един от мъжете. — Тя дори не използва вана.

Исана примигна и погледна окървавените си ръце, после и изпадналия в безсъзнание мъж до нея.

Тя не…?

Да, точно така.

Кървави врани, наистина. Това беше невъзможно. Само най-мощните призователи на вода в Империята можеха…

Раздаде се още един грандиозен, разтърсващ морето рев.

Исана се огледа, както и всички останали на „Слайв“, за да видят как първия левиатан напада „Мактис“.

Той се издигна от морето като планина от бронирана плът и неистова ярост. Вдигна „Мактис“ над вълните и трясъкът на чупещ се такелаж и кил проряза здрача.

Хората крещяха и падаха от разпадащия се кораб, от такова разстояние приличаха на играчки. Някои от тях паднаха в океана. Други паднаха върху левиатана, чиято кожа бе не по-гостоприемна от враждебните скали на морския бряг.

Половината кораб остана на повърхността, но само докато втори левиатан не се блъсна в първия, смачквайки кораба между тях. Хората отчаяно се бореха за живота си, буболечки сред разярени морски титани. Някои от тях успяха да се доберат до няколко малки лодки, но не останаха дълго в тях в този водовъртеж, предвид наближаващата тъмнина и блъскащите се един в друг левиатани, и скоро гневното море ги погълна, докато „Слайв“ продължи да се отдалечава.

Исана почувства ужаса и съчувствието на хората около себе си. Осъзна, че тези хора, въпреки че бяха пирати и негодници, които с всички сили се бореха срещу врага, който със сигурност щеше да ги убие, станаха свидетели на един от нощните си кошмари. Никой от тях не искаше да види други моряци да умират, както това сполетя екипажа на „Мактис“.

Исана тръсна глава, опитвайки се да се отърси от чувствата на хората около нея. Емоциите бяха прекалено много и главата й щеше да се пръсне.

— Отлично — изръмжа глас, който не допускаше възражения. Нейният син, появи се мисъл някъде далеч. — Всичко приключи. Ерен, задръж вратата на каютите. Кайтай.

Исана погледна Кайтай, все още без риза, която спокойно я вдигна на ръце, сякаш беше дете. Момичето-марат леко се усмихна на Исана, докато Тави вдигаше Арарис.

— Добра работа — тихо прошепна Кайтай на Исана. — Благополучно се върнахме. Сега е време да починете.

Исана започна да протестира. Че раната е затворена, но Арарис трябва да бъде под наблюдение и дори не знае дали някой друг е ранен.

Тя започна да казва на Кайтай да я спусне и да й донесе лечебна вана.

Но някъде между поемането на дъх и началото на изречението тя изгуби желанието да говори, а обещанието за тишина и покой, съчетано с изтощението, я затвори в обятията на съня.