Фурията на капитана

Глава 21

Тави откри определена ирония, че леглото му в килията е забележимо по-удобно от собственото му. И определено беше използвано много по-често през тези две години, откакто го имаше.

Понякога на него се охлаждаха пияни или сбили се легионери, но това беше рядко събитие. Като цяло Тави следваше примера на Сирил и се довери на центурионите да поддържат дисциплината, без да се намесва, и в резултат на това килията отвътре виждаха само онези легионери, които не бяха достатъчно късметлии или просто глупави, за да попаднат пред погледа на капитана.

Впрочем, той вече не беше техен капитан. И може би никога повече няма да бъде.

Това го притесняваше повече, отколкото очакваше, особено след като тази позиция му бе наложена, на първо място, от необходимостта. И само тук, в Елинарх, две години по-късно тя започна да става за него нещо обичайно.

Тези две години не бяха щастливи. Твърде много хора бяха ранени или убити. Но, от друга страна, имаше и знаменателни моменти. Имаше радости, които да балансират тъгата, смях, който да се противопостави на сълзите. Той работи усърдно и си спечели уважение, а също така проля кръв. Той спечели приятели, които се сражаваха редом с него.

Това място се превърна в негов дом. А сега всичко това свърши.

Той лежеше на леглото и се взираше в каменния таван. Липсваше му стаята в щаба. Липсваше му рутината на легиона.

Имаше моменти, когато му липсваше и Бърнардхолт — Исанахолт, поправи се той. Само че най-вероятно и това също няма да може да продължи повече.

Решението да се разкрие на сър Сирил променяше всичко. Обявяването на истината променяше всичко.

Той се опита да разбере мислите и чувствата си, но се обърка още повече.

Исана му беше майка. Баща му беше убит, а враговете му, най-вероятно, все още бяха на свобода. Трябва ли да чувства гняв към този, който му е отнел баща му?

Струваше му се, че трябва, но досега не го беше усетил. В преданията младия мъж в подобна позиция трябваше да даде клетва да отмъсти и с мрачна решителност да тръгне да наказва убийците на баща си.

Вместо това той просто беше вцепенен. Прекалено много неща се случваха прекалено бързо. Емоциите на Исана, когато му разказа за неговия баща… бяха твърде болезнени.

Той ги погълна, като човек, умиращ от жажда, независимо от всичко, но не можеше да каже, че това го потресе силно. Може би тази странно безгрижна липса на емоция беше просто резултат от прекомерното въздействие, подобно на звъна в ушите в тишината, настъпила след грохота на битката.

Беше почувствал тъгата, съжалението и безпокойството на майка си толкова отчетливо, сякаш бяха негови. Никога досега не беше чувствал чужди емоции толкова ясно — дори емоциите на Кайтай.

Той недоумяваше защо възприятията му толкова се усилваха, когато ставаше дума за Исана. Преди той само си беше представял нейните добри намерения, нейните страхове, мотиви, които я подтикваха да лъже него и другите през всичките тези години.

Сега знаеше. Знаеше, че тя е действала от любов и отчаяние, избирайки единствения начин, по който би могла да го защити. Той знаеше колко много е обичала Септимус и колко жестоко я е наранила смъртта му.

Той знаеше колко силно го е обичала. Когато най-накрая му заговори за това, тя му каза истината, напълно и изцяло, и не само с думи, но и като откри сърцето и душата си към него. Той го знаеше. Нямаше никакво място за съмнение.

Тя никога няма да съжалява за стореното. В думите й имаше извинения за болката, която той беше претърпял през всичките тези години, съжаление, че й се налагало да постъпи така; но тя никога няма да се разкае за това.

Сега Тави го знаеше. Тя беше направила всичко, което е сметнала за правилно и необходимо. Той можеше или да се отнесе с уважение към това, или да има претенции към нея през целия си живот.

Той разтърка болящата го глава. Беше уморен. Враждата отнема твърде много сили — сили, които ще са му необходими за по-неотложни въпроси. Миналото беше лежало спокойно в продължение на повече от двадесет години. Можеше да потърпи и още.

Бъдещето беше пълно с ужасни превратности. Но то може да почака. То винаги чака.

На карта бяха поставени животи, тук и сега.

Тави скръцна със зъби от безсилие и се взря в желязната врата. Тя всъщност не беше пречка. Може би щеше да събере достатъчно сили, за да откъсне вратата от пантите.

Тази мисъл беше някакъв примитивен импулс, но изглеждаше малко прекомерна. За да отвори ключалката, ще му отнеме не повече от минута-две, а бягството във всички случаи ще бъде много по-тихо и незабележимо.

Проблемът беше, че не вратата му беше пречката. Задържаше го законът. Тави можеше да заповяда на Сирил да го освободи, но това предполагаше нарушение на редица закони и можеше да има последствия за него в дългосрочен план.

В никакъв случай не беше гарантирано, че само кръвта на наследник на Гай Секстус ще е достатъчна, за да му осигури власт на принцепс, с която да защити Сирил от подобни действия. Нямаше никакви гаранции, че Гай ще го разпознае — а дори и да го направи, нямаше никакви гаранции, че Дом Гай ще продължи да държи короната.

Той не посмя да поиска много от Сирил заради самия него. Не каза на Сирил нищо за плановете си. Всъщност той дори не поиска никакъв вид сътрудничество.

Ако нещата се объркат и по-късно Сирил бъде разпитван от следователи, той ще може честно да каже, че не е помогнал на Тави да избяга и няма представа къде е отишъл и какво прави.

Къде, враните да го вземат, се беше дянал Ерен?

Чака тъмнината, разбира се. Стоейки в килията, Тави не можеше да определи къде е слънцето. Той се протегна, въздъхна и легна, опитвайки се да заспи.

Много войници се бяха научили да заспиват веднага, при всяка свободна минута — но офицерите рядко имаха свободно време и Тави не можа да усвои този номер. Той лежа два часа, потънал в своите мисли, и чакаше залеза, докато най-накрая успя да задреме.

Естествено, Ерен се появи точно в този момент. Звуците на стъпки приближиха към вратата на килията и Тави седна, провесвайки крака от леглото.

В момента, когато те докоснаха каменния под, вратата изскърца и се отвори, а в рамката й се появи младият курсор с рижа коса, облечен в прости и плътни пътни дрехи, с връзка дрехи под мишницата. Той ги хвърли на Тави.

Тави, без да губи време, свали униформата и облече най-обикновените цивилни дрехи.

— Имаше ли проблеми?

— Засега не — каза Ерен. Той разтърси доста голямата, а и на вид доста тежка кесия на колана си. В нея нещо звънна.

— Никога не бих си помислил, че Сирил има толкова много пари.

— Семейство на търговци. Имат много връзки в Сената.

Тави завърши преобличането, спря за миг, за да се огледа, след което нагласи униформата си на леглото така, сякаш все още спи там.

— Ето така.

Ерен изсумтя.

— Това ще породи интересен слух, или дори два.

Тави се изкикоти.

— Няма да се обидя. А гвардейците?

Ерен отново разтърси кесията.

— Две момичета, които работят при мадам Цимния, ще ги направят доста разсеяни. Можем да пробием стената с кирки и те нищо няма да забележат.

Тави въздъхна облекчено.

— Добре. Не искам някой да пострада заради това.

— Нощта тъкмо започна — каза Ерен.

Когато Тави се облече, Ерен му хвърли дълъг тъмен плащ с дълбока качулка, подобен на неговия собствен. Те се покриха с качулките и напуснаха килията. Ерен я заключи след тях. Напуснаха сградата на щаба през задната врата и забързаха по тъмните улици.

— Кога ще пристигне въздушният екипаж? — попита Тави.

Ерен се намръщи.

— Има проблем.

Тави вдигна вежди.

— Призователите на вятър са скъпи и трудно се намираха още преди войната — каза Ерен. — Легионите от цяла Алера им предлагат сериозни възнаграждения, които привличат повечето от тях. Всички, които могат да летят и още не са отишли в легионите, вече са претоварени с работа, дори и с вдигнати до небето цени.

— Не ме интересува колко ще струва. Трябва ни карета.

— Не можем да осигурим — каза Ерен. — Намираме се насред пустош. Нито един екипаж не иска да лети през зоната на войната с празни места.

— Врани — изруга Тави. — Къде отиваме?

— На доковете — отговори Ерен. — Останалите вече чакат там.

Тави спря и се загледа в Ерен.

— Кораб? Трябва да обиколим половината крайбрежие, за да стигнем до Галия.

Ерен сви рамене.

— Бедняците не могат да избират. Да го извървим ще отнеме още повече време.

Тави въздъхна. Те тръгнаха по едно от многото дървени стълбища, водещи надолу към брега на реката — към огромните докове, които се очертаваха от двете страни на реката.

Кръчми и складове се точеха по протежение на насипите и въпреки че легионите заминаха, търговците и лодките останаха. Доковете бяха също толкова натоварени, както и всяка друга вечер, и Тави и Ерен без никакъв проблем се смесиха с тълпата.

Ерен го поведе към един от най-големите докове, а оттам и до самотния му гост, дълъг и невзрачен кораб, забележим поради липсата около него на магически лампи и минувачи.

Изглежда никой освен тях не беше привлечен от дървения му корпус, и Тави просто се зарадва. В тъмнината едва успя да различи буквите на носа на кораба, гласящи: „Слайв“.

Няколко прикрити фигури ги чакаха до трапа и една от тях се откъсна от другите, за да приближи до Тави.

— Чала — тихо каза Кайтай и го прегърна. — Липсваше ми. Добре ли си?

Тави целуна косата й.

— Добре съм.

Майка му беше наблизо, зад Кайтай. Тя се усмихна и неуверено кимна. Тави пусна жената-марат, отиде при Исана и я прегърна.

— Имаме малко време. Трябва да поговорим — каза той тихо.

Тя кимна, без да каже нищо, и те се пуснаха.

От тъмнината излезе Арарис и кимна на Тави. Протегна меча на Тави към него и Тави го прие с благодарност, беше хубаво отново да усеща познатата тежест на оръжието на пояса си.

Арарис безшумно пристъпи и застана зад Тави, очите му непрекъснато бягаха, оглеждайки пространството между дока и брега.

— Капитане — тихо повика Ерен. — Готови сме.

На трапа се появи мъж и бавно се спусна надолу. Беше малко по-висок от среден ръст и мършав, а на пояса носеше дълго острие.

Той слезе на дока и спря извън обсега на острието на Тави, но в обхвата на своето оръжие. Изражението на лицето му беше откъснато и хладнокръвно, а предпазливите му и пресметливи очи издаваха професионален мечоносец.

— Това е капитан Демос — каза Ерен. — Той е човекът, който ме докара навреме в Алера, за да ви предупредя за флотата на канимите.

Демос кимна на Тави.

— Кой си ти?

— Руфус Сципио — отговори Тави.

Демос примигна и сви рамене.

— Добре. Ерен казва, че имаш работа.

— Трябва да стигна до столицата и обратно. Трябва да транспортирам нещо тайно. Можеш ли да го направиш?

Демос сви рамене.

— Може би. Ако цената ме устройва.

— Тогава нека да обсъдим цената — каза Тави.

— Аз не се пазаря — отговори Демос. — Или плащаш, или си търсиш някой друг.

За момент Тави безмълвно изучава мъжа. После сви рамене.

— Колко?

— Петстотин орела — отговори Демос. — Само за транспорта. Подкупите са допълнителна такса. А също и храната. Плащаш половината в аванс, другата половина — след приключване.

Тави погледна Ерен, който кимна.

— Става — каза Тави.

Демос ги погледна и двамата, а после и останалите.

— Нека да изясним. Ти може да ме наемаш, но на моя кораб капитанът съм аз. Не се подчинявам на заповеди. Аз ги давам. Ако ти заповядам, трябва да изпълняваш, или останалата част от пътя ще плуваш.

— Разбрах — каза Тави.

— Все още ли си съгласен на сделката?

Тави протегна ръка на Ерен.

Курсорът сложи тежка кесия в нея. Тави хвърли кесията на Демос, който я хвана с ловко движение на ръката.

Демос подхвърли веднъж кесията в ръката си и кимна. По лицето му се мярна изражение, което, ако не беше задушено още в зародиш, можеше да се превърне в усмивка.

— Много добре, сър. Добре дошли на борда на „Слайв“. Отплаваме след половин час.

Той се обърна, качи се на кораба и започна да раздава команди. Хората започнаха да се движат по палубата, подготвяйки въжета и платна.

Тави се намръщи при вида на кораба.

— Ерен.

Младият курсор кимна и вдигна ръка, намръщено концентриран.

Изведнъж въздухът започна да оказва натиск върху ушите на Тави, причинявайки повече дискомфорт, отколкото болка.

— Добре — каза Ерен. — Това е всичко, което мога да направя.

Тави кимна.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем там с кораб?

— Около три седмици — тихо каза Ерен.

— Твърде дълго — каза Тави.

— Не мисля, че си го обмислил добре — каза Ерен. — Да предположим, че сега имаме паланкин. Какво ще направиш? Ще им кажеш да летят до Сивата кула и да чакат твоето завръщане с деветфутов космат затворник, а след това ще се върнеш обратно? Всеки рицар Аери, който може да се откъсне от земята, ще тръгне да преследва паланкина, за да го върне обратно.

— Какво? — попита учудено Кайтай.

— Какво? — каза притеснено Исана.

Арарис издаде приглушен звук, но не се обърна.

Тави се намръщи.

— На кон също не можем да ги изпреварим.

— Точно така — каза Ерен. — Само ако знаехме някакъв начин дискретно да изведем привличащия внимание каним от столицата, без да бъде хванат.

Тави му хвърли кос поглед. На лицето на Ерен играеше усмивка. Тави се намръщи, след което се плесна с длан по челото.

— Това вече е правено. Някой успя тайно да изведе Сари от столицата и незабелязано да го върне обратно в родината на канимите.

— Точно така — каза Ерен.

— И ти си разбрал как са го направили?

Ерен се ухили.

— Дори повече. Разбрах кой го е направил.

Тави погледна кораба.

— Виждам.

— Алеранецо — каза Кайтай. — Може би е време да ни кажеш какво правим.

Тави прехапа устни, после кимна.

— Ние отиваме в Алера Империя. Смятаме да проникнем в Сивата кула, за да освободим посланик Варг, да го транспортираме обратно при Насаг и да го разменим в знак на добра воля, за да прекратим бойните действия в долината.

Арарис издаде още един сподавен звук.

Кайтай кимна.

— Аха.

Исана кръстоса ръце под плаща си.

— Това… това изобщо благоразумно ли е?

Кайтай завъртя очи.

— И защо сега трябва да става благоразумен?

— Охраната там е засилена — каза Ерен. — Четох доклад за това преди около три-четири години.

— Знам — каза Тави. — Аз го написах. Гай промени разположението на охраната въз основа на някои мои препоръки.

Ерен замислено сви устни.

— О, това поражда някои интересни възможности.

Тави кимна.

— Но имам нужда от всеки от вас там. Затова и ви извиках всички.

— Това — каза Кайтай, — е най-глупавото нещо, което си казал тази вечер.

Тя вдигна поглед към „Слайв“, очите й разглеждаха неясните очертания на въжетата и моряците, които се движеха пъргаво по тях.

— Никога не съм била на кораб.

— Аз също — каза Тави. — Ерен, какво…

— Залегни! — извика Арарис, докато изтегляше острието от ножницата си. Той го размаха с едно ясно движение, раздаде се пукот и разсечената стрела проблесна под дока.

Тави се просна на земята, а междувременно Арарис раздроби още две стрели с меча си и яростно се огледа. На края на кея се виждаха фигури, дебнещи в гъстата сянка.

— На кораба — заповяда Тави. — Всички на борда! Бързо!

Изсвистя още една стрела и Кайтай болезнено извика. Тави изведнъж смътно почувства болка, която проряза цялата лява страна на тялото му. Момичето-марат залитна.

— Тичай, тичай! — извика Арарис.

Тави грабна Кайтай, безцеремонно я метна на рамо и се втурна нагоре по мокрия трап. Исана побърза след него, но се спъна.

Ерен веднага я хвана. Тави се качи на палубата на кораба и побърза да се махне от прицела на стрелците. Арарис се качи по трапа последен, все още с меч в ръка.

На Демос му беше достатъчен един поглед, за да разбере какво се случва, и той изкрещя заповед за отплаване. Екипажът му, очевидно от мъже, добре запознати с процедурите за спешно отплаване, се задейства и минута по-късно корабът се откъсна от кея и влезе в бавно течащия Тибър.

— Светлина! — извика Тави и положи Кайтай на палубата. — Тук имам нужда от светлина!

Демос се появи малко по-късно, с фенер, покрит с капак. Той го подаде на Тави, без да каже и дума, и се върна обратно да командва.

Тави отвори фенера и установи, че вътре свети обикновена свещ. Това му даде достатъчно светлина, за да огледа раната на Кайтай. Стрелата беше пронизала лявата й ръка под ъгъл, излизайки през бицепса. Зъбите й бяха стиснати, а на лицето й имаше повече ярост, отколкото болка.

— Не е толкова зле — каза Тави.

Исана приклекна зад гърба му и огледа раната.

— Върхът не е отровен и не е назъбен. Но е остър. И много близо до артерията. Ако извадим стрелата, можем да разкъсаме съда.

Тави кимна.

— Да счупим стрелата?

— За начало ми трябва вода — прекъсна го Исана. — Може би сега самата стрела затваря раната. И трябва да се уверя, че това няма да ни създаде проблеми.

— Арарис? — попита Тави.

— Ще намеря кофа — каза сингуларът, прибирайки меча в ножницата си.

Тави се наведе и целуна косата на Кайтай.

— Дай ни минутка — прошепна той, — и ще я извадим от теб.

Кайтай стисна челюсти, кимна и затвори очи.

Ерен се наведе и вдигна фенера. Той се намръщи и го премести.

— Виж това.

Тави погледна нагоре, където светлината на свещта падаше върху оперението на стрелата, ранила Кайтай. Перата бяха черно, зелено и кафяво, с черна ивица в основата.

Беше ги виждал и преди, в непосредствена близост, във въздушната карета на сенатора.

— Айрис Сокол — тихо каза Тави.

— Добре, че Демос няма светлини — промърмори Ерен. — Даже като стреля в тъмното, тя улучи един от нас.

Тави се увери, че светлината на малкия фенер е покрита и не се вижда от доковете зад тях, след което се изправи, като се взираше внимателно в кея, който току-що бяха оставили.

Стройна фигура, с меч в ръка, стоеше в края на кея, едва забележима в светлината на магическите лампи на пристана: Наварис. Няколко други пристъпиха, за да застанат до нея — останалите сингулари на Арнос. Тави си помисли, че усеща змийската омраза на Наварис да плава над водата.

— Изглежда — каза Ерен, — някой не иска да тръгнеш на това пътуване.

— Тогава някой — отговори Тави — ще бъде разочарован.