Фурията на капитана

Глава 20

Исана последва младия камериер до офиса на сър Сирил, разположен на първия етаж в сградата на командването на легиона.

Този път на вратата дежуреше само един легионер — освен това, откакто Първи алерански и гвардейските легиони напуснаха, целият град Елинарх изглеждаше почти безлюден и дори най-малкият звук се разнасяше със зловеща яснота по тихите улици.

Камериерът я преведе през малкото фоайе и кимна към вратата.

— Тук, холтър.

— Благодаря — тихо каза Исана. — Трябва ли да почукам?

Камериерът поклати глава.

— Той ви очаква, госпожо.

Исана кимна на младия човек и пристъпи към вратата на кабинета.

Отвори я и влезе в доста голямо помещение. Беше пълно с маси и рафтове, върху които внимателно и педантично бяха разположени книги, купища хартии и свитъци. Едната стена беше изцяло покрита с поне дузина карти на широки листове пергамент.

Сър Сирил, седнал зад изхабена от употреба дървена маса, се надигна с любезна усмивка.

Исана почувства как взрив от болка избухва в оцелялата част от крака му — безпощаден, болезнен удар, който прониза тазобедрената става.

Собственият й крак потрепна в отговор на призрачното усещане. Секунда по-късно тя почувства как той овладява болката, потушавайки пожара с одеяло от чиста решителност.

— Не, моля ви, сър — каза Исана. — Не ставайте.

— Глупости — каза сър Сирил и направи сдържан поклон. — Не толкова често приемам знаменитости.

Тя иронично поклати глава и отговори с обикновен реверанс:

— Едва ли мога да се считам за знаменитост.

— Не мога да се съглася — каза Сирил и отново седна. Той издаде почти неуловима въздишка на облекчение, когато свали тежестта от крака си. — Получих няколко писма, в които се споменава, че сте направили благоприятно впечатление на много граждани на Империята по време на кампанията си за премахване на робството.

— И законите все още не са приети — каза тя сухо. — Минаха две години. Това трудно мога да го нарека впечатляващо.

— Големите промени изискват време — отговори Сирил с тон на учтиво несъгласие. — А и войната, разбира се — той хвърли поглед към крака си и криво се усмихна на Исана, — разсейва.

— Разбира се — съгласи се тя.

— Дори да оставим подобни въпроси настрана, този обоз с подкрепления, който сте организирали, е нещо рядко — продължи той. — Това вече спасява животи.

Тя поклати глава.

— Всеки може да направи същото като мен.

— Но не го правят — каза Сирил, — за разлика от вас.

— Някой е длъжен.

Той наведе глава настрани и я погледна за минута, после сви рамене и каза:

— Някой е трябвало да го направи. Това не е същото.

Исана махна с ръка.

— Сър Сирил, надявам се да не намерите думите ми за груби. Но не мога да разбера защо ме извикахте.

Той внимателно я погледна, а изпитващият му поглед беше толкова напрегнат, че тя почти го почувства по кожата си.

— Не можете? — попита той.

Исана въздъхна.

— Честно казано, не мога. Всъщност тъкмо се канех да си тръгвам. Така че, сър Сирил, отново ви питам. Защо съм тук?

Сирил вдигна вежди.

— Това донякъде е разочароващо — той загадъчно се усмихна. — Надявах се, че вие ще ми кажете.

Той повиши глас и извика:

— Гален! Поканете го, моля!

Минута по-късно вратата се отвори и висок мъж в парадна униформа на легиона влезе в…

Тави влезе в стаята, поправи се тя. Погледът на зелените му очи падна върху нея и крачката му за секунда се забави от неувереност.

Тя почувства идващата от него вълна от емоции, толкова смесени и объркани, че тя не знаеше какво да прави, освен да ги възприема: силен гняв, примесен с нещо друго, може би с унижение или… велики фурии.

Арарис му е казал.

Исана погледна Тави в очите за секунда. Той й кимна и каза:

— Извинете.

И веднага потокът от емоции, излъчван от него, започна да затихва, докато напълно изчезна. Той успяваше да крие чувствата си от нея още от единадесетгодишна възраст. Това винаги я караше малко да се гордее с него — а също и я дразнеше. Той беше твърде… творчески енергичен на тази възраст. Тя имаше нужда от всички предимства, които можеше да получи, за да остане една крачка пред неговите изяви и…

И сега не бяха сами, напомни си тя. Тя присви очи към Сирил, след което се изправи и учтиво поздрави Тави с друг реверанс, също като Сирил.

— Добро утро, капитане.

Тави й се усмихна и кимна.

— Холтър. Благодаря, че дойдохте. И благодаря, че се съгласихте да ме приемете, сър Сирил.

Исана наведе глава.

— Защо не сте с вашия легион, капитане?

— Мммм — каза Сирил. — И самият аз бих искал да знам. Писмото на Налус беше изключително неясно.

— Бях арестуван и обвинен в държавна измяна, холтър — с готовност отговори Тави. — Изпратиха ме тук в окови, въпреки че сър Сирил беше достатъчно добър да приеме моята честна дума и заповяда да ги свалят — той вдигна китките си, покрити със синини и ожулвания.

Исана стисна очи, опитвайки се да не ахне или да не закрещи от ужас. Не и пред сър Сирил.

— Измяна — каза Сирил и си пое дъх. — Какво се случи?

— Дълга история за разказване — отговори Тави. Той хвана стола, на който седеше Исана, издърпвайки го за нея. — Холтър. Може би ще седнем?

Исана леко се намръщи, опитвайки се да разбере какво означава изражението му, но той се беше затворил за нея.

Да. Но тя го познаваше достатъчно добре. Реакцията му беше точно такава, от каквато Исана се страхуваше.

Враните да го отнесат Арарис, помисли си тя тъжно. Но едва след като отнесат мен. Както и обстоятелствата, които я принудиха да предприеме всички възможни мерки, за да го защити, включително и лъжите.

Разбира се, Арарис беше прав. Тави заслужи правото да знае. Но на нея й се искаше да го отложи за известно време и сега…

На моменти тя имаше чувството, че всичко, което попадне в ръцете й, изсъхва и умира. Разбира се, това беше нелепо. Нейният холт наистина процъфтяваше. Цифрите в отчетите бяха красноречиви. Може би само когато сърцето й се намесва, тогава се появява разрушителния лош късмет.

Или, помисли си тя, разрушението стана присъда. Сметката трябва да се плаща.

Всички седнаха. Сирил съсредоточи вниманието си върху Тави, като сложи лакът на масата и подпря брадичка с юмрук.

— Това трябва да е интересно.

Тави се облегна назад в стола и успяваше да изглежда уверен дори в отпуснато състояние, прегърбен и изпънал кръстосани при глезените крака. После започна да говори.

На Исана не й отне много време да разбере, че Тави говори повече, отколкото би трябвало, за мотивацията и усуканата лоялност след събитията от последните няколко дни, което означаваше, че е напълно открит и честен.

— Нека да видя дали съм разбрал — каза Сирил, когато Тави направи пауза. — След като Арнос е претърпял тежки загуби сред рицарите си Аери, точно както го предупредихме, вие измъкнахте хората му от неприятностите, в които са попаднали по негова вина.

— Трябваше да чуете разговорите в лагера на гвардията, преди да замина — каза Тави с крива усмивка. Исана никога не беше виждала такова изражение върху лицето на Тави, но достатъчно често беше на лицето на баща му. Септимус се усмихваше по същия начин от безсилие и болка.

— Според гвардията съм чакал прекалено дълго, преди да се притека на помощ, за да изглеждам като герой и да им навра в носа тяхната неопитност.

Сирил изсумтя.

— Арнос винаги е знаел как да управлява тълпата. След това, което сте направили, той ви е заповядал да екзекутирате задържаните. Вие не сте се подчинили на заповедта и той ви е арестувал.

— Всъщност не — каза Тави. — Аз просто не бързах да изпълня заповедта. Имах възможност да се срещна с представител на канимите. Арнос ме арестува след тази среща и ме обвини в държавна измяна. Между другото, той отказа да оттегли заповедта за екзекуция.

— Да екзекутира цивилни? Семейства? — чу се Исана да казва. — Що за безумие?

— За съжаление, все по-разпространено безумие — замислено каза Сирил. — Всичко това са амбиции, основани на лични интереси под постоянно увеличаващ се натиск.

Той поклати глава и се обърна към Тави:

— Предполагам, че той ги е държал, за да гарантира доброто ви поведение.

Усмивката на Тави стана по-широка.

— Да. Макар че намерих начин да съм сигурен, че ще ги остави на мира.

Сирил наведе глава:

— Как?

— Оставих Красус да командва легиона — каза Тави и се ухили.

Сирил вдигна вежди, после отметна глава и искрено се засмя.

— Страхотно направено.

— Моля да ме извините — тихо се обади Исана. — Направено какво?

— Бащата на Красус е Върховен лорд Антилус Рокус — каза Тави, все още ухилен, — а майка му — по-малката сестра на Върховен лорд Калар. Когато войната приключи, Красус може да бъде обявен за наследник на Калар. Той вече е наследник на Антилус. Ако Арнос му заповяда да екзекутира задържаните и той откаже…

— Което и ще направи — каза Сирил.

Тави кимна.

— Арнос ще бъде задължен да повдигне обвинения срещу Красус, ако иска да запази законността на обвиненията срещу мен.

— Аха — каза Исана, кимайки. — И като се имат предвид връзките на семейството на Красус и това, че той най-вероятно ще стане влиятелна фигура в бъдеще, за Арнос ще е много глупаво да го прави свой враг сега.

— О, той е достатъчно глупав да го направи — каза Тави. — Но има го и фактът, че ако Арнос тръгне срещу сина и наследника на Антилус Рокус, покровителството на Акватайн няма да спре лорд Антилус нито за секунда. Той ще предизвика Арнос на дуел и ще разпръсне останките му из цяла Алера.

— Само ако старецът успее да изпревари Максимус — отбеляза Сирил.

Тави се ухили.

— Врани, да! Макс само чака претекст да призове Арнос на дуел. Защитата на честта на семейството и бащата ще бъде безспорен претекст.

— Изненадан съм, че Арнос ви е позволил да говорите с офицерите — каза Сирил. — Това не е грешката, която бих очаквал от него.

— Той и не позволи — възрази Тави. — Макс и около седемстотин ветерани бяха готови да оспорят законността на моя арест.

— Какво? — Сирил гледа Тави около секунда, лицето му побеля. Исана почувства как ужасът извира от него като някаква мазна черна пара. После той бавно поклати глава: — Седемстотин… — той бавно издиша. — Точно такава ситуация короната иска да избегне.

Тави се намръщи.

— Знам. Договорих се с Арнос, че ще им заповядам да се оттеглят в замяна на това да съм арестант на Налус.

Кирил избърса лицето си с ръка.

— Налус — каза той студено, — нищо чудно, че писмото му беше толкова неловко. Достоен човек. Не е много умен, но винаги съм мислил добро за него.

— Той ме помоли да дам дума, че няма да заповядам на моите хора да откажат да участват в кампанията. Направих го и той ми позволи да се срещна с тях.

Сирил погледна строго Тави, Исана почти физически почувства в него гнева, примесен с възхищение.

— И какво им заповядахте?

Тави примигна и изненадано вдигна вежди.

— Да подкрепят кампанията, разбира се. Да правят всичко възможно, за да спасяват животи на алеранци и да защитят Империята от нашествениците.

Сирил бавно издиша и леко се наведе към масата, а чувството за облекчение, излъчващо се от него, изпълни стаята.

— Слава на великите фурии. Благодаря и за това.

Тави направи гримаса.

— Арнос е планирал кампания на числено превъзходство. Готов е да жертва всеки живот.

Сирил трепна.

— Да. Така си и мислех. Може ли да спечели?

Тави сви рамене.

— Мисля, че Насаг до известна степен промени сметките му. В Отос беше кървава каша и това беше изгодно за канимите — Тави понижи глас и усмивката му изчезна. — Трябва да го спра, Сирил.

Сирил обърна смръщен поглед от Тави на Исана. За няколко секунди в стаята се възцари тишина.

— Някой трябва — съгласи се Сирил. — Но има два проблема. Първо, вие не можете да му попречите с нищо, защото сте в ареста. И второ, не виждам реален начин да го спрете, дори и да не сте арестуван.

Тави си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че може би знам начин — каза той.

Сирил кимна.

— Свързано е с вашата среща с представителя на канимите, предполагам. Какво иска Насаг?

— Не мога да ви кажа — отговори Тави. — Така ще е по-безопасно и за двама ни.

Сирил се облегна на стола си и сложи двете ръце на масата.

— Искате да ви пусна.

— Да.

— Не мога да го направя.

— Не, можете — каза Тави. — Сирил, ако това се получи, то може да сложи напълно край на въоръжените сблъсъци. Мисля, че тези три легиона ще донесат много по-голяма полза с една хубава флангова атака по Калар, отколкото да бягат в кръг в долината.

— Това е държавна измяна — тихо каза Сирил. — Ако ви пусна, преди да се явите пред трибунала, това означава смъртна присъда за мен, освен всичко друго. Да не говорим и за това, че всяко нарушение на практика гарантира, че вас ще ви признаят за виновен.

Тави скърца със зъби.

— Винаги има…

Сирил го прекъсна с махване на ръка и издиша през носа си.

— Добре — каза той тихо. — Нещата са лоши, но можеше да е и по-лошо. Следващото нещо, върху което трябва да се съсредоточа, е да се уверя, че линиите за доставка на легионите са безопасни. После ще обърнем внимание на вашата съдебна защита.

Тави поклати глава.

— Нямаме време. Прекалено много е поставено на карта.

— Да — отговори Сирил доста рязко. — Но вас ви надиграха. Сега сте напълно безполезен за короната.

— Може би — каза тихо Тави. — Позволете ми да направя нещо. Никой няма да ви обвинява за това.

Сирил поклати глава.

— Сципио, аз съм войник и слуга на короната. Винаги съм бил. И сега законът на короната казва, че вие трябва да останете в ареста, докато не се проведе съдебният процес. През последните две години ние работихме добре заедно. Опознахме се. Заслужихме определена степен на доверие един в друг — той хвърли на Исана доста страховит поглед и отново погледна Тави. — Но сега трябва да знаете къде слагам границата.

Тави се намръщи. Разочарованието и болезненото чувство на страх започнаха да се разпространяват, въпреки строгия му контрол.

— Знам — каза той тихо.

— Тогава трябва да знаете, че нямам намерение да си играя на някакво немислимо бягство — той се намръщи. — Не мога да се боря повече, но се уморих от всички, които се отнасят небрежно към законите на Империята. Които се подиграват с тях, като Арнос. Не мога да ги накарам да спрат, но това не означава, че ще участвам в това. Ще се радвам да ви помогна — с всички законни средства, с които разполагам.

— Ако имахте заповед от короната — тихо каза Тави, — бихте могли да го направите.

— Но я нямам — отговори Сирил.

Сърцето на Исана изведнъж удари много силно в гърдите. Тави погледна Сирил в очите и тихо каза:

— Изпълнявайте незабавно.

Звезди избухнаха пред очите на Исана и тя стисна подлакътниците на стола толкова силно, колкото можеше.

Сирил намръщено погледна Тави и каза:

— Какво?

Тави му отговори с полуусмивка.

— Хайде, Сирил. От деня, в който ме срещнахте, знаехте, че моето име не е Руфус Сципио.

Сирил се намръщи още повече.

— Да. Предполагах, че вие сте един от курсорите на короната, като се има предвид как приключи битката при Елинарх. И какво правите оттогава.

— И аз съм — каза тихо Тави. — Но има и още. До този момент сте чували слухове за мен. Чували сте слухове за моя сингулар. Арарис.

Тави замълча за момент.

— Арарис. Арарис Валериан.

Сирил се взираше в Тави. Устните му леко се разделиха.

— Именно затова помолих да бъде днес тук — каза Тави, сочейки Исана. — Защото мога да говоря открито пред нея.

Тави се обърна към нея и Исана усети страха му, безсилието и гнева му, както и нещо друго, нещо дълбоко, мощно и ужасяващо, за което беше невъзможно да се намери определение. Това беше нещо като удивление, помисли си тя замаяно, нещо като възторг и в същото време това беше ужас и страх.

Исана беше усещала това и преди, много, много отдавна. Сълзите я заслепиха, когато още повече спомени нахлуха в нея, връщайки я към някога живян живот. „О, Септимус. Толкова ми липсваш. Щеше да си толкова горд сега.“

Тя обърна лице към сър Сирил и примигна, докато сълзите не паднаха. По-възрастният мъж просто гледаше Тави, устата му все още беше зяпнала, а очите — широко отворени. Неверие, смесено с разбиране, стари тревоги и внезапна надежда. Ръцете му се свиха в юмруци, а гласът му трепереше, когато попита.

— Как — прошепна той, — как се казваш?

Тави се изправи и бавно повдигна брадичка.

— Моето име — каза той тихо — е Гай Октавиан.

Той пристъпи напред и падна на едно коляно, срещайки погледа на Сирил.

— Сър Сирил, вярвам ви. Ето защо току-що ви поверих живота си — той кимна към Исана — и живота на моята майка във вашите ръце.

Сирил погледна Тави и лицето му пребледня. Устата му се отвори няколко пъти, а след това той се обърна към Исана.

— Вашата… вашата майка?

Исана преглътна. Сега разбра защо Тави е искал тя да бъде тук — за да го подкрепи. В крайна сметка тя беше единствената жива, която можеше да направи това.

Вътрешен, изпълнен с паника глас й заповядваше да отрече всичко това. Без нейното потвърждение историята на Тави щеше да звучи безумно, отчаяно, неправдоподобно. Тя трябваше да го скрие. Тя беше длъжна да го защити.

Тя беше длъжна.

Исана устоя на паникьосания си глас и на собствения си страх.

Време беше да спре да лъже. Да спре да се крие.

Без да каже нито дума, тя посегна към тънката верижка, която носеше около врата си, откакто замина от долината Калдерон в Алера Империя преди няколко години. Откопча закопчалката и я извади изпод роклята.

Елегантният сребърен пръстен със скъпоценен камък в червено и синьо в центъра улови светлината и засия ярко, хвърляйки трептящ цветен отблясък по повърхността на масата на Сирил.

Исана нежно го положи там и прибра ръце в скута си.

— Подарен ми е от моя съпруг, принцепс Гай Септимус — каза тихо Исана. — В деня на нашата сватба, около десет месеца преди смъртта му.

Тя се изправи и застана зад Тави, който стоеше пред Сирил, след което вдигна брадичка и каза:

— А това е нашият син, Октавиан. Той се роди в нощта на Първата битка за Калдерон. Същата нощ баща му умря.

Сирил се втренчи в нея. След това в пръстена. Протегна ръка, за да го вдигне, ръцете му забележимо трепереха.

— На неговия пръстен има знак във формата на кръст, изсечен на обратната страна на камъка — каза тихо Исана. — На мен остави същия. Той е в сандъка ми в моята стая.

Пръстенът падна от пръстите на сър Сирил обратно на масата. Сирил, заеквайки, поклати глава.

— К-как е възможно това?

Тави, все още на едно коляно, се обърна, за да погледне нагоре към Исана. За секунда тя отново го видя като момчето, за което се грижеше, хранеше, подкрепяше, обичаше. И което излъга. Да й помагат великите фурии, ако има още нещо повече, което би могла да направи, за да го скрие.

Арарис беше прав. Той заслужаваше истината.

Тя срещна погледа на сина си.

— Това е нещо, което знаят много малко хора — каза Исана внимателно, така че гласът й да е равен, а думите — ясни. — Септимус два пъти беше нападан от убийци две години преди смъртта му. Усилията му да намери поръчителя бяха неуспешни. Когато той взе Легиона на короната, за да смаже бунта в битката при Седемте хълма, друг убиец го рани толкова тежко, че дори при неговите собствени способности на лечител Септимус едва ли щеше да оцелее. Това беше причината Първият лорд да изпрати Легиона на короната в най-далечните краища на кралството, в долината Калдерон. Официално това беше направено, за да отдъхнат и да се възстановят от загубите, понесени в битката при Седемте хълма. И само неговият сингулар и Секстус знаеха, че това е шансът на Септимус да се възстанови в сравнително спокойна обстановка.

Тя се намръщи:

— Септимус искаше да се върне в Алера Империя и да ги принуди отново да дойдат за него, за да хване този, който стои зад това… Но Секстус му нареди да остане в Калдерон. Септимус се подчини, но беше недоволен, че просто почива и се възстановява. Той започна да изпраща хора, на които има доверие, за да намери отговори на въпросите си. И…

И как можеше да говори за хилядите спомени, за разговорите между тях, за това как Септимус се превърна в целия й свят? Как можеше тя да предаде какво е да докосваш ръката му, да слушаш гласа му, да чувстваш как бие сърцето му, когато спи до нея?

Как би могла да им обясни какво почувства, когато обикновеното момиче се влюби в толкова силен, благороден и мил мъж?

— Запознахме се — прошепна тя. — Влюбихме се. Оженихме се.

Тави я погледна и изражението му вече не беше предпазлива маска. Той я гледаше като всяко дете, което никога не е виждало майка си. Цял живот той копнееше за истината и едва сега щеше да я получи.

— Септимус разбра за заговор срещу него — продължи тя. — Няколко млади хора на неговата възраст, той не беше сигурен кои точно, заговорничели, за да се отърват от него и да свалят Дом Гай от трона.

Тя преглътна.

— Мисля, че той подозираше, че инвазията на маратите е провокирана от тази група. И според мен те нанесоха удара си по него по време на битката — от очите на Исана потекоха сълзи, правейки стаята отново замъглена.

— Те го убиха.

Тя преглътна и се насили да продължи.

— Септимус ме отпрати от лагера заедно с по-малката ми сестра Алия, придружени от Арарис като мой сингулар точно преди маратите да нападнат. Но ми беше трудно заради бебето, раждането започна още преди да успеем да изминем малко повече от няколко мили. Скрихме се в пещера. Беше трудно раждане. Алия ми помогна, но умря от раните си. Ето къде се роди Октавиан. В пещерата. Въпреки че баща му се бори с нашествениците и с предателите и умря така, че другите да имат шанс да оцелеят.

Очите на Тави изведнъж заблестяха. Изражението му не се промени, но по бузите му се стекоха сълзи.

— Аз бях сама — каза тихо Исана. — Ако не броим Арарис. И той не можеше да защити Октавиан от онези, които убиха баща му. Не можеше и Секстус. Той не успя да защити собствения си син и аз не можех да се надявам на неговото разкаяние.

Тя почувства как гърбът й се изправя.

— Така че скрих Октавиан. Арарис беляза лицето си със знака на страхливец, знаейки, че никой няма да търси Арарис Валериан под него, и се продаде в робство. Аз го купих и той ми помагаше да отгледам Тави в холта на моя брат.

Тя протегна ръка и докосна косата му с ръка.

— Не казахме на никого. Дори на Октавиан. Нямаше друг начин да го спасим.

Тя срещна погледа на сина си и усети горчивината му, продължила цял живот, и едва започващия да се заражда страх. Тя почувства гнева му. А зад всичко това, с всяка емоция се преплиташе любовта му. Проста, може би силно засенчена, но не и сломена.

Синът й все още я обичаше.

Беше ядосан, страхуваше се от бъдещето и беше потиснат заради загубата на баща си, когото никога не беше познавал, дори и самият той засега да не осъзнаваше.

Въпреки че сърцето му беше ранено, раните могат да се излекуват. С времето те ще отминат. Неговата любов нямаше да отмине.

Исана приклекна, наведе глава и нежно притисна чело в челото на Тави. Той се притисна в нея и намери ръцете й, стискайки ги силно. В един момент и двамата проливаха сълзи, оплаквайки загубата, разкайвайки се и съжалявайки.

Исана прошепна много тихо, така че Сирил да не чуе.

— Толкова съжалявам. Баща ти толкова би се гордял с теб, мой Тави.

Раменете на сина й потрепнаха, дъхът му за секунда секна, той наведе глава към нея. Тя яростно го стисна в обятията си. Той тихо заплака, потрепвайки от време на време. Исана го задържа, стиснала очи.

Тя ги отвори отново, когато почувства болката на Сирил. Той се изправи от масата, мръщейки се и накуцвайки, когато тежестта падаше на осакатения му крак. И безмълвно върна пръстена с верижката обратно на Исана.

— Благодаря — прошепна тя.

— Трябва да го скриете, милейди — прошепна той. — Докато не дойде времето.

После болезнено се отпусна на едно коляно.

Исана докосна рамото на Тави.

Той вдигна поглед, за да срещне погледа на сър Сирил.

Сирил сведе ниско глава.

— Ваше височество — каза той. — Как мога да служа на короната?