Фурията на капитана

Глава 58

Обезумялата тълпа продължаваше да скандира името му и Тави беше готов да скубе косата си от отчаяние.

Арнос бягаше.

Сенаторът изчезна от мястото, където беше на стената, и Тави го забеляза сред тълпата, наметнал качулката на практичния кафяв плащ.

Това обясняваше защо беше облечен в прости дрехи за пътуване вместо скъпи одежди.

Тави посочи към него и започна да крещи на своите хора да хванат Арнос, но ревът на тълпата стана още по-силен. Никой не се втурна след него, въпреки че Арнос се намираше в самия център на тълпата.

Тави се обърна към Кайтай и изкрещя името й.

По никакъв начин не би трябвало да го чуе, не и при такъв рев на тълпата, но тя се обърна към него с концентрирано изражение на лицето.

Тави й показа знака на враг, за бягство и за преследване. После посочи към Арнос.

Очите на Кайтай се разшириха и тя обърна глава в посоката, посочена от Тави. Присви очи и извика нещо на маратите до нея.

Варварите се надигнаха и се втурнаха, скачайки по покривите и върховете на разрушените стени, гъвкави и пъргави като ловуващи котки.

Един от тях се приземи в пространството, разчистено от Бойните врани за майката на Тави, и извика нещо на Ерен. След това се втурна в тълпата.

Тави му сигнализира да остане и да защитава, поверявайки му охраната на Исана.

Ерен кимна и подаде ответен знак, че е разбрал, който много приличаше на поздрава на легиона, след което приближи към изглеждащата разстроена и объркана Исана.

И нищо чудно, помисли си Тави. Дори на покрива бурята от емоции сред тълпата отдолу дразнеше усещанията му. А майка му би трябвало да е почти припаднала.

Тави се обърна и погледна към стената, където чакаше Арарис. До тази вечер той никога не беше правил скок с такава дължина и досега способността му да скача беше чисто теоретична, докато не го направи.

Щеше да се изненада, ако успееше да го направи без гонещата го кървава маниачка зад себе си.

Но нямаше избор. Така или иначе нямаше как да мине по земята през все още ревящата тълпа.

И той се съсредоточи върху намерението си, набирайки сила от камъка под него и скорост от нощния бриз, след което отново прелетя през пространството между стените.

Приземи се твърде тежко и се блъсна в масивната каменен зъб на кулата, преди да успее да спре. Бронята частично смекчи удара и той се оттласна от камъка, докато Арарис приближаваше към него.

— Арнос! — изхриптя Тави.

Арарис кимна и очите му се съсредоточиха върху тълпата отдолу.

— Виждам го.

— След него — каза Тави.

Арарис хукна по зъбците и Тави го последва, като се взираше надолу, докато не видя фигура в кафяв плащ с качулка, грубо проправяща си път през тълпата в посока към разрушения град.

После Арнос рязко спря и започна да отстъпва. Тави погледна покрай него и видя двама марати, приклекнали на стената пред Арнос, а вятърът развяваше боядисаните им гриви.

— Насам! — каза Тави. Той се обърна към друга стълба, издълбана в стената, пробяга няколко стъпала, след това опря ботуши в краищата на стълбата и бързо се плъзна надолу, докато накрая скочи на земята.

Обърна се и преди да направи и две крачки, Арарис скочи на земята зад него. Сингуларът изтича покрай Тави, извади меча си и се втурна напред, мимоходом нанасяйки удари по камъните под краката си.

Всеки удар изтръгваше сноп искри, проблясъци светлина, а Арарис изрева в движение:

— Направете път!

Тълпата се раздели пред него.

Тави продължи напред, ориентирайки се по сигналите на маратите, които обграждаха Арнос с постепенно свиващ се пръстен в класическата ловна тактика.

Никой от тях, забеляза той, не предприемаше реални опити за задържане на сенатора. Строгото им отношение към чуждата собственост ги възпираше. Арнос беше преди всичко враг на Тави.

Изключвайки всякакви практически съображения, които могат да повлияят на ситуацията, те нямаше да оспорят правото на Тави да се разправи с него.

Тави настигна Арнос, когато задъханият сенатор се промъкваше през тълпа придружители, събори един старец и хвана някаква жена за ръката. Той я разтърси, като изръмжа нещо, което Тави от шума не успя да разбере.

— Гунтус Арнос! — изрева Тави.

Главата на Арнос рязко се обърна.

Той се озъби, погледът му излъчваше отчаяние, и повлече жената за косата, използвайки тялото й като щит между себе си и Тави. После извади кинжал със свободната си ръка и го притисна към гърлото на жената.

— Не това беше планът! — извика Арнос.

Арарис направи няколко стъпки вляво, а Тави — вдясно.

В някакъв момент Тави отново извади меча си. Донякъде шокиран, той разпозна в жената приятелката на Първото копие. Шумът на легионерите и цивилните около тях стана объркан и започна да утихва.

— Всичко приключи, Арнос! — каза Тави. — Свали ножа!

— Не! — изплю Арнос. — Не искам! Това не би трябвало да приключи така!

— Вече приключи — отговори Тави. — Пусни жената.

— Безумие! — възкликна Арнос и разтърси юмрука, в който беше стиснал косата й. — Това е безумие! Не можеш да оставиш това да продължава! Ти не можеш…

Внезапно и Арнос, и жената потръпнаха, а стоманеният връх на огромен болт, изстрелян от канимска балиста, цъфна от гърдите й.

Лицето на жената побеля и очите й се завъртяха. Коленете й се огънаха и тя бавно се плъзна към земята, ръцете й бяха разперени встрани, а отворената й уста се обърна към небето.

Арнос остана да стои зад нея, но кинжалът падна от ръката му. Той погледна кръвта, която се стичаше от дупката в гърдите му. Болтът беше пронизал и двамата.

После нададе вик, изпълнен с протест и ужас. Това беше задушаващ вопъл, но само един, за друг нямаше сили, ръцете му зашариха по гърдите, сякаш смяташе, че може да отмие раната, ако действа достатъчно бързо.

Тави започна да се приближава към него, а Арарис — да пристъпва отзад.

Арнос започна да издава безнадеждни, тихи звуци, приличащи на хриплива кашлица, на устните му се появиха мехурчета кръв. Ръцете му продължиха да се движат, но пръстите сякаш не му се подчиняваха и само безсмислено размазваха кръвта, извираща от огромната рана, която канимското оръжие бе направило в гърдите му.

Тави подаде сигнали на маратите. Стрелец. Там. Намерете го.

Варварите хукнаха към руините, очите им искряха. Нощното им зрение нямаше да позволи на невидимия убиец да се скрие.

— Лечител! — извика Тави. — По-бързо!

Арнос хвърли поглед към Тави, изпълнен с жалка благодарност, и се опита да хване младежа с безполезните си ръце.

Тави отблъсна с едно движение ръцете на Арнос, а със следващото нанесе презрителен удар по лицето му с обратната страна на ръката си.

Арнос падна на земята и се стовари настрани, клатейки глава. Той се опита да говори, но кръвта заглуши всичко, което искаше да каже.

— За жената. Не за теб — Тави приклекна до Арнос и добави. — Правя ви подарък, който най-вероятно не заслужавате, сенаторе. Тази смърт е по-добра от онази, която канимите биха подготвили за вас.

Главата на Арнос потрепна и очите му се разфокусираха. Той направи няколко неконтролирани движения, изражението му се изкриви в агония.

Тави не искаше да изпитва ужаса, болката и объркването на мъжа, но все пак го направи. Логично е, че с действията си той заслужаваше много повече, отколкото получаваше, но той все още си оставаше човек, сънародник на Тави, който в един идеален свят Тави би защитил от собствените му амбиции.

Арнос умря там, в локва от собствената си кръв, изплашен, самотен, сломен.

Тави не искаше да губи време да оплаква глупак, но изпитваше съжаление заради ненужната смърт на толкова много алеранци. Дори и на сенатора.

Такива неща не трябва да се случват на никого.

Тави придърпа плаща на Арнос над главата му, покривайки лицето, след което попита Арарис:

— Как е тя?

— Не е добре — отговори Арарис. Той беше откъснал парче от наметалото си, беше го сгънал няколко пъти и го беше притиснал към гърба й. — Пулсът е много слаб. Мисля, че има дупка в белия дроб и може би там се натрупва кръв. Не смея да я преместя и… — Арарис замръзна за секунда, после се наведе напред, ноздрите му се разшириха.

— Какво?

— Мисля… мисля, че този болт е бил отровен.

Тави се наведе и подуши. От раната в предната част на тялото на перачката се усещаше слаб специфичен мирис на нещо остро, напомнящо миризма на лимон.

— Тук има белина — каза той. — Маестро Килиан ни научи да я разпознаваме. Тази отрова ускорява сърцебиенето на жертвата, докато то не се пръсне. А също и ослепява. Не знам каква е другата миризма.

— Гранясало гарово масло — каза Арарис.

— Само съм чел за него. Сигурен ли си?

— Повече от сигурен.

— Врани — каза Тави. — Това е жената на Първото копие.

Арарис поклати глава.

— Нямала е късмет, бедната.

— Насам! — извика зад тях Кайтай. Миг по-късно тя се появи, придружена от маратите и трима уморени лечители, включително трибун Фос.

Мечкоподобният трибун веднага прегледа раната и изслуша обясненията на Тави за отровата.

После той и другите лечители сложиха жената на носилка възможно най-внимателно и я отнесоха, а маратите заеха позиция около Тави.

Тави проследи носилката с поглед и разтри чело с ръка.

— Дайте ми два коня. Вържете покойния сенатор на единия от тях.

— Не можеш да отидеш при канимите — каза Арарис. — Те не играят честно. Само виж какво направиха с Арнос.

Тави поклати глава и се изправи. Вдигна хоризонтално ръка и каза:

— Арнос беше приблизително толкова висок.

— Да — съгласи се Арарис.

— А жената беше извита назад, темето й беше на нивото на главата му.

— Да.

— Раната на Арнос беше в центъра на гърдите му. Нейната беше на същото място и същото ниво, но леко вдясно, защото стоеше малко встрани.

Тави нарисува права линия с пръст.

— Тоест болтът е летял по хоризонтална траектория и с достатъчна скорост, за да прониже и двамата. А това означава, че е бил изстрелян от доста близко разстояние, а не извън градските стени.

Арарис се замисли над логичните му разсъждения.

— Значи не мислиш, че канимите са го направили.

Кайтай приближи и застана до Тави.

— Той смята, че алеранците са много по-способни от канимите, когато става дума за предателство и изстрели в гърба — каза тя тихо. — И е прав.

Тави намери топлата й длан и здраво я стисна. Тя стисна ръката му в отговор.

— Това ни оставя с въпрос, на който нямаме отговор — допълни Тави.

Арарис кимна.

— Ако не са канимите — промърмори той, — тогава кой е бил?