Фурията на капитана

Глава 1

— Задникът ме боли — каза Антилар Максимус, трибун на спомагателните войски на Първи алерански.

— Задникът ме боли, сър — поправи го Тави.

— Хей. Самата истина.

Тави се ухили, докато лежеше и гледаше внимателно през жълто-кафявата трева към долината под тях.

— Само си представи, ако трябваше да вървиш до тук, а не да яздиш.

— Благодаря, не, сър — отговори Макс. — Прекалено съм зает да си представям, че съм решил да взема още няколко семестъра в Академията, за да имам възможност да практикувам земна магия с богати и красиви млади гражданки, сър, а не да обикалям по затънтени места, търсейки възможности за битка с големи, страшни чудовища.

Двамата лежаха в тревата и гласът на Макс беше съвсем малко по-силен от шепот, докато те през цялото време се дразнеха един друг. Накрая, когато вече бяха достатъчно далеч, за да ги забележат, те се надигнаха и огледаха вражеските сили, които маршируваха през живописната долина долу.

— Аз преброих четири хиляди — промърмори след малко Тави. — А ти?

— Четиридесет и две стотици — незабавно отговори Макс.

Въпреки всичките му оплаквания, високият антиланец беше обучен да наблюдава не по-лошо от Тави. Всъщност Тави се доверяваше на оценката на своя приятел повече, отколкото на своята собствена.

Тави се намръщи, размишлявайки.

— Мисля, че една кохорта за охрана на лагера…

— … и още по една за разузнаване отпред и зад техния строй — продължи мисълта Макс.

— Кървави врани — въздъхна Тави. — Цял легион.

Макс издаде мрачен звук на съгласие.

— Май да.

Тави почувства студени, малки мравки да пробягват по корема му.

В долината под тях армията на канимите уверено маршируваше през гъсталаците суха трева. Вълкоглавите воини се движеха със спокойна решителност, поне три хиляди от тях се бяха разпръснали в свободен, подковообразен ред около ядрото от сплотени, облечени в тежки брони отряди, маршируващи в плътен строй.

Три хиляди суетящи се рейдъри не можеха да провокират Тави да атакува. Рейдърите, новобранците на канимите, бяха с минимална военна дисциплина и бяха опасни само с числеността и огромните си размери и сила.

Редовите им войници бяха високи от седем до осем фута и се движеха по обичайния си начин — полуприведени. Застанали изправени, те щяха да са с още фут по-високи, а скоростта и силата, скрити в тънките им тела, бяха ужасяващи.

Независимо от това канимската армия сега заемаше по-голяма част от територията на Церес и Калар и можеше да си позволи да загуби три хиляди от своите рейдъри. Ядрото от дисциплинирани войски маршируваше в центъра на строя — членовете на елитната каста на воините при канимите, и точно те бяха изкарали Тави извън укрепленията.

Хиляда от тези закалени, дисциплинирани, във висша степен опасни войници представляваше една десета част от общата численост на канимската тежка пехота. Във всички свои стълкновения с канимите Първи алерански беше убил относително малък брой представители на кастата на воините. Загубите на канимите почти изцяло се състояха от рейдъри.

Насаг, водачът на канимските сили, никога не използваше най-добрите си войски, с изключение на една невероятно разчетена атака, и огромна част от загубите на алеранците беше от ръцете на канимската каста на воините.

Ерен докладва за хиляда воини, извършващи преход, което предоставяше благоприятна възможност да се нанесат сериозни щети на войските на Насаг. Хиляда не бяха толкова много, че да бъдат непобедими, но бяха повече от достатъчно, за да представляват значителна загуба за елитния корпус на противника.

Щом Тави разбра през каква местност се придвижват, той незабавно заповяда на своите най-мобилни и опасни подразделения да заемат позиции.

Канимските воини вървяха право към смъртоносен капан.

Конкретно тази долина се отличаваше с отвесни стени и мрежа от малки потоци, минаващи през нея, осигуряващи вода за буйния растеж на тревите, на които тепърва им предстоеше през следващите няколко седмици да се превърнат в буйно море от зеленина.

Но в момента долината беше просто кутия с дължина десет мили и широчина — миля, пълна със суха трева и хиляда от най-добрите воини на Насаг.

Рицарите на огъня на Първи алерански вече бяха на позиции, заедно с много по-многобройните рицари Аери. По сигнал на Тави рицарите на огъня щяха да накарат долината да пламне, а рицарите Аери щяха да използват своите фурии, за да предизвикат буря и да насочат унищожителната стена на огъня към враговете.

Бойните врани стояха в края на долината, готови да изпратят обратен огън и блокираха единствения изход, докато конницата на Макс беше заела противоположната страна в готовност да смаже и убие всеки каним, успял да се спаси от огъня.

Което обясняваше защо вторият легион, маршируващ рамо до рамо с групата каними, беше проблем.

Те бяха алеранци.

Над четири хиляди алеранци, с всички атрибути на легион, крачеха редом до най-опасния враг в историята на Империята под знамена, които не принадлежаха на нито един от великите градове на Алера. И още по-лошо — те се движеха в идеален строй.

Преди две години Тави никога не би разбрал колко трудна е всъщност тази маневра, изглеждаща толкова проста. Постигането на такова премерено движение изискваше впечатляваща дисциплина и свидетелстваше за плашещата компетентност на този, който е обучавал тези войски.

— Създай ми обектив, ако обичаш — помоли тихо Тави.

Високият антиланец леко се надигна, наведе се над Тави и сложи ръце от двете страни на лицето му, след което разпери пръсти.

Въздухът между дланите на Макс се сгъсти и изведнъж войските под тях сякаш прескочиха стотици ярда, когато фурията на Макс изкриви въздуха така, че ги приближи до Тави.

— Това не са каларански знамена — промърмори Тави след няколко секунди.

Макс скептично изсумтя.

— Може би Калар не иска да бъде открито свързан с тях.

— Той вече нападна съседите си без предупреждение, отвлече няколко члена на семейства на равни на него Върховни лордове и уби десетки и стотици граждани със своите побъркани маниаци — каза Тави. — Наистина ли мислиш, че ще се притеснява и ще крие връзките си с канимите в тази ситуация?

— Ако така поставяш въпроса — каза Макс, — не.

Тави изсумтя слабо и издиша.

— Обърни внимание на тяхното снаряжение.

Макс постави вдигнатите ръце пред лицето си. Миг по-късно заговори.

— Старо е. Искам да кажа, че всичко изглежда добре запазено, но този дизайн на броните излезе от употреба още преди години. Има много липсващи части. Наколенници от други комплекти, копия с нестандартна дължина и други подобни — Макс изсумтя. — Никога досега не съм виждал такива знамена. Кафяво и зелено? Кой използва кафяво и зелено за знаме? Знамената трябва да бъдат ясно забележими. Това е тяхната задача.

— Именно — каза Тави тихо, гледайки по продължението на вражеската колона.

— Почти са на позиция — каза Макс и отпусна ръце. — Щом техните предни отряди пресекат онова старо корито, няма да имат никаква възможност да се оттеглят навреме.

— Виждам — каза Тави.

Макс кимна и замълча за минута. Тави гледаше как дисциплинирания, но частично екипиран легион уверено марширува в крак с много по-многобройните каними.

— Сър — каза Макс, — те са на позиция. Време е да сигнализираме на Красус, сър.

— Това няма смисъл, Макс — каза Тави. — Това може да бъде само легион от доброволци от окупираните територии. Защо са решили да се бият рамо до рамо с армията на нашествениците?

— Кой знае? Може би Насаг ги е принудил. Държи семействата им като заложници или нещо подобно.

— Не — отвърна Тави. — Насаг е твърде умен за това. Не отнемаш дома и семейството на човек, изисквайки той да ти служи и да ти се подчинява, а след това му слагаш в ръцете оръжие и му даваш четири хиляди приятели, също толкова гневни и добре въоръжени като него.

— Сър — каза Макс, — колкото по-дълго отлагаме атаката, толкова по-голяма част от авангарда на канимите ще стигне до Бойните врани в устието на долината.

— Защо? — попита Тави, без да се обръща към никого. — Защо те са там?

В гласа на Макс се прокрадна нетърпение.

— Капитане, сега това е чисто академичен въпрос. Трябва ли да заповядам атака?

Тави гледаше към долината пред себе си. Да се сражаваш с каними е едно. Вече му се беше налагало да го прави. Той ги уважаваше достатъчно, за да съжалява за необходимостта да ги убива, макар да знаеше колко малко реален избор има по този въпрос. Това беше война. Ако алеранците не убият канимите, канимите веднага ще убият алеранците — и това беше точно толкова просто, колкото звучеше.

Освен факта, че легионът, който маршируваше долу, не се състоеше от каними. Бяха алеранци. Хора, които Тави се беше клел да пази и защитава.

Но те също така бяха врагове. Последните две години го научиха, че колкото и да е опитна армията или колкото и да е надарен командирът, изходът от войната винаги се свежда до една неизменна константа: смърт.

Повече от четири хиляди алеранци трябваше да умрат и то да умрат ужасно, въпреки че изобщо не трябваше да са там. Тави не можеше да допусне такава изкусителна мишена като уязвима колона канимски воини да си отиде, дори ако единственият начин да ги убие е да унищожи странния легион с тях, които и да бяха те.

Дългът му беше пределно ясен.

Четири хиляди алеранци. Той трябваше да убие повече от четири хиляди сънародници-алеранци.

— Кървави врани — прошепна тихо.

Тави потисна внезапното желание да зареже всичко, когато вдигна ръка и започна да подава сигнала, който щеше да тръгне по линията на легионерите, заповядвайки на неговите хора да започнат атаката.

Но преди да успее да вдигне ръка, за да подаде сигнал, Тави изпита странно, неоснователно слабо усещане на шок и изненада. За миг той се замисли, преди да осъзнае, че емоциите не са негови. Той ги усещаше много смътно, излъчваха се от друг източник наблизо, и Тави панически завъртя глава.

Вражеският разузнавач носеше свободни дрехи от обикновена тъкан, умишлено се беше намазал с кал и растителни сокове. Беше масивен човек, нисък, но с гротескно развити рамене и шия, която беше буквално по-дебела от черепа му.

Въпреки окъсаните дрехи, той носеше автентични легионерски ботуши и макар коженият му колан да плачеше от старост, на бедрото му висеше истински гладиус, а в късия мощен ловен лък, който беше опънал, нямаше нищо старо. Той се показа от високата трева и храсталаците на върха на хълма на не повече от десет фута от тях.

Тави сви крака под себе си и измъкна ножа от колана си, като хвърли тежкото острие почти директно от ножницата. Нямаше време да хване ножа правилно, нито да се изправи за хвърляне или прицелване.

Ножът се завъртя във въздуха и Тави си помисли, че дори да улучи, вместо просто да удари с плоското по рамото на вражеския разузнавач, той няма да причини нищо по-сериозно от драскотина.

Но това не беше точно хвърляне. Разузнавачът пусна неволно стрелата и отскочи от въртящия се нож, а стрелата му прелетя покрай него.

Тави се хвърли след ножа с наведена глава и заби облеченото си в броня рамо в корема на разузнавача. Сътресението от удара неприятно се предаде към рамото и шията му, а разузнавачът болезнено изхриптя и падна.

Тави се наведе над него, хвана с две ръце туниката му и го удари с шлема в лицето. Почувства сътресението от удара през стоманата и чу как носът на човека под него се счупи със зловещо хрус.

В отговор разузнавачът вдигна здрава като стомана ръка и стисна гърлото на Тави. Тави почувства, че фурията увеличава силата на хватката му и разбра, че ако не направи нещо, призователят на земни фурии ще му счупи врата.

Затова нанесе яростен удар с бронираното си коляно и улучи между краката на разузнавача, при което за миг силата в смъртоносната ръка потрепна. Тави отново заби шлем в лицето му, после още веднъж, и мъжът безжизнено се отпусна на земята.

Цялата битка отне три-четири секунди.

Тави се отдръпна от мъжа, гърлото му гореше.

Беше му трудно да диша с уста и той се уплаши, че вражеският разузнавач е повредил трахеята му, но след няколко секунди успя да си поеме дълбоко въздух.

Макс беше извадил меча си и вече се обръщаше, но реакцията на Тави се оказа по-бърза и лицето на високия антиланец пребледня.

— Кървави врани — промърмори той. — Капитане?

— Добре съм — задъхано каза Тави. — Видяха ли ни? Успяха ли да чуят нещо?

Макс се надигна на колене и бавно се огледа, после отново се просна в тревата.

— Щеше да има някакъв шум, а няма — той срещна погледа си с Тави. — Капитане. Трябва да дадем сигнал за атака сега.

Тави погледна безчувствения млад мъж, проснат в тревата. Протегна ръка, за да докосне предния ръб на шлема си, а пръстите му се намокриха с кръв.

— Знам — каза Макс, гласът му беше дълбок и твърд. — Знам, че не обичаш да убиваш. Знам, че те са от нашия собствен народ. Знам, че това е тежко и ужасно. Но това е война, капитане. Трябва да дадете заповед за атака.

— Сигнализирай на Красус — тихо прошепна Тави.

Макс облекчено въздъхна, кимна и се надигна.

— Не за атака. Нека се оттеглят до сборния пункт и да ни чакат там.

Макс се взря с широко отворени очи в Тави.

Тави продължи, докато бършеше ръцете си от кръвта със суха трева.

— Предай на Бойните врани да напуснат позицията си и да се оттеглят.

За няколко мига Макс остана безмълвен.

— Капитане — каза той тихо. — Възможно е повече да нямаме такава възможност.

Тави примигна към приятеля си.

— Тръгваме си, трибун. Получихте заповед.

— Да, сър — веднага се отзова Макс, но много тихо.

След това закрачи по тревата до мястото, където смяташе, Тави знаеше това, да започне да предава сигнали с ръце по линията на ездачите.

Макс се върна минута по-късно и се загледа как вражеските сили долу се измъкват от зоната на засадата, както и от техния обсег.

— Кървави врани, Калдерон. Защо?

— Защо не изгорихме четири хиляди наши сънародници? — попита Тави. Той посочи поваления разузнавач. — Виж го, Макс. Какво виждаш?

Макс се загледа в изпадналия в безсъзнание човек. После се намръщи и се приведе по-близо, след което дръпна туниката на мъжа леко настрани, преди да се надигне.

— Мускулите са изкривени, деформирани. Сигурно е бил прикован към колело или плуг, за да ги развие така — каза той тихо. — Има белези от камшик — дясната му буза потръпна в тик, за който, както Тави си мислеше, Макс не знаеше. — Те покриват раменете му. Има няколко и на корема. Белези от яка на врата. Той е роб.

— Той е бил роб — спокойно отвърна Тави. — В момента няма яка — той кимна към армията долу. — Искахме да знаем какво може да накара алеранци да се бият заедно с каними, Макс.

Макс направи гримаса и каза:

— Това са освободени роби.

Тави бавно кимна.

— Колко? — попита Макс. — Колко мислиш, че имат?

— Не би трябвало да са прекалено много — отговори Тави. — Снаряжението им е малко, ако можем да приемем въоръжението на тези хора за показател. И ако бяха наети в наистина голям брой, шпионите на Ерен щяха да чуят нещо за тях. Което има смисъл.

— Какъв? — попита Макс.

Тави кимна към легиона роби долу.

— Тези хора знаят, че ако загубят, са мъртви, Макс. Някои роби го намират за лошо, но болшинството — не. Мисля, че има много по-малко желаещи да се бият от тези, които просто искат да си седят кротко и да не се показват до края на битката.

— Но това ще ги накара да се бият, като врани, когато опре до тях — каза Макс мрачно.

— Да — тихо отговори Тави.

Макс замълча за минута. А после каза:

— Още по-голямо основание да заповядаш атака. Знам защо не го правиш. Великите фурии знаят, че съм съгласен с твоите принципи. Но много мъже ще трябва да умрат, за да ги спрат сега. Ти можеш да го направиш без загуби. В противен случай това ще ни струва скъпо.

— Не толкова скъпо, колкото да се създаде легион от мъченици — каза тихо Тави. — Ако съм прав, то точно в този момент четири хиляди роби са взели оръжие. Ако ние ги унищожим, Макс, ако се откажем от всеки роб в окупираната територия, за чийто живот никой в Алера не би дал и перо от врана, Насаг няма да има четири хиляди души свежа войска, готова да се бие. Той ще има четиридесет хиляди разгневени, възмутени доброволци. Научи историята, Макс. Канимите са я научили — Тави поклати глава. — Хората се бият най-яростно за живота си и за свободата си.

Дишането на Макс стана бавно, грубите му привлекателни черти придобиха замислено изражение.

— Това е било капан — каза той тихо. — Подхвърлили са ни тези воини като стръв.

— Може би е капан — каза Тави и кимна. — Но Насаг не планира операции само с една цел, ако успее да постигне няколко. Мисля, че е и нещо друго.

— Какво? — попита Макс.

— Съобщение — Тави се надигна и кимна към лежащия разузнавач. — Да вървим. По-добре да се махаме, преди неговите приятели да забележат отсъствието му и да започнат да го търсят.

Тави се наведе и преобърна на една страна припадналия човек.

— Какво правиш?

— Уверявам се, че няма да се задуши в собствената си кръв — каза Тави. — Да вървим.

Те се отправиха пълзешком към мястото, където бяха оставили конете, скрити в гъстите вечнозелени растения.

— Тави? — попита Макс.

— Да?

— Наистина ли заради това не заповяда атака? Наистина ли смяташ, че това е капан?

Тави внимателно погледна приятеля си.

— Мислиш, че изпитвам съчувствие към тях.

— Не — каза Макс. — Проклятие, в това съм абсолютно сигурен, Калдерон. Познавам те. Но ние сме във война. Не съм сигурен дали можеш да си го позволиш. Не съм сигурен, че твоите хора ще ти го позволят.

Тави спря до Актеон, като държеше седлото с едната ръка, а юздите с другата, и се загледа в нищото.

— Струва ми се — каза той тихо, — че имам дълг пред Алера, Макс. Пред всички алеранци.

Пое си дълбоко дъх и се метна на седлото. А после каза с много спокоен и далечен глас:

— И да. Точно затова не ги убих всичките.

Миг по-късно Макс скочи на коня, настигна Тави и двамата продължиха заедно към мястото на сбора.

— Това ми е достатъчно.

Той погледна назад към хребета и сподавено се изсмя.

— Какво? — попита Тави.

— Твоят сингулар те следва като сянка в продължение на две години. И в първия ден, в който не е тук, ти излизаш на полето и едва не те удушават до смърт. Ще е бесен. Както и Кайтай.

Тави дрезгаво се засмя, което предизвика болка в гърлото му.

— Не се тревожи, Макс. Ще се оправя с това.

Усмивката на Макс избледня.

— Сенатор Арнос се надяваше да постави голямо ново перо в своята шапка за това събрание с Първия лорд. Той и Военният комитет няма да са доволни, че остави канимските воини да си тръгнат.

Тави почувства как очите му се присвиват, а усмивката му се превръща в озъбване.

— Не се тревожи, Макс — каза той. — Ще се оправя и с това.