Фурията на капитана

Глава 22

Амара беше приклекнала до Бърнард в трептящата светлина на неговото призоваване, когато още един патрул бавно продължи през гората и се скри от погледа.

Когато и последният от тях изчезна, тя прошепна:

— Споменах ли колко си привлекателен през последните няколко д…

Бърнард внезапно трепна и ръката му нежно затвори устата й. Той изшътка предупредително и Амара млъкна.

Около тях шумеше гората, гъстите листа се поклащаха от лекия вятър. Тя не чу и не видя нищо. Обърна се към Бърнард, на лицето й беше застинал въпрос.

Той докосна устните й с пръсти. После очите му се вгледаха в нищото и той вдигна лъка си.

Амара го гледаше, без да мърда.

Бърнард погледна земята пред себе си и тя видя как замисленото се отразява върху лицето му. Устните му се раздвижиха.

Изведнъж през земята пробяга вълничка, но не яростно преместваща пластовете, а само веднъж, сякаш някой е ударил по земята с гигантски чук.

Облачета прах и стари листа се издигаха ниско във въздуха. На по-малко от двадесет фута от тях прахът изобрази нещо твърдо, но невидимо.

В същия миг лъкът на Бърнард се изправи и запя. Веднага се раздаде ужасен звук от удар и се появи човек, облечен в кожи, с лък в ръце.

Дебела стрела с широк връх стърчеше от гърба на мъжа.

С един скок Бърнард преодоля по-голямата част от разстоянието до мъжа и Амара видя, че хвърли лъка и издърпа ловния си нож от ножницата му на хълбока.

Мъжът се изправи и се обърна, но преди да успее да изкрещи или да използва оръжието си, Бърнард се оказа зад гърба му и го събори на земята. Амара наблюдаваше как мъжът й с безмилостна точност замахва с ножа и му прерязва гърлото.

Бърнард притисна противника си, забивайки лицето му в калта, докато след половин минута той не спря да се тресе. После бавно се изправи и вдигна глава, вглеждайки се в посоката, в която беше заминал патрулът.

След още една минута Бърнард се обърна към Амара и кимна, викайки я.

Амара се обърна.

— Сър.

Гай излезе от гората зад тях, движейки се с по-голяма лекота, отколкото в първите дни на пътуването, въпреки че все още се подпираше на тоягата. Първият лорд приближи, застана до Бърнард и погледна проснатото тяло.

Той докосна мощния лък на мъртвеца с края на тоягата си.

— Рицар на дърво — каза тихо Първият лорд. — Като теб.

— Никога не съм служил като рицар, сър — каза Бърнард и поклати глава. — Центурион на спомагателна кохорта.

Гай го погледна.

— Мммм. Но очевидно имаш уменията.

Бърнард сви рамене.

— Рицарите в моя легион… изглеждаха малко погълнати от себе си, сър. Всъщност не исках да прекарвам цялото си време с тях.

Амара приближи и застана до съпруга си, все още донякъде шокирана от внезапността на случилото се. Тя беше виждала насилие и преди, но никога не беше виждала Бърнард да се разправя с друг човек.

Знаеше, че в миналото е бил войник, но по някаква причина никога не го беше виждала да убива по този начин. Неговият непринуден разговор с Първия лорд й се стори ужасно неуместен — но само докато не забеляза изражението на леко отвращение в очите му.

Докосна лакътя му.

— Добре ли си? — попита тя.

Той мълчаливо кимна. После погледна кървавия си нож, коленичи и го избърса в дрехите на убития.

Когато стана, гласът му прозвуча хрипливо.

— Той ни чу. Или някак ни подуши. Бих казал, че нарочно спря там.

Гай се намръщи.

— Нямаше голям избор. Дори и да не ни беше видял през твоя воал, можеше да се върне и да намери следите ни.

Бърнард кимна.

— И начинът, по който следеше нормалния им патрул, означава, че се е надявал да ни хване, когато се раздвижим, след като те преминат — той вдигна глава и срещна погледа на Амара за не повече от секунда. — Те знаят, че сме тук и че използваме помощ от дървесни фурии, щом са оставили някой като него да ни дебне.

— Колко време ще мине, преди да забележат, че е изчезнал? — попита Амара.

Бърнард си пое дълбоко дъх и кимна към себе си.

— Желателно е колкото се може повече.

Той се обърна към тялото и бързо претърси джобовете и малката чанта на кръста. Изхвърли всичко, което намери, поклати глава, след което докосна земята с върховете на пръстите си и промърмори нещо под нос.

Земята затрепери и тялото започна да потъва в нея, сякаш е течна кал. След минута то изчезна, като не остави нищо друго освен продълговато закръглено плешиво петно на земята.

Под ръководството на Бърнард Амара и Гай му помогнаха да покрие голото място с горски листа и клонки, а когато свършиха, той повтори всичко още веднъж, докато не се увери, че са замаскирали добре всичко.

— Трябва да сме прецизни — каза той накрая. — Човек като него, ако намери нашите следи, спокойно би могъл да ги проследи и да върви по тях известно време сам. Дори патрулът да установи липсата му, те едва ли ще се притеснят, ако не се появи до края на деня.

Амара кимна.

— В това има смисъл. Какво ще правим по-нататък?

— Ще ускорим темпото — каза Бърнард. — Ще вървим възможно най-бързо и възможно най-дълго. Мога добре да прикрия нашите следи в течение на час, може би два. Колкото по-далеч стигнем, преди да започнем отново да оставяме следи, толкова повече време ще им отнеме да намерят следите ни, ако използват стандартни методи за търсене.

— По-голямата част от разстоянието още е пред нас — каза Амара. — Няколко часа — и дори цял ден преднина няма да е достатъчен. Ще ни настигнат много преди да стигнем до Калар.

— Не е нужно да ги изпреварваме през целия път до Калар — отговори Бърнард. — Просто трябва да стигнем до блатата преди тях. Там никой не може да ни проследи.

После погледна Гай и каза.

— Трябва да поддържаме темпото, сър.

Гай кимна, изразявайки сериозност:

— Мога да се справя, графе.

Бърнард се обърна към Амара.

— Ще вървя зад вас, за да заличавам следите. Това ще отклони по-голямата част от вниманието ми. Как мислиш, достатъчно ли научи пътя, за да поддържаш вярната посока?

Амара нервно преглътна. За седмицата, откакто тръгнаха, Бърнард донякъде подобри елементарната й способност за ориентация, както докато вървяха, така и вечер в лагера.

Тя никога не би повярвала колко трудно може да се окаже нещо толкова просто като да вървиш по права линия, когато наоколо има мили и мили гора. Всичко изглеждаше еднакво.

Слънцето често се криеше зад балдахин от листа и клони и да се надяваш, че денят ще бъде слънчев, и да знаеш, че мъхът върху старите кестени расте от северната страна на дърветата, беше абсолютно ненадеждно.

Както се оказа, имаше толкова много по-прости начини, помагащи в навигацията по суша, отколкото призоваване. Това трябваше да се очаква, помисли си тя.

По-голямата част от алеранците живееха в холтове в селски райони, но само малцина от тях можеха да се сравнят с таланта на Бърнард дори в една форма на призоваване, да не говорим за две.

Амара беше свикнала да овладява нови умения благодарение на обучението си като курсор, но уроците основно я караха да чувства по-остро колко много не знае.

Тя обаче нямаше избор. Бяха само трима и дори Гай да притежаваше необходимите умения, в което тя не се съмняваше, за него беше достатъчно трудно дори само да поддържа темпото.

— Имах добър учител — каза тя тихо и кимна.

Бърнард й се усмихна.

— Добре. Избери си ориентир и нека завием малко на изток.

Амара си пое дълбоко дъх и отговори на усмивката му, надявайки се само, че изглежда не толкова нервна, колкото се чувства. После застана с гръб към едно дърво, избра друго в посоката, в която искаха да вървят, и тръгна.

През следващия час те успяха да поддържат изненадващо добро темпо. Амара преминаваше в бърз ход всеки път, когато земята ставаше сравнително равна.

И въпреки че лицето на Гай се мръщеше от дискомфорт и все още пазеше крака си, той не изостана. Бърнард ги следваше на няколко метра зад тях, като намръщено се взираше в земята и само от време на време се оглеждаше.

След това скоростта им започна да спада и то основно заради Бърнард, отколкото заради Първия лорд. Графът упорито стискаше челюсти и едва влачеше крака, като човек, носещ все по-тежък товар. Гай забеляза състоянието на Бърнард и намръщено погледна към Амара.

Тя се намръщи, тъй като се притесняваше, както и Първият лорд, но знаеше какво ще каже Бърнард, ако му предложи да почине. Амара поклати отрицателно глава и продължи да върви с най-доброто темпо, за което смяташе, че ще могат да издържат.

По времето, когато слънчевите лъчи станаха прекалено коси и с цвят на янтар, а в гората започна да притъмнява преди залеза, Бърнард вече едва се придвижваше. Амара започна да търси убежище, където да си почиват, и го намери в широк ров, очевидно оставен от малка рекичка, променила руслото си.

Гай се плъзна в него с болезнено ръмжене, но Бърнард трепереше от умора и когато опита да се спусне, едва не рухна с главата надолу в ямата.

Амара го подкрепи и той веднага седна на земята, подпря гръб на отсрещната страна, главата му падна върху гърдите и той потъна в непробуден сън.

— Колко път сме извървели, какво мислиш? — тихо попита Гай. Първият лорд енергично разтриваше болния си крак.

Амара видя потрепването и спазмите му и съчувствено се намръщи:

— Откакто започна да крие следите ни? Може би осем или девет мили. Предвид обстоятелствата, страхотно.

Гай направи гримаса.

— Най-хубавата част от разходката е, че започваш да цениш полетите, нали?

— Абсолютно, сър — тя приближи към него и извади манерката от багажа си. Предложи я на Първия лорд, той я прие с благодарност и започна жадно да пие.

— Не съвсем точен отговор на въпроса ми — каза Гай. — Колко далече се придвижихме от самото начало? Аз малко се разсеях.

Амара приседна на земята до него, така че шепотът им да е възможно най-тих.

— Нека да помисля. Планирахме да достигнем целта за девет дни, от които се движим малко над седем.

Тя се замисли за територията, която вече бяха преминали, съхранявайки числата в главата си.

— Някъде между сто тридесет и сто четиридесет мили, сър, или около това, доколкото мога да преценя.

Гай издиша.

— Признавам, мислех, че ще успеем в по-кратки срокове.

— Минахме през най-трудния терен — каза тя. — Тук, на хълмовете, би трябвало да стане много по-лесно да вървим, поне докато стигнем до блатото.

Тя се почеса по носа и отпъди жужащите комари.

— С други думи, ще стигнем до блатата след шест или седем дни. После темпото ни ще се забави много.

Гай кимна.

— Последните тридесет или четиридесет мили ще бъдат най-тежки.

Амара погледна крака му.

— Да.

Гай улови посоката на погледа й и вдигна вежди. Амара усети как лицето й пламва.

— Това не беше критика, сър.

— Съмнявам се, че бихте могла да ми направите повече забележки, отколкото сам вече съм си направил — каза Гай с мек тон. Очите му обаче потъмняха, а ръцете му се свиха в юмруци. — Крием се от няколко отряда търсачи. Бягаме, докато графът едва не се самоуби. Ако бяхме достатъчно близо до Калар, кълна се във великите фурии, щях да…

Той спря и рязко тръсна глава.

— Но това все още не е така, нали?

— Не, сър — тихо каза Амара. — Все още не. Но ние ще ви заведем там.

Гай дълго мълча. Когато заговори, гласът му беше уморен.

— Да. Надявам се, че ще можете.

Амара се намръщи.

— Сър?

Той поклати глава.

— Във всеки случай сега не е моментът.

Нещо в гласа му я разтревожи и тя почувства, че се мръщи по-силно.

— Не разбирам.

— Това е по-важно сега — каза той, облегнал глава на стената на дерето. — Да починем малко. Скоро трябва да се опитаме да събудим граф Калдерон. Трябва да изминем възможно най-голямо разстояние, преди да се стъмни.

— Сигурен ли сте, че сте готов за това, сър?

— По-добре ще е да съм, графиньо — промърмори Първият лорд и затвори очи. — По-добре ще е да съм.