Фурията на капитана

Глава 44

Всичко вървеше като по масло и това караше Амара да нервничи.

Вечерните и сутрешните упражнения под ръководството на Гай драстично засилиха способността й да прави завеси. Това бяха не толкова нови знания, колкото нов поглед към вече известни техники.

Гай изглежда притежаваше инстинктивна способност да отделя силните и слабите страни на магията и й показа как да приложи най-добрите аспекти на таланта си по нов начин.

По времето, когато слънцето беше най-високо, Амара вече знаеше как да задържи завесата на около десет фута напречно и при това влагаше съвсем малко повече усилия, отколкото при полет.

— Великолепно — каза Гай, усмихвайки се. — Струва ми се, че вашият учител по магия на въздуха беше маестро Вирчани.

— Да — върна усмивката Амара. Тя дори не беше мечтала да контролира толкова голяма завеса с такава сравнителна лекота. — Да, той беше. И имаше доста ниско мнение за моите способности, с изключение на летенето.

— Дребен козел с малък ум — промърмори Гай, потискайки кашлицата си. — Той е привърженик на школата, която смята, че всяка концепция за магията на фуриите, която си струва да се използва, вече се използва, и следователно няма никаква необходимост да се преподават различни подходи за решаване на даден проблем, тъй като известният подход е най-добрият.

— Просто никога не ми е хрумвало да мисля за светлината като за вятър — каза Амара. — Само я огъвам, като за създаване на леща за далечно зрение. Мога цял ден да се концентрирам върху вятърни потоци.

— Контролът над фуриите е колкото въображение, толкова и концентрация — слабо прошепна Гай. — Имайте това предвид, когато опитвате нещо ново във вашия занаят, графиньо. Въображение. Различни начини за визуализиране на целта ви. Изобщо няма да ме изненада, ако в крайна сметка във вас се открият доста прилични способности за управление на времето, стига само да го пожелаете.

Амара примигна изненадано.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Бърнард промърмори:

— Малко вятър, за да разкара всички тези насекоми оттук, би било много полезно — той присви очи през тревата към зоната на патрула. — Все още не съм убеден, че не трябва да действаме през нощта.

— Разбира се, че не трябва да действаме през нощта — каза Амара. — Те точно това ще очакват от всеки, който е решил да мине покрай постовете им. Ще поставят повече хора на стража и ще бъдат по-бдителни, докато ако се опитаме да преминем през деня, хората ще бъдат по-малко внимателни и е по-вероятно да са разсеяни.

Бърнард се намръщи и кимна.

— Но за сметка на това ще имат отлична видимост за стрелба, ако някой ни забележи.

— А ние ще имаме достатъчно светлина за бягство, или предпочиташ да бягаш през непозната местност в тъмното?

Устата на съпруга й се изкриви в кисела гримаса.

— Предполагам, че няма добър начин.

— Точно — промърмори Гай уморено.

Бърнард кимна.

— Тогава сега не е с нищо по-лошо, отколкото по-късно.

— Добре — въздъхна Амара.

Бърнард хвана носилката на Гай и кимна на Амара. После притвори очи и земята под краката й за момент потрепери, лек импулс, едва доловимо движение. Миг по-късно всичко се повтори с темпото на сърцето на спящ човек.

Амара промърмори на Сирус и почувства как светлината около тях се променя фино, докато тя вдигаше завесата. Всичко извън нея се замъгли, цветовете се усукаха и препокриха, очертанията на предметите се размиха, превръщайки се в безформени цветни петна.

Това беше една от разликите между завеса, създадена от фурия на вятъра и тази, създадена с помощта на дървесни фурии. Дървесните завеси скриваха, когато наблизо имаше сенки и растения, чиято форма можеше да се манипулира.

Тези условия не бяха нужни за въздушен воал, но през него можеше да проникне само ограничено количество светлина, така че светът извън завесата се виждаше сякаш през некачествено стъкло или мътна морска вода.

— Натам — тихо каза Амара. — Бърнард?

— Готов съм — отзова се той.

И те се отправиха към постовете на врага, с Амара начело. Отне им по-голямата част от следобеда, за да стигнат до края на блатата, където земята започна да се издига. Амара се постара да задържи дъха си, когато приближиха до първия скрит пост.

Минаха достатъчно близо до него, за да усетят миризмата на дим от огъня и аромата на прясно изпечен хляб. Стомахът на Амара направо подскочи от нетърпение и дори Гай изглеждаше изпълнен с копнеж.

Придвижиха се още няколко крачки и Амара видя кучетата, едри стройни животни, разположени извън лагера. Бяха се пръснали под слънцето и спяха, най-вероятно попаднали под въздействието на бавния магически пулс на земната фурия на Бърнард.

След това подминаха поста и никой не ги забеляза.

Покрай втория наблюдателен пост минаха по същия начин. Вървяха бавно, криейки се зад дърветата от наблюдателната вишка, и изглежда никой не ги забеляза. Запазиха същото бавно, предпазливо темпо в продължение на няколкостотин фута по планината нагоре, върху благодатна суха и твърда земя.

Всичко беше прекалено лесно, нали така? Амара виждаше десетки начини всичко да се обърка, но нищо не се случи. Нещо трябваше да се обърка. Нещо винаги се объркваше. Но нищо не се случваше и това я дразнеше.

Подухваше свеж бриз, чист въздух, който миришеше на бор, и Амара почувства желание да пее.

И тогава зад тях засвириха ловни рогове.

Тя и Бърнард погледнаха назад към блатата и Бърнард изруга.

— Сигурно някой от патрулите им е минал и е забелязал следите ни. Ще ни настигнат.

Амара почувства, че неочакваният обрат на събитията косвено я успокои. Разбира се, това означаваше, че скоро куп побъркани ще се втурнат след тях с цел да ги убият, но поне тук тя се чувстваше в стихията си.

— Страхотно. Варианти?

— Ограничени — каза Гай и се закашля.

— Не мога да заличавам следите и да нося носилката едновременно — каза Бърнард. — Трябва да бягаме към планината. Скоро ще се стъмни. Ако дотогава не ни заловят, ще можем под прикритието на тъмнината да се приближим достатъчно за Гай.

Амара кимна.

— Е, тогава да бягаме.

Тя се обърна и хукна нагоре по склона, пренебрежително захвърляйки завесата на въздушната магия.

Враговете вече знаеха, че са тук. Завесата просто щеше да хаби енергия, която може да се използва за движение. Бърнард не изоставаше, въпреки че носеше носилката с Гай и дишаше тежко.

Земята постоянно се издигаше, върбите и блатните треви останаха отзад и бяха заменени от ели и борове. Ловните рогове продължиха да пеят зад тях и на Амара й се струваше, че ги чува все по-близо и по-близо.

Амара никога не беше обичала да тича, но седмиците пътуване заякчиха мускулите й, а малко усилие към Сирус беше достатъчно, за да има винаги достатъчно въздух. В резултат мускулите й не започнаха да горят дори след час усилия и тя продължи да поддържа бързо и постоянно темпо.

Нараненият от гарима глезен на няколко пъти болезнено се огъваше и тя се стараеше да поставя внимателно крака си, но очевидно беше минало достатъчно време, за да се възстанови отчасти от контузията, така че тя успяваше да поддържа темпото, което сама беше задала на отряда им.

Бърнард тежко пристъпваше зад нея, но неумолимо се движеше напред — въпреки товара и въпреки че дишането му беше затруднено, той нито веднъж не се забави.

Амара намери хубав път, който водеше нагоре, и тръгна по него, сянката й се издължаваше на склона пред нея, докато слънцето залязваше зад тях. Тя продължи да тича още около половин час, когато усети, че ръцете и краката й започват да треперят от умора.

Това се случи, когато звуците на ловните рогове се раздаваха както пред, така и зад тях. Амара забави темпо и погледна през рамо към Бърнард.

— Да — изпъхтя Бърнард. — Изненадващо е, че им отне толкова време.

Той спря, дишайки тежко, и Амара съжали, че не може да изпрати Сирус да облекчи дишането му, но без да може да усети промяната на налягането по начина, по който усещаше собственото си, тя можеше да му причини вреда, като се започне от леко неудобство и се стигне до сериозна травма.

Бърнард се огледа наоколо и се намръщи на мислите си. Той постави носилката на земята и погледна нагоре към планината, позлатена в лъчите на залязващото слънце.

— Движат се бързо. Конници. Имаме само няколко минути.

Той се наведе към носилката, промърмори „Прощавайте, сър“ и извади лъка си.

— Конници — повтори Амара.

Тя пристъпи да провери състоянието на Гай, докато Бърнард натягаше тетивата. Първият лорд беше пребледнял от болка. Усмихна се измъчено и каза:

— Едва ли имам право да го кажа, но според мен за днес достатъчно бягахме.

— Просто си починете, сър — отговори Амара.

Тя издърпа носилката встрани, под прикритието на смърчовите клони, колкото е възможно по-нежно, и се върна при мъжа си.

— Трябва да разбера нещо.

— Да? — каза Бърнард. — Бях сериозен, когато казах, че никога не съм правил това с нито една жена, освен с теб.

Тя го удари леко по рамото.

— Върши си работата, граф Калдерон. Ти можеш да успокояваш животните. А можеш ли обратното, да ги изплашиш?

Той направи гримаса.

— Да изплаша конете им? Мразя да правя това. Конете са големи, силни животни. Ако се изплашат прекалено силно, могат сами да се наранят.

— Те се канят да ни убият — Амара посочи нагоре.

— Ездачите се канят. Съмнявам се, че конете изпитват силни чувства към един или друг вариант на развитие на събитията.

Амара спря и го погледна за момент, като се усмихна слабо.

— Можеш да победиш всеки вражески рицар, да поразиш разгневен Върховен лорд високо в небето, да се биеш със същества от нощни кошмари, да се бориш, без да ти мигне окото, сам срещу три гарима с големина на пони. Но не искаш да плашиш коне?

Бърнард я погледна със загубен поглед, разпери ръце и каза:

— Аз харесвам конете.

Тя се притисна до него и го целуна. После каза.

— Искам от теб да го направиш.

Той се намръщи, но кимна.

— Можеш ли да кажеш колко врагове приближават? — попита тя.

Той наведе глава и докосна с пръсти земята.

— Осем — каза той след малко. — Има още една група, на няколко мили зад тях. Много повече.

— Тогава първите осем са тези, които са били на дежурство. Останалите вероятно са спели.

— Да, скъпа — въздъхна Бърнард, усмивка докосна устните му. — Ти беше права.

Амара погледна към почти скрилото се слънце.

— Искам да ги убия и да взема два коня. На кон и в мрака ще можем да им избягаме.

— И конете ще знаят пътя обратно към конюшнята — каза Бърнард. Той погледна назад към носилката на Първия лорд. — Той не може да язди. А в тъмното, на този път, няма как да закрепим носилката между нашите коне.

— Нямаме нужда от това — каза Амара. — Помниш ли как ме влачи тогава, преди Втора калдеронска?

Бърнард внезапно се усмихна. Тогава Амара беше твърде уморена за нормален полет, а небето беше пълно с врагове.

За да хванат групата хора, които гонеха, той използва дълбоките си познания за фуриите в долината и се понесе по вълна движеща се земя, трик, който само някой с неговите познания можеше да направи.

Амара никога не би издържала такова темпо и затова създаде въздушна възглавница, за да се издигне над земята, и се държеше за въже, вързано към колана на Бърнард.

— Може и да се получи — каза той. — Но ще е шумно.

— Не толкова, колкото си мислиш. Мога частично да заглуша звука.

— И колко дълго ще можеш да поддържаш тази тишина? — попита Бърнард.

— Колкото се налага.

Някъде по-нагоре по склона отново прозвучаха рогове и далеч зад тях друг им отговори. Този път Амара наистина мярна бързо движение сред дърветата.

— Отлично — каза тя тихо. — Да го направим.

Първият ездач, приближил по стръмно спускащата се пътека, нямаше никакъв шанс.

Амара свали воала, когато той беше само на двадесет фута, и в момента, когато видя Бърнард да стои с огромния си опънат лък, вече беше прекалено късно да се опита да избегне изстрела.

Стрелата, изстреляна от граф Калдерон, го уцели в носа и го свали от седлото като копие. От проблесналата за миг сребърна яка стана ясно, че това е един от Безсмъртните.

Вторият конник изкрещя и вдигна копието си, но нямаше време да направи нищо друго, защото Амара създаде около него воал, който разми очертанията и почти го ослепи.

Мъжът се обърка, задържа коня и конят на ездача зад него го блъсна и изцвили уплашено, когато подуши миризмата на топла кръв.

Коне и хора безразборно се пръснаха наоколо, цвиленето ставаше все по-силно и пронизващо. Животните изпаднаха в паника, предизвикана от земната магия на Бърнард, ритнаха и подскачаха, някои от Безсмъртните паднаха от седлата на земята, други се вкопчиха в изплашените си от незнайно какво животни и се движеха хаотично във всички посоки.

Бърнард не се поколеба. Излетелият от седлото Безсмъртен се изправи с оръжие в ръце, а очите му искряха от вълнение, когато се обърна към жертвата си.

Друга стрела попадна в главата му и го свали на място. Третият Безсмъртен вдигна кръгъл стоманен щит, за да прикрие лицето си по време на атаката.

Бърнард стреля в него, пробивайки бедрото и чупейки костта, и Безсмъртният се просна на земята. Преди да успее да се надигне, друга стрела на Бърнард прониза гърлото му и кръвта бликна като фонтан.

Въпреки ужасните рани, мъжът се изправи на крака, направи две крачки напред, олюля се и накрая се отпусна на земята и замря.

Амара не посмя да се доближи до последния Безсмъртен. Тя не беше толкова неопитна във фехтовката, но не можеше да се противопостави на един от създадените от Калар безумци и се съмняваше, че ще може да го убие, без самата тя да бъде убита или сериозно ранена.

Затова тя махна с ръка и премахна завесата, която му пречеше да се движи, след което заповяда на Сирус да се увие около главата и лицето на Безсмъртния и да блокира кислорода му.

Мъжът олюлявайки се тръгна напред и вдигна меча си, Амара също държеше оръжие в ръцете си, но тя ловко се движеше около него, като старателно запазваше дистанцията между тях.

Лицето на Безсмъртния стана розово. След това червено. Краката му започнаха да се сплитат. Цветът на лицето му се смени на лилав. Устните му посиняха, гърдите му отчаяно се повдигаха. Чрез Сирус Амара почувства как напразно се бори да си поеме дъх.

След това той просто падна, очите му бяха изцъклени и повече не се опитваше да диша.

Амара за миг го погледна неразбиращо.

После се наведе и повърна.

Тя остана в това положение, наклонила глава напред, с подпрени на коленете ръце, опитвайки се да дойде на себе си.

Ръката на Бърнард докосна рамото й.

— Аз… — изхлипа тя. — Никога… искам да кажа, знаех как, но никога… не мислех, че ще потъмнее, и можех да го пусна, но той продължи да се бие…

Пръстите му нежно стиснаха ръката й.

— Кървави врани — прошепна тя, — отвратителен начин да убиеш човек.

Бърнард махна ръката си и й протегна манерка с вода.

— Любима — каза той тихо, — времето.

Ловните рогове отново прозвучаха зад тях.

Амара стисна очи, кимна и се изправи.

Тя взе манерката, изплакна устата си от ужасния вкус и после отпи глътка. След това Бърнард бавно се насочи към двата коня, които не беше обхванал с призоваването си — двата водещи коня, за които предполагаше, че са най-бързите в групата.

Бърнард им заговори тихо и нежно и Амара отново почувства бавното и постоянно пулсиране на успокояващата магия на земята. След минута той хвана двете животни за поводите и ги поведе към нея.

Докато Амара се качваше, Бърнард измъкна носилката на Гай от укритието, след което върза единия край на въжето към нея, а другия — към седлото на Амара.

Амара се обърна и се съсредоточи върху носилката, мърморейки без думи, призовавайки Сирус да я издигне над земята. След няколко секунди под носилката на Гай се образува малка вихрушка, която я повдига на около осемнадесет инча над земята.

Този път Бърнард ги поведе, забулвайки ги от погледи, докато яздеха през гората и в настъпващия мрак. Амара го последва, теглейки носилката върху миниатюрния си вихър, като изтриваше всички следи, които оставяха.

Това нямаше да попречи на хората от Калар да ги преследват, но щеше да скрие броят им и скоростта на движение, лишавайки врага от информация, която можеше да му помогне рационално да организира преследването. Също така щеше да принуди преследвачите да забавят, ако не искат да загубят следата, особено след като настъпи нощта.

Сенките започнаха да се сгъстяват, докато Бърнард водеше конете на север, далеч от пътеката, в гъсталака на гората. Той обърна на изток към планините в плавна дъга, а през цялото това време роговете на Безсмъртните се обаждаха в мрака около тях.

Вечерта се превърна в здрач, който все по-бързо се сгъстяваше. Теренът, който беше труден при слаба светлина, в мрака буквално стана смъртоносен, затова Бърнард забави темпото, за да позволи на конете сами да избират пътя си.

Нощта ставаше все по-студена. Напрежението от цялото им пътуване, от бягството, от необходимостта да контролира фурията, която поддържаше носилката, започна да се отразява на Амара и тя почувства как трепери от студ и изтощение.

Много й се искаше да заспи. Много й се искаше да падне от коня и да остане да лежи. Но с мрачна решителност тя се застави да остане на седлото и да запази изправено положение в продължение на, както и се струваше, цяла седмица.

След това — на месец. После — на година.

И тогава конете излязоха от гората и Бърнард изсумтя от задоволство.

Амара вдигна поглед. Тя можеше да види много малко на звездната светлина, въпреки няколкото часа, за които очите й би трябвало да са се приспособили.

Изглеждаше, сякаш звездите на половината небе просто са изтрити или, разбра тя, скрити от облаци. Тя уморено се надяваше това да не означава, че скоро ще започне да вали.

После тя осъзна какво вижда пред себе си и сърцето й подскочи.

Планините на Калар. Те се извисяваха над тях в безмълвно, непоклатимо величие, огромните им върхове хвърляха сянка върху половината звездно небе.

Бърнард тихо проговори в тъмното:

— Тук няма достатъчно растителност, за да мога да поддържам завесата по тази пътека. Отсега нататък, ако ни забележат, няма да имаме варианти. Бързо ли искаш да го направиш или бавно?

Зъбите на Амара тракаха от студ, но тя успя да произнесе:

— Бързо. На ръба съм.

Бърнард си пое дълбоко дъх, кимна и каза:

— Е, започваме.

После пусна изморения си кон в бавен галоп, а Амара последва примера му. Те забързаха по пътеката в тъмното, когато Амара отново се почувства нервна.

Трябваха й няколко мига, докато яздеха по равен участък от пътеката, която трябваше да ги доведе до първия проход през планините, за да разбере причината за своята нервност.

Ловните рогове на Безсмъртните бяха замлъкнали.

Отначало ги заслепи светлина, болезнена насред нощния мрак в планините.

Конете, твърде уморени, за да изпаднат наистина в паника, отметнаха глави и нервно затанцуваха. Амара вдигна ръка, опитвайки се да се прикрие от болезнения поток светлина — вероятно излъчвана от огромна магическа лампа, каквито понякога използваха в крепостите — и усети как изведнъж присъствието на Сирус отслабва.

Носилката на Първия лорд падна на земята.

Тя увисна на седлото си, видя някой да се приближава към нея отдясно и ритна слабо с десния крак.

Попадна в нещо, но след това усети как някой здраво я хваща за глезена и беше смъкната от коня на земята.

Бърнард изрева и тя чу звъна на тетивата му. Обърна глава достатъчно, за да види Безсмъртния, от чиито гърди стърчеше стрелата на съпруга й.

Но мъжът дори не забави крачка, хвана Бърнард за колана и го хвърли на земята. Бърнард се завъртя по време на падането и сграбчи Безсмъртния за гърлото, стискайки го със сила, генерирана от фурията му.

Безсмъртният хвана ръцете на Бърнард… и започна бавно, но неудържимо да ги разтваря.

Кървави врани.

Безсмъртни рицари.

Очите на Бърнард се разшириха и той стисна зъби в отчаяно усилие, но безрезултатно. Безсмъртният рязко се обърна и хвърли мъжа на Амара по лице на земята, бързо стисна ръката му и с едно-единствено безпощадно движение му извади рамото.

Бърнард изкрещя.

Амара виждаше все повече мъже, всички в брони, всички с лъскавите стоманени яки на Безсмъртни.

Тя тъпо се огледа наоколо. Действително светлината се изливаше от огромни магически лампи, всяка от които би трябвало да е доставена тук от поне няколко коня много преди това. Облечените в брони мъже бяха навсякъде. Не двадесет, тридесет или петдесет, а стотици. Всички бяха Безсмъртни и бяха водени от рицари.

Стъпки отекнаха по студената, камениста почва. Няколко бронирани ръкавици удариха по металните нагръдници. Пред очите на Амара се появиха ботуши и тя вдигна очи.

Над нея стоеше млад мъж. На ръст беше малко над средния, много мършав и мръсен. Имаше нещо уродливо в очите му, скрито зад презрение, ярост и известно количество раздразнение.

На замаяния и уморен ум на Амара му трябваше известно време, за да разпознае младия офицер — Калар Бренсис младши, син и наследник на Върховен лорд Калар.

— Направо не мога да повярвам — каза младият мъж. — Това ли е елитният отряд войници на Първия лорд, изпратени със северния вятър? Заради това ли баща ми ме изпрати да претърсвам проклетите блата?

Бренсис недоверчиво поклати глава и почти мързеливо удари Амара по лицето с бронираната ръкавица. Болката едва не я накара да загуби съзнание. Усети как вратът й изпуква, когато главата й рязко се отметна назад от удара.

— Сега можех да спя в леглото — изръмжа Бренсис. — А вместо това обикалям тук да ми мръзне задника и тормозя мозъка си да организирам капан в очакване на поне кохорта рицари тайно да се промъква през задната врата, и за какво?

Амара почувства вкуса на кръвта на езика си. Тя вдигна болезнено пулсиращата си глава.

Бренсис се изплю. Плюнката попадна на бузата й.

— И аз съм тук заради това! — изръмжа той.

Той сграбчи Амара за косата, откривайки гърлото й, и измъкна кинжал с другата ръка.

— Заради двама жалки нещастници? Само двама? Двама!

Светлината ги удари първа.

Тя обля гърба и раменете на Амара със стремителна вълна от топлина и цвят, сякаш някой беше убедил залязлото слънце да обърне пътя си и отново да се издигне над склоновете на планините зад тях.

Светлината породи резки черни сенки по цялата планина, яркостта й беше толкова невероятна, че дори сиянието на огромните магически лампи започна да изглежда съвсем незначително.

Безсмъртни, рицари, пехота — всички възкликнаха изненадано. Бренсис пребледня, направи крачка назад и вдигна ръка, за да предпази очите си, освобождавайки Амара, и тихо изстена от страх.

И тогава прозвуча глас.

Гласът говореше с мека интонация, идваше от камъните и небето, глас, в който се усещаше дълбочина и изобилие от сила, който планините не бяха познавали от времето на раждането си в огъня, глас, който съдържаше определено количество насмешливи нотки, когато отговаряше на въпроса на наследника на Калар.

Гай Секстус, Първият лорд на Алера, каза:

— Трима.