Фурията на капитана

Глава 9

В долината извън градските стени на Елинарх Тави се съсредоточи върху камъка, откъсвайки се от абсолютно всичко наоколо. Нищо не съществуваше освен него и камъка — загладено от вятъра и дъжда парче гранит с размерите на ръчна количка. Пое си дълбоко дъх, съсредоточи се и произнесе с ясна и повелителна интонация.

— Ела.

Нищо особено не се случи.

Разочарованието се натрупваше вътре в него и се разрастваше като червен балон в гърдите му. Той се пребори с него, концентрирайки се върху дишането си и целта си, и отново се обърна към камъка, опитвайки се да достигне до фурията, която знаеше, че е вътре.

— Ела.

Неподвижността и безмълвието на камъка бяха повече от обидни.

— Враните да го вземат! — изръмжа Тави.

Той стисна зъби, опитвайки се да запази тона на гласа си равен и уверен, само леко изкриви думите, докато правеше последния си опит.

— Ел…

Не беше сигурен какво точно го предупреди. Може би едва доловим звук зад гърба му. Или полъх на възбуда и котешко очакване, пробягало по врата му. Или финото, звънящо напрежение, което сега можеше да почувства около всяко острие. Но най-вероятно това беше комбинация от всички тези незначителни фактори. Те се сляха в една единствената мисъл, преминала през мозъка му: опасност.

Тави се хвърли настрани, като едновременно с това извади меча си. Претърколи се по тревата, обръщайки се с лице към нападателя, с гръб към земята, и острието му прихвана меча, падащ отсечено върху него. Двете остриета се срещнаха, избивайки малък фонтан златистозелени искри.

Импулсът отхвърли Тави назад и голите му лопатки първи докоснаха тревата. Той загреба вятъра, който духаше в малката долина, набирайки достатъчно скорост, за да се групира, отскочи като топка от тревата и се претърколи на крака.

Олюля се, но запази равновесие, точно когато камък с големината на глава полетя към лицето му. Изненадан неприятно, Тави не успя да се отдръпне и вместо това вдигна длан пред себе си, черпейки сила от земята, и нанесе един-единствен рязък удар по приближаващия камък.

Камъкът избухна в облак от отломки и прах. Разлетелите се парчета оставиха половин дузина малки рани по голия му торс и разкъсаха панталоните на две нови места. Китката и ръката го боляха, като враните знаят какво, но той запази бдителността си и когато нападателят се втурна напред със скоростта на призовател на вятър, той посрещна урагана от ослепително бързи удари със своите собствени. Нанесе три или четири удара чисто рефлексно, прекалено бързо, за да си позволи да мисли, миниатюрни каскади от искри се пръскаха около него с всеки удар.

Той не „видя“ дупката в защитата на противника, по-скоро я почувства, почувства промяната, настъпила в бръмчащото усещане на фуриите на двете сблъскващи и преплитащи се остриета. Изхвърли ръката с меча си напред в змиевидна атака, принуждавайки острието на противника да последва неговото, и след като отведе върха достатъчно далеч встрани, пристъпи напред и хвана китката на противника с ранената си лява ръка, стискайки я със сила, увеличена от фурията.

— Ай! — извика Кайтай едновременно болезнено и доволно. — Достатъчно, достатъчно!

Тави пусна китката й, а момичето-марат вдигна острието си в бърз поздрав, след което с едно движение го прибра в ножницата, без дори да си направи труда да погледне.

— Ти действаш подло — каза Тави. — Опитвах се да се концентрирам.

Кайтай изду долната си устна в недоволна гримаса.

— Бедният алеранец се нуждае от всички свои правила, за да остане в безопасност.

Тави замахна с ръка към нея. Кайтай се засмя и се изплъзна.

— Врани, Кайтай. Знаеш колко здраво работя. Още не мога да накарам фурията да се яви…

Тя вдигна ръце във въздуха.

— Преди две години той изобщо нямаше фурии и беше доволен. Днес има повече, отколкото някога се е надявал да има, и това не му е достатъчно.

Тави изръмжа и прибра меча си, също без да гледа. Не можеше да обясни как го направи. Той просто почувства, когато върхът на острието се оказа до процепа на ножницата, така както усещаше, че всичките му пръсти са в правилното положение, когато си слага ръкавицата.

— Няма да имам възможност да тренирам, когато сме на поход. Знаеш го. Това беше последният ми шанс да пробвам, следващият няма да е скоро.

— И ти опита — каза Кайтай.

Тя сложи ръка на бедрата си и се обърна към него, зелените й очи бяха твърди.

— Не се получи и започна да губиш самообладание, след което беше още по-малко вероятно да успееш.

Изражението й леко омекна.

— Така само се изтощаваш, чала.

Тя беше права, помисли си Тави, което ужасно го раздразни, но той чувстваше искрената й загриженост към него, чувстваше я почти толкова добре, както ако това бяха собствените му емоции. Усиленото му от фуриите възприятие все още беше противоречиво и често доста размито, но по отношение на Кайтай то беше ясно и безпогрешно.

Или може би връзките, които ги свързваха, бяха по-отговорни за емпатията, която се разви между тях. Не беше сигурен.

Кайтай го погледна с яркозелените си очи и поклати глава.

— Мислиш твърде много, алеранецо. Винаги планираш. Винаги питаш. Винаги пресмяташ. Удивително е, че главата ти още не се е запалила отвътре — тя погледна слънцето, после надолу към порязванията на гърдите му. — Да тръгваме. И дай да те оправя. Той скоро ще е тук.

Тави примигна и се погледна. Почти беше забравил за раните. Той блокираше болката, преди още да я осъзнае, и я държеше по-далече, без изобщо да мисли за нея. Разбира се, веднага щом си го помисли, магията се отдръпна и драскотините започнаха да горят и неприятно да изтръпват.

Кайтай донесе плат и манерка с вода и започна да промива порязванията и драскотините. Тави успя да запази мълчание през целия процес, въпреки че едва ли можеше да го нарече приятен. Трябваше да затвори очи и да издиша бавно, когато Кайтай чистеше една от раните.

Момичето-марат леко трепна и се наведе, като го целуна нежно до болното място. После превърза две рани, които все още леко кървяха. Движенията й бяха уверени. Такива и трябва да са, помисли си Тави. Великите фурии знаеха, че през последните две години имаха достатъчно възможности да практикуват един с друг.

Тави тъкмо навлече ризата си, когато конят на Ена бавно премина през входа на долината. Ездачката плътно беше прикрила очи с една ръка.

— Капитане? — извика тя. — Кайтай ми заповяда да не ви гледам, когато сте съблечени. Как да разбера дали сте облечени или не, без да гледам?

Тави награди Кайтай с безизразен поглед.

— О-о, милост.

Тя му се присмиваше. Всъщност го правеше доста често, помисли си Тави. Усмивката, която се появи заедно със смеха, беше съкрушителна и той почувства как й се усмихва в отговор, въпреки всички усилия и всички провали през този ден.

— Всичко е наред, Ена — каза Тави. — Можеш да гледаш.

— Какво великодушие — каза Ена, свали ръка и се усмихна на Тави. После се намръщи малко разочаровано и въздъхна. — Пропуснах най-интересното.

— Центурион — напомни Тави.

Тя бързо му отдаде чест.

— Човекът, когото никой от нас не е виждал и когото никой от нас няма да запомни, иска да се срещне с вас, сър.

— Той ме познава — прозвуча гласът на младия мъж и Ерен се появи зад коня на Ена, като леко го погали, докато минаваше покрай него. Беше нисък, с ръст около пет и половина фута, но тънкият като тръстика младеж, който Тави някога беше срещнал в Академията, забележимо беше укрепнал.

Незабележимият Ерен с пясъчноруси коси беше грациозен — но това беше грациозността на котка, излязла на лов, или на острие за дуел, а не на перо за писане. Носеше износени дрехи, които не му пасваха по размер и изглеждаше като повечето бежанци в лагера.

Ена кимна на Кайтай и се отдалечи. Тави се обърна към младия човек и се ръкува с него, след което се намръщи на дрехите му.

— Ерен, никога не съм казвал, че ще те изпращам отново.

— Моля те — каза Ерен. — Аз съм професионален шпионин, Тави. Няма полза от мен, ако стоя тук — той се обърна с усмивка към Кайтай и галантно се наведе над ръката й. — Да спиш със затворени очи не е толкова лошо, но започвам да губя тренинг.

— Но ти се върна само преди три дни — каза Кайтай.

— Това е напълно достатъчно — отвърна Ерен. Той заговорнически понижи глас и тайно склони глава към Тави. — Така или иначе не мога да работя, когато началниците ми надничат през рамото.

Тави се усмихна, въпреки че не се чувстваше развеселен. Ерен работеше в лагера в канимите — цяла година на риск в окупираната територия. Някои канимски командири полагаха огромни усилия, за да намерят и унищожат шпионите.

Много такива информатори бяха хванати и повече никой не ги видя. Тави разбираше, че Ерен изключително много рискува да бъде хванат, когато напуска окупираната територия, а на веждата си имаше пресен белег, който изобщо не обясни.

— Има ли нещо от Първия лорд? — тихо попита Тави.

Ерен поклати глава.

— Не ми даде време да задействам всички канали.

— Нямам време — каза Тави. — Утре потегляме.

— Знам — каза Ерен. — Но казват, че Гай със своите легиони е някъде на юг. И доколкото разбрах от тези, с които успях да се свържа, всички съобщения се изпращат на персонала му, дори и съобщенията от курсори. Така че или той е затънал в бюрократични забавяния…

— Или е недостъпен — каза Тави. — Защо сега?

— Дори и да не е така — каза Ерен, — от казаното от теб разбрах, че той е дал указанията си за настъплението. Може би не трябва да се опитваш да заобиколиш Арнос.

— Това беше преди да разберем за Мастингс — отвърна Тави. — Или за така наречения боен план на Арнос. Или какво мисли за цивилните. Трябва да намерим друг вариант, Ерен.

Ерен вдигна ръце.

— Точно затова съм облечен за път — каза той. — Искаш да видиш колко близо мога да стигна до Мастингс?

Тави си пое дълбоко дъх.

— Нещо подобно.

Ерен се намръщи и наклони глава.

— Искам да стигнеш до Насаг — каза Тави.

Ерен избухна в смях. Но веднага спря, когато видя изражението на Тави.

— О — каза той. — Ти си сериозен.

— Да.

Ерен поклати глава.

— Доверието ти е ласкателно, но дори и да успея да се доближа до него, в което се съмнявам, не съм сигурен, че мога да го преодолея. Видях го в битката при Елинарх.

— Не, врани, не — каза Тави. — Ако исках да го убия, щях да го направя лично — той се поколеба, обмисляйки думите си. — Или може би щях да изпратя Макс и Красус.

— Необикновено разумна мисъл за теб — каза Ерен, — жалко, че е закъсняла.

Тави за миг му се усмихна.

— Не това е задачата — каза Тави. Разкопча кожената чанта на колана си, извади сгънато писмо и го подаде на Ерен.

Младият мъж известно време гледа писмото, след което бавно издиша.

— Ох. Друго е предназначението на курсора — известно време той изучаваше лицето на Тави, а после тихо каза. — Ние сме куриерите на Първия лорд, Тави. А това не е едно от неговите послания.

— Ако той не искаше ние да поемем инициативата, нямаше да е толкова труднодостъпен — отговори Тави.

Ерен се ухили.

— Тук нямам какво да възразя. Какво е?

— Покана за среща — каза Тави. — Аз и Насаг.

Ерен въздъхна.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Ние, ъъъ. Ние не знаем как точно ще реагират на официален куриер. Никой нищо не е изпращал.

— Не се притеснявай — каза Тави. — Това няма да е официално.

— Ох — каза Ерен. — Врани.

— Не си длъжен — тихо каза Тави. — Мога да намеря някой друг вместо теб…

— О, я млъквай — каза Ерен раздразнено и взе писмото от Тави. — Мислиш ли, че Насаг ще иска да говорите?

— Ще иска — каза Тави. — Мисля, че можем да разчитаме, че той ще се държи цивилизовано.

— Те не са съвсем единна нация — отвърна Ерен. — Ами ако някой друг каним реши да не се придържа към мнението на Насаг.

— Съветвам те да ги избягваш — каза Тави.

— Не искаш много, нали? — Ерен се усмихна леко на Тави и скри писмото под безформената си риза. — Времева рамка?

— Колкото по-рано, толкова по-добре, но за сближаването загуби толкова, колкото е необходимо — Тави се поколеба, а после отново протегна ръка. Ерен я стисна, а Тави меко каза: — Бъди внимателен, Ерен.

— Не бива виновно да плачеш, че ме изпращаш на смърт — каза Ерен и намигна на Кайтай. — Посланикът никога няма да ми прости.

— Не — каза Кайтай. Тя направи крачка и целуна Ерен по бузата. — Не бих простила. Приятно пътуване.

— Мисля, че ще имам по-малко причини за безпокойство от вас. Грижете се за себе си — той им кимна, обърна се и изчезна сред дърветата, без да се сбогува.

Тави се взираше след него, хапейки устни.

— Той знае какво прави, чала — каза Кайтай.

— Знам.

— Той осъзнава риска.

— Знам.

— Ако това се получи — каза тя, — какво ще кажеш на Насаг? Какво искаш да постигнеш?

— Не знам — каза тихо Тави. — Засега. Но трябва да предприема нещо.

Известно време тя постоя до него, а после каза:

— Трябва да се връщаме.

Тави отново си пое дълбоко въздух и издиша.

— Така е — каза той. — Много работа. И на разсъмване потегляме.