Фурията на капитана

Глава 49

На главорезите на сенатора, помисли си Исана, им липсва изтънченост. Разбира се, тя не се съмняваше, че ще я вържат, но парцалът, метнат на главата й, можеше да бъде по-чист.

Тя примигна и се замисли за момент. Вероятно някой като лейди Акватайн би могъл да мисли така на нейно място.

Преди Втора калдеронска битка най-голямото й притеснение беше управлението на кухнята в холта на брат й. Наистина ли оттогава се е преситила толкова много с опасностите на алеранската политика, че може да критикува нюансите на своето похищение?

Не можеше да направи нищо по въпроса. Исана осъзна, че се тресе от безмълвен смях.

Арарис, с когото седяха, внимателно опрели гърбове един към друг, се размърда.

— Какво става? — промърмори той.

— Просто оцених иронията на човешката природа — каза Исана, понижавайки глас.

— Като цяло или в частност? — тя усети усмивка в гласа му.

— Способността ни да се сблъскваме с огромни трудности не изключва способността да се оплакваме от дреболии.

— О-о — каза Арарис, — и на мен също ми се стори, че са направили тези торби от стари одеяла.

Исана отново се засмя, повече с тресене на рамене, отколкото с глас, и Арарис се присъедини към нея.

— Звуците от битката затихват — отбеляза Исана след малко.

— Да — съгласи се Арарис.

— Легионите са победили?

— По-скоро още не са загубили — отговори Арарис. — Тези тръби сигнализират за общо отстъпление.

— Значи са ги отблъснали от това, което са атакували — каза Исана.

— Което са се опитвали да удържат — поправи я Арарис. — При провалена атака сигналите са други. И има твърде много ранени.

Исана упорито се опитваше да не мисли за стоновете и виковете на ранените хора, които се раздаваха недалеч.

— Значи е различно?

— По време на атака — обясни Арарис — битката е на територията на врага. При придвижване напред става по-трудно да се отнасят ранените назад. При отстъпление умират още повече хора. Много изостават и ги пленяват или убиват. Друго нещо е отбраната. Там си на своя земя. Има хора, които ще отнесат ранения до лечителите, както и свежи войници, които ще заемат неговото място, запушвайки дупката. Ранените стават все повече.

Исана потрепери:

— Това е ужасно.

— Да, това е ужасна ситуация — спокойно призна Арарис.

— Точно като нашата — каза Исана.

Той не каза нищо.

— Толкова ли е зле? — попита Исана и внимателно го побутна в гърба.

— Ти каза правилните неща на Наварис — каза той. — Накара я да се замисли дали наистина трябва да вземе решение вместо Арнос. Това ни осигури малко време. Но тя ни докара в лагера на легиона в закрит фургон, с покрити лица. После веднага бяхме поставени под охрана в тази палатка. И съм абсолютно сигурен, че хората около нас са от Първи гвардейски. Налус — капитанът на Втори сенаторски, със сигурност щеше да иска да знае всичко за някакви тайни пленници в своя лагер.

— Никой не знае кои сме — каза Исана тихо, — и че сме тук.

— Точно така — каза Арарис.

— Мислиш ли, че той ще ни убие?

Арарис изчака малко, след което каза без злоба:

— Би трябвало.

— Какво?

— Ти си гражданин на Империята, Исана. По негова заповед неговите наемници те нападнаха и отвлякоха. Ерен е проклет курсор на короната. Ако е оцелял, ще може да вдигне много шум, действайки напълно официално. За Арнос най-добрият начин да оцелее е…

— … да се увери, че няма свидетели, които да потвърдят версията на Ерен.

— Най-вероятно — каза Арарис. — Освен това, ако той не убие нас, аз ще убия него.

Прозаичният тон на тихия му глас плашеше. Исана се притисна по-силно към него.

— И какво ще правим? — попита тя. — Ще бягаме?

— Всъщност, дори и да успеем да избягаме, пак нямаме шанс. Само ще им дадем прекрасна възможност да ни убият и по-късно да поднесат извиненията си. Разгарът на битка, хаос, объркване, такава трагедия.

— Тогава какво?

— Ако получиш шанс да говориш с Арнос, протакай времето колкото можеш — каза Арарис. — И ще чакаме.

— Ще чакаме?

— Той няма да ни остави тук — каза Арарис.

Исана изобщо не се съмняваше кого има предвид сингулара.

— Ние сме тайни пленници в лагера на легион, който спокойно може да се нарече вражески, който от своя страна е обкръжен от армията на канимите. Той е сам. И дори не знае къде сме. Разбира се, вярвам, че ще се опита, но…

На това Арарис се засмя с нисък звучен смях, достатъчно силно, за да го чуят извън пределите на палатката. Исана осъзна, че за първи път го чува да се смее и сърцето й реагира на това с безсмислено малък младежки прилив на щастие.

— Тихо там! — излая мъжки глас, който принадлежеше или на един от главорезите на сенатора, или на някой от легионерите, принудени да стоят на пост.

Арарис преглътна смеха и отметна глава назад. Исана почувства докосването и направи същото, затваряйки очи.

— С него съм от две години — прошепна Арарис. — Знаеш сърцето му, Исана. Ти си му помогнала да го оформи. Видя го, докато пътувахме, но не виждаш какъв е станал, не знаеш откъде идва всичко това така, както го знам аз.

— Септимус — прошепна Исана.

— Нямаш представа колко пъти ни е измъквал от подобни неприятности — Арарис замълча за момент. — Добре. Може би не от такова количество наведнъж. Но той никога не се е замислял над мащабите.

— Ти вярваш в него — въздъхна Исана.

— Нека великите фурии да ми помагат — каза Арарис. — Това е почти безумие, но да.

Той замълча за момент, после каза:

— Знаеш, че много те обичам.

Тя кимна внимателно, за да не си ударят главите.

— Знам. И аз те обичам.

— Мислех си — каза той и се поколеба. — Имам предвид… Е, не че това е напълно нова мисъл, но…

Лекото непохватно вълнение, което се усещаше в увереността му, очароваше:

— Да?

— Ако изобщо е възможно — каза Арарис, — искам да кажа… ако го преживеем. И ако… ако всичко се получи… знам, че вероятно никога няма да е възможно, но…

Исана трепна:

— Да?

— Ако. Един ден. Ако всички… Ти би ли… — той си пое дълбоко въздух. — Би ли се омъжила за мен?

Беше разбрала посоката на мислите му по дивата несигурност на емоциите му, но не очакваше, че ще реагира на тях така.

Тя се засмя. Отново. Смя се до изнемога, опитвайки се да го прави колкото се може по-тихо.

— Тук? — попита тя накрая през смях. — Питаш ме тук? Сега? Така ли?

Гърбът му се скова.

— Е — успя да каже след малко. — Да. Това е… — гласът му изведнъж стана сериозен. — Това е всичко, което имам.

Тя размърда изтръпналите си пръсти, докато не намери неговите. Те успяха, повече или по-малко, да сплетат част от тях.

— Достатъчно е — тихо каза Исана.

Арарис за момент замръзна неподвижно:

— Това… означава… да?

Исана въздъхна и стисна пръстите му толкова силно, колкото можеше:

— Да.

Той изведнъж се отпусна.

— Ох — издиша той. — Ох, това е добре — после поклати глава и погали един от пръстите й със своите. — За момент се притесних.

Абсурдността на това твърдение, предвид всички обстоятелства, порази едновременно и двамата.

Те все още се смееха, когато някой отметна отвора на палатката и Наварис от Фригия свали торбите от главите им, държейки изтеглен меч в ръка.