Фурията на капитана

Глава 5

Исана се увери, че качулката надеждно скрива лицето й, и благодари на необичайно острия студ, задържал се във въздуха на пролетното утро. Той послужи като очевидно обяснение за качулката на главата й. Тя не се опитваше да скрие посещението си при капитан Руфус Сципио, защото като началник на колоната тя съвсем естествено трябваше да говори с някой от командването на Първи алерански. Но Тави смяташе, че ще бъде по-добре, ако тя остане неразпозната и не привлече внимание или въпроси, и Исана искрено подкрепяше неговата предпазливост.

Както бе обещано, Арарис чакаше на парадната врата и я ескортира покрай двамата легионери, които бяха на пост там.

— Добро утро — промърмори тя, когато той я вкара в сградата.

Това беше свръх укрепена почти до абсурд сграда, изцяло изградена от омагьосан камък, който по правило се използваше само за крепостни стени.

Коридорите бяха по-тесни от обичайното, а таваните — по-ниски, и Исана с изненада отбеляза, че стигайки до първото стълбище, Арарис я поведе надолу, а не нагоре, където беше прието да са разположени апартаментите на командирите.

— Добро утро — отговори той.

Позата и гласът му бяха учтиво официални, но тя усети топлината, която се криеше зад тях, и това я стопли.

Беше сигурна, че той е разбрал, когато тя разгада истинските му емоции, и внезапното чувство на удовлетворение от това неизказано доверие беше като приятно малко трептене, нещо като усещане как пръстите му се преплитат с нейните.

— Трябва да се спуснем две нива, за да стигнем до неговия кабинет.

— Сенаторът ли го е стеснил така? — попита Исана.

Арарис поклати глава.

— Магьосничеството на канимите нагледно демонстрира изключителната си смъртоносност. Нещо подобно на мълния унищожи всички първоначални офицери на Първи алерански. Когато инженерите на легиона строиха тази сграда, те искаха да се уверят, че много ярдове усилен камък обграждат капитана от всички страни, за да избегнат повторение на нещо подобно.

Исана трепна. Тя беше чула за нападението. Ако Тави не бил изпратен да достави съобщенията на тогавашния капитан Сирил…

— Разбирам — отговори тя.

Арарис изсумтя.

— Нашите камериери обслужват Арнос на най-високото ниво. Подозирам, че за себе си се надяват, че канимите отново ще изпробват мълнията си и ще озарят деня за всички нас.

Исана сподави усмивката си.

— Сър Арарис — упрекна го тя. — Това не е най-доброто изказване.

— Арни не е добър — отговори Арарис.

Исана почувства слаба нотка на презрение в думите му.

— Ти го познаваш — констатира тя.

— Заедно постъпихме в Академията — отговори Арарис.

— Не сте се разбирали?

— О-о, той клюкареше зад гърба ми всеки път, когато не бях в стаята — каза той. — Арнос никога не е имал какво да ми каже в лицето.

Арарис вдигна ръка и несъзнателно разтърка знака, издълбан на бузата му.

— Той винаги е бил простоват и егоист. И не се е променил.

— Той е опасен — каза Исана. — Нали така?

— Тук? Сега? Много.

Той спря пред тежка затворена врата и се обърна към Исана.

Тя срещна погледа му и изведнъж усети как устата й пресъхва.

Той се наклони към нея и нежно взе ръцете й в своите. Стисна ги здраво.

— Можеш да го направиш.

Тя прехапа устни и кимна.

— Ами ако…

Той леко притисна два пръста към устните й и спокойно се усмихна.

— Не си пълни главата с проблеми. Просто поговори с него. Той те обича. Всичко ще е наред.

Тя силно стисна очи за секунда и леко докосна пръстите му с призрачна целувка. После успокои дишането си, кимна и каза:

— Е, добре.

Арарис се обърна и отвори вратата пред нея.

— Капитане — обяви той тихо. — Холтър Исана иска да ви види.

Звучен, басов глас отговори с тон на разсеяно внимание.

— Благодаря ти, Арарис. Пусни я, моля.

Арарис подари нова лека усмивка на Исана и отстъпи настрани, а Исана влезе в кабинета на Тави. Арарис затвори вратата зад нея.

Кабинетът беше изключително утилитарен, дори аскетичен. Имаше стара дървена маса, покрита с драскотини от употреба, няколко стола и няколко рафта, пълни с книги, хартии и писмени принадлежности. Няколко обикновени килима покриваха студения каменен под, а сандъкът до горящата камина беше пълен с дърва за огрев. Имаше и врата, водеща към друга стая, както и обикновено огледало със средна големина, окачено на същата стена.

Той седеше зад масата, с перо в ръка и бързо надраска нещо размито в долната част на страницата. На масата бяха сложени няколко купчини документи, нагледно доказателство, че тази работа ще отнеме няколко часа. Той приключи с писането, остави перото настрани и се надигна с широка усмивка.

Исана замръзна на място. Мъжът, който се изправи, беше огромен, дори по-висок от брат й Бърнард, въпреки че фигурата му беше по-стройна и гъвкава, като на юноша. Тъмната му коса беше късо подстригана и той носеше очукана броня и меч на легиона от едната страна. Чертите му бяха остри, решителни, привлекателни, въпреки тънката бяла линия през бузата му — напомняне за рана, твърде сериозна, за да зарасне, без да остави белег.

Очите на Тави обаче не се бяха променили. Бяха зелени и ярки, светещи от вътрешен интелект.

„Колко прилича на баща си“ — помисли си Исана.

— Лельо Исана — каза Тави и обви ръце около нея.

Тя смяташе да го предупреди да бъде по-внимателен, но той беше нежен и се увери, че нито един стоманен ръб от бронята не я притиска. Тя се притисна в него, стискайки го в обятията си с всички сили. Той беше истински, при това невредим.

Години наред не го беше виждала лице в лице, но нямаше никакво съмнение, че той е неин син, не криеше прилива на топлина, любов и радост, които се излъчваха от него, докато тя го прегръщаше.

Те замряха така за известно време, преди Исана да разтвори обятия. Тя вдигна ръце, за да обхване лицето му, очите й се замъглиха от сълзи, а бузите й вече я боляха от широката усмивка.

— Здравей, Тави.

Той я целуна по темето.

— Здравей, лельо. Отдавна не сме се виждали.

Тя се отдръпна на разстояние една ръка, оглеждайки го от горе до долу.

— Изглежда за някои повече, отколкото за други — подразни го тя. — Фурии, ти си пораснал още повече. Какво добавят в местната вода?

Той се ухили.

— Да. Това е едно от онези неща, които ме интересуват най-много. Но мисля, че най-накрая спрях да раста. Тези панталони са ми по мярка от почти година.

— Благодаря на фуриите. Ако беше станал още по-висок, ще трябва да вдигнат всички тавани тук.

Тави поклати глава.

— Глупости. Това е легион. Таваните са на точно регламентирана височина. Задължение на всеки легионер е да се увери, че той също е на регламентираната височина.

Исана се засмя.

— Радвам се да видя, че не си загубил чувството си за хумор.

— Няма за какво — каза Тави. — Мозъкът ми изпушва от време на време, но това не е повод да не се смея. Как е негово превъзходителство чичо?

— Бърнард е добре, както и всички други у дома. Това между другото ми напомни…

Тя развърза торбичката от колана си и я отвори. Разрови се в различни документи и извади сгънато запечатано писмо.

— Фредерик ме помоли да ти предам това.

Тави се усмихна и взе писмото. Той счупи печата и очите му бързо пробягаха по текста.

— Онова момиче, което той спаси, нали? Берита трябва да се е обидила. Как се случи това с тях?

— Точно както при повечето други бракове. Имаха много време да се научат как да си доставят удоволствие един на друг.

— Радвам се за него — каза Тави. — Ако намеря време, ще му напиша нещо, което да изпратя с теб, когато си тръгнеш обратно. Но ако не успея, ще му предадеш ли моите поздравления?

— Разбира се.

Тави й се усмихна и посочи към камината, където на кука висеше чайник, достатъчно близо до огъня, за да поддържа течността вътре топла.

— Чай?

— Ако е възможно.

Тави придърпа два стола, сложи ги по-близо един до друг и задържа единия за нея. После взе от рафта две калаени чаши и ги напълни с горещ чай от чайника. Добави лъжица мед на Исана, както тя обичаше, а след това сложи още три в своята, преди да се върне при нея.

Заедно започнаха да пият чай и спокойно да говорят за хора и места у дома, в долината Калдерон. Говориха за задълженията на Тави в Елинарх и за пътя на Исана при събирането на помощната колона, докато Тави не стана, за да напълни чашите им с пресен чай.

Когато отново седна, Исана каза.

— Тави, надявам се, че знаеш колко се гордеем с теб. Чичо ти и аз. Ти се превърна в прекрасен млад човек.

Той примигна няколко пъти, погледна я, след което старателно заразглежда повърхността на чая си. Чувствата на Исана й подсказваха, че този комплимент му е доставил удоволствие и гордост, заедно с голяма доза смут. Бузите му леко се зачервиха.

— Е — каза той. — Не бих могъл да направя нищо от това без теб и чичо. Вие ме учихте. Вие ме подготвихте.

Исана почувства леко пробождане от вината. Неговата подготовка вероятно беше едно от най-големите неща, които тя не направи. Тя отпи малко чай, а после насочи поглед към повърхността му.

— Тави — каза тя. — Безопасно ли е да говоря тук?

Той наклони глава леко настрани и тя почувства прилива на любопитство, което се мярна в мислите му.

— Да — каза той с пълна увереност. — Тук никой не може да ни подслушва. Какво има, лельо Исана?

Исана си пое дълбоко дъх.

— Има нещо, за което трябва да поговорим — каза тя.

Лицето на Тави отново се зачерви.

— Виж, много от това са само слухове. Искам да кажа, че момчетата се събират на по питие и всяка малка история се разраства при преразказването.

Исана примигна изненадано.

— Искам да кажа, че не правя запои и други подобни. Всеки обича да дрънка такива глупости, въпреки че в действителност не е толкова забавно.

— Тави — каза Исана строго. — Велики фурии, за какво говориш?

За момент Тави замръзна с отворена уста. Пронизващо чувство на раздразнение изригна от него като вълна, която Исана почти можеше да види. Но той се опомни и каза:

— Ъ-ъ. За нищо.

Исана вдигна вежди.

Тави въздъхна и отново се изчерви.

— Говорех за Кайтай. Тя и аз…

— Аха — каза Исана. — Вие сте заедно.

— Хм. Да.

— Във всеки смисъл на думата, доколкото разбирам?

— Ами… да — най-накрая изплю той. — Но това не означава, че ние… Искам да кажа, някои марати, ъъъ, са малко безразборни в това отношение, и много от техните ездачи са винаги с мен, когато съм пред всички, което неизбежно поражда желание в разни идиоти да разпространяват слухове за това, но изобщо не е така — Тави си пое дъх. — Кайтай и аз просто… сме заедно.

Исана въздъхна.

— Спри. И двамата не искаме да навлизаш в подробности — тя разсеяно завъртя чашата в ръцете си. — Но… С течение на времето може да стане още по-сложно. Трябваше да поговоря с теб за това по-рано.

— Хм — каза Тави.

Макар сега да беше напълно пораснал мъж, Исана беше запозната с неговата срамежлива притеснителност. Като дете винаги правеше така, когато го хванеха на местопрестъплението.

— Не е нужно да казваш нищо. Разбрах много неща още по времето, когато бях на около десет. Искам да кажа, че се грижех за овце и други…

Исана поклати глава и неочаквано за себе си тихо се засмя.

— Не, не, не за това — каза тя. — Не ме разбра…

Тя беше прекъсната от звука на отваряща се врата. Обърна се, за да види Арарис да стои на прага.

— Капитане — спокойно каза той, мръщейки се. — Току-що получихме съобщение от един от мъжете. Сингуларите на сенатор Арнос идват тук, за да се срещнат с вас.

Брадичката на Тави рязко се надигна.

— Защо?

Арарис сви рамене.

— Няма никакви подробности. В момента са горе, на парадната врата.

— Изглежда, че е време да поговорим с Максимус и Красус за тренировъчния график тази седмица. Изпрати да ги извикат.

Арарис удари с юмрук по сърцето и си тръгна. Тави прехапа устни, оглеждайки малката стая. Той отвори втората врата зад масата и каза:

— Лельо, мога ли да те помоля да ме изчакаш в моите покои? Просто не мога да обясня на лакеите на сенатора какво правиш тук.

— Разбира се — каза Исана и стана.

Тя бързо мина през вратата. Беше трудно да вижда без никакви лампи, но скромната по размер стая изглеждаше толкова функционално и аскетично, колкото и кабинета му, с изключение на измачканото двойно легло.

Каквото и да е, легионът много силно му е повлиял, помисли си Исана. Всеки, който можеше да застави Тави да поддържа стаята си чиста, не може да бъде безнадеждно лош.

Тави затвори вратата повече от половината, сложи пръст на устните си с напълно ненужен жест на предпазливост и след това се върна в офиса. Исана го чу да слага столовете обратно по местата им, чу и метален звън, когато той очевидно сложи една от чашите чай на рафта.

Сянката му мина покрай открехнатата врата и той седна зад масата. Изшумоля хартия. Няколко секунди по-късно вратата отново се отвори и тежките стъпки на няколко души огласиха стаята.

— Просто оставете подноса със закуската на рафта — каза Тави с разсеян тон. — И без вашето мрънкане. Ще хапна, когато ми остане време.

Последва кратко тежко мълчание, нарушено само от звука на перото на Тави, драскащо по хартията.

— Моля? — каза женски глас.

Това беше тих глас, прозвучал с мек тон и шепот, но ушите на Исана уловиха толкова много злоба и едва сдържана ярост, че тя дори трепна.

— О — каза Тави. — Съжалявам. Вие не сте камериера.

— Не — каза женски глас. — Аз…

— А камериерът случайно не е ли изпратил закуската ми по вас? — попита Тави, тонът му беше невинен и дружелюбен. — Че направо умирам от глад.

— Не я изпрати — каза студен глас.

— Сигурен съм, че е искал — каза Тави. — Как мислите, не бихте ли извикали нагоре по стълбите и да видите дали той е там на…

Раздаде се силен, рязък звук на удар — ръце, плеснали по повърхността на масата, осъзна Исана. После шум, с което подредените на купчини документи падаха от ръба на масата на пода.

— Не е смешно — каза студен глас. — И по-скоро ще ти прережа гърлото, отколкото да оставя този цирк да продължи. Разбра ли ме?

Исана леко промени позицията си. Не можеше да види жената, с която Тави разговаряше, но можеше да види лицето му в профил. Той седеше на стола, с ръце на масата, и гледаше говорещата със спокойно, отчуждено изражение.

По лицето му нямаше и сянка на насмешка. Нищо дори не намекваше, че животът му току-що е бил застрашен, и това успокои Исана толкова много, че тя успя да разгледа изражението на лицето му. Беше спокойно и уверено и тя не можеше да улови дори намек за истинските му емоции.

— Разбирам — спокойно каза Тави, — че ако продължите да проявявате неуважение, неподобаващо на войник, игнорирайки дори елементарния военен етикет — като това да почукаш на вратата на старши офицер, преди да влезеш — и не спрете да говорите с мен с този тон, ще трябва да ви вържа за позорния стълб, докато мравките не започнат да пълзят по косата ви и да влизат в очите ви.

Последва още една пауза. После женски глас каза:

— Май не знаеш коя съм.

— Да, и не искам да знам, честно казано — каза Тави.

— Казвам се Наварис.

Изражението на Тави не се промени, но този път Исана почувства импулс на изненадано разпознаване, а после дълбок поток от строго контролиран страх.

Тави се наведе напред и каза с поверителен шепот:

— Изглежда, че ролята на сингулар на сенатора не ви е спечелила славата, на която сте се надявали. Никога не съм чувал за вас.

Очите му не се откъснаха от събеседничката за още един безмълвен напрегнат момент.

— Е, Наварис. Когато за първи път влязохте, предположих, че сте тук за подобряване на обстановката и за очарователна компания. Сега обаче мисля, че може би сте имали предвид нещо друго.

— Да — дойде отговорът.

— Колко интересно. Може би дори имате конкретна причина за посещението.

— Да — изръмжа Наварис.

Той погледна покрай Наварис, оглеждайки стаята.

— А тези четиримата. Предполагам, че са тук за помощ.

— Да.

Тави въздъхна и отново се облегна на стола.

— Наварис, мисля, че нещата ще тръгнат по-бързо, ако не си играем на гатанки — гласът му изразяваше отегчение. — Просто ми кажете какво ви трябва.

Отново настъпи дълго мълчание и Исана осъзна с внезапен изблик на паника, че когато Тави се облегна на стола, ръката му се плъзна зад него и пръстите му легнаха върху дръжката на кинжала, който беше прикрепен към гърба на стола.

В гласа на Наварис имаше нещо мазно, дори пияно, когато тя най-накрая отговори.

— Сенатор Арнос ме изпрати да взема вашите разузнавателни сводки за последните дейности в окупираната територия. Трябва да ми предадете всеки доклад, всяко копие, всеки списък с източници на информация за личен преглед от сенатора.

Тави сви рамене.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна.

— Това е заповед — отговори Наварис. — Ако отказвате да й се подчините, това е предателство.

— Което е наказуемо със смърт — каза Тави. — Смътно си спомням, че четох нещо подобно, някъде.

— Дайте ни документите — каза тя. — Или ще бъдете арестуван.

Сърцето на Исана блъскаше в гърдите.

— Не мисля така — каза Тави. — Виждате ли, Наварис, страхувам се, че от гледна точка на закона, ръцете ви са прекалено къси, за да стигнете до мен. Вие сте сингулар. Вие не сте офицер. За мен вие сте също толкова командир, колкото всяка врана, прелетяла наблизо. Всъщност изобщо не сте в моята верига за подчинение.

Гласът на Наварис изсвистя през зъбите й:

— Това са заповеди на сенатора.

— О — отговори Тави, сякаш се радваше на неочаквания обрат, — в такъв случай те трябва да бъдат фиксирани на хартия. Позволете да ги разгледам. А също и вашите документи.

Той вдигна вежди.

— Имате официални заповеди, нали?

След кратка пауза Наварис каза:

— Вие видяхте всичко. Той оказва съпротива при арест.

Последваха отгласи от груби мъжки изказвания.

— Махнете ръката си от меча, сингулар — каза Тави с властен глас, който изплющя като камшик. — Насочете това оръжие срещу мен — и ще изсипя червата ви върху него.

Чу се звукът на няколко остриета, които излизат от ножниците си, и Исана скочи на крака от внезапния ужас, който я заля.

Нов глас се включи в разговора.

— На ваше място — каза Арарис с по-висок тон, — бих постъпил, както ви казва.

— Или не — каза грубоватия весел глас, пропит с жажда за насилие, на Антилар Максимус. — Ако още искате да потанцувате, аз съм в играта.

— Никой от тях няма да извади стоманата преди нас — каза трети глас, принадлежащ на млад човек, когото Исана не познаваше. — Ако нещо започне сега, те дори няма да имат възможност да извадят оръжието от ножницата му. Това не е много честно.

— Абсолютно вярно, Красус — каза Макс. — Абсолютно вярно.

Исана почувства прилив на убийствена ярост от страна на Наварис, тя се чувстваше уверена. Това беше изпепеляващ гняв, който така кипеше от злоба и омраза, че почти изглеждаше като отделна личност. Това беше ирационално, кръвожадно нещо, един вид лудост, с каквато Исана се бе сблъсквала само два пъти в живота си.

За момент Исана беше сигурна, че Наварис ще нападне, без да се съобразява с нищо. Но после свирепият пламък внезапно умря, превръщайки се в спокойствие. Угасна бързо като свещ, хвърлена в морето.

— Мислите, че сте постигнали нещо — тихо каза Наварис. — Грешите. С течение на времето ще се убедите в това.

Тави продължи да я гледа, сякаш изобщо нищо не е казала.

— Бъдете така любезна, предайте на сенатора моите извинения, че не мога да действам, без да видя заповедите му. Понякога регламентът е неудобен, но в крайна сметка на това се крепи легиона. Благодаря ви за визитата.

— Глупак — каза Наварис.

— Капитан Глупак — каза Тави. — Приятен ден, сингулар. Арарис, Красус, изпратете достопочтения сингулар и нейните помощници до вратата.

В течение на секунда нищо не се случи. После последва разбъркване, звук на затваряща се врата и — тишина.

Исана се облегна на стената и затвори очи. Сърцето й бясно блъскаше, леко замаяно както от внезапното облекчение, така и от собствения й страх и силните емоции, които бяха препълнили малкия кабинет.

— Врани — изсумтя Максимус. — Това същата ли е, за която се сещам?

— Наварис от Фригия — каза Тави, кимайки.

— Какво правеше тя тук? — попита Макс.

— Слушаше обиди най-вече. Особено в самия край.

Макс пусна кратък, кашлящ смях.

— Не правиш нищо наполовина, нали така, Калдерон?

— Това ми спестява време, за да не се връщам да довършвам по-късно — Тави стана от стола си и пристъпи към вратата — И говорейки за Калдерон…

Исана я отвори, притеснена, че ръцете й още треперят от напрежението през последните няколко минути. Сега стаята беше празна с изключение на Тави и Максимус.

Поглеждайки Исана, веждите на Макс литнаха нагоре, а изненадата му беше осезаема.

— Ох. Добро утро, холтър.

— Добро утро, Максимус — отвърна тя. Помисли си, че поне гласът й звучи спокойно. Тя погледна Тави. — Тази жена опасна ли е?

Тави кимна.

— Тя е в най-добрите десет или дванадесет меча на Алера.

— По-скоро в най-добрите шест или седем — каза Максимус със сериозен тон. — И е извършила повече убийства от кои да са други два меча в списъка.

Исана поклати глава.

— Какво си мислеше, като я обиждаше така?

— Мислех как да спечеля време, за да могат Макс и брат му да успеят да стигнат до тук — каза Тави. Той я дари с момчешка усмивка. — Отпусни се, лельо. Всичко беше под контрол.

Макс изсумтя.

— Тя действа в интерес на сенатора? — попита Исана.

— Може би — каза Тави.

— Тогава защо не й даде документите?

Тави въздъхна и започна да събира падналите документи.

— Документите ще кажат на Арнос това, което той не иска да чуе. Мисля, че той планира да организира изчезването им.

Той се изправи и се обърна към Максимус.

— Дай ги на Ерен. Искам копия за сър Сирил, за сенатора и за трибуните по стратегия и на трите легиона, както и за командира на градското опълчение.

Макс изсумтя.

— Да събера щаба?

— Да. Щом информацията бъде разгласена, Арнос вече няма да има възможност да я прикрие.

Исана внимателно го погледна.

— Какво е толкова ценно в нея?

Тави прокара ръка през късата си коса.

— От това, което успяхме да съпоставим, мисля, че имам отлична идея по повод действията на канимите. Мисля, че ако действаме правилно, ще можем да спрем тази война.

— Как?

— Тави — рязко и предупредително го спря Максимус.

Тави го погледна.

— Какво?

Максимус го изгледа, после поклати глава и хвърли извинителен поглед на Исана.

— Това е много важна информация. Знам, че тя е от семейството… но тя също така е представителка на лейди Акватайн. По-добре е да не я обсъждаме пред нея — погледна отново Исана и каза: — Като цяло това е въпрос на принцип, госпожо.

— Врани — изсумтя Тави. — Макс, тя е моето семейство. Ако не можеш да се довериш на семейството, тогава на кого изобщо?

Вината отново жегна Исана. Изказването беше типично за Тави. Той беше израснал до нея и Бърнард в сурово погранично селище, където тежкият труд и опасностите принуждаваха хората да се доверяват един на друг в много по-голяма степен, отколкото в по-проспериращите области на Алера.

И Тави беше свикнал с факта, че в долината Калдерон семейството винаги подкрепя, винаги защитава, винаги помага… винаги казва истината. Той вярваше в това.

Ох, ще бъде наранен, когато тя унищожи тази вяра. И на двамата ще им бъде непоносимо болно.

— Всичко е наред — бързо каза тя. — Във всеки случай това беше неуместен въпрос. Разбира се, че е добре да сте по-предпазливи.

Тави я погледна подозрително, но сви рамене и кимна.

— Разбързай се, Макс. Нямаме много време.

Максимус удари с юмрук по гърдите, отново погледна извинително, кимна на Исана и се насочи към изхода.

Тави се изправи и се намръщи замислено.

— Съжалявам, че трябваше да те прекъсна, лельо, но…

— Разбирам — тихо каза тя. — Имам отговорности, които също трябва да спазвам.

Тави се усмихна признателно.

— Ще вечеряме ли довечера?

— Би било чудесно.

Тави изведнъж присви очи.

— Ох — каза той. — Ако искаш, сега мога да отделя няколко минути. За какво искаше да поговорим?

Тя не можеше да го направи. Не можеше да се застави да му причини такава болка. Ако не можеш да се довериш на семейството, тогава на кого изобщо?

— Нищо особено — излъга тихо тя. — Може да почака.