Фурията на капитана

Глава 42

Исана наблюдаваше как „Слайв“ приближава до доковете на Фелкоув, малко пристанищно градче на западното крайбрежие на Алера, на много мили южно от Фаундърпорт и Елинарх.

Мястото изглеждаше западнало, дъските на къщите му бяха износени от времето и измазани с катран. Съдейки по вида на доковете, можеше с една крачка от кораба да попаднеш в кръчма или в бардак, което по принцип беше едно и също.

Ерен стоеше до нея и се усмихваше.

— Не гледайте толкова притеснено, милейди — промърмори той. — Няма да останем тук достатъчно дълго, за да стане неудобно за вас.

Исана погледна Ерен и се усмихна.

— Толкова ли си личи?

— От около левга разстояние — отвърна Ерен. — Честно казано, и мен не ме интересува особено.

— Тогава защо избрахме тук да слезем на сушата? — попита Исана.

— Близо е до Мастингс — каза Ерен. — Легионите вероятно вече са там и дори ако още не са, Насаг почти сигурно е там.

— Не трябва ли тогава да плаваме направо към Мастингс?

Гласът на Демос се вклини в разговора, когато капитанът мина по палубата.

— Канимите бяха доста категорични относно реквизирането на всеки кораб, който попадне в ръцете им. Предпочитам да запазя моя.

— Което прави Фелкоув единствената ни реална възможност — каза Ерен. — Канимите нямат представителство тук. Нещо, свързано с миризмата.

Исана вдигна вежди.

— Разбира се, не са го оставили напълно без надзор?

— Не — отвърна Ерен. — Те плащат на местен, ъ-ъ, бизнесмен на име Ибрус, за да реквизира кораби и да ги информира за всяко движение на военни кораби.

— Какво ще му попречи да предаде „Слайв“? — обърна се Исана към Демос.

— Той е алчен — отговори Демос. — Но не е самоубиец.

— Преди съм имал работа с него — добави Ерен. — Разумен човек е, доколкото това е възможно за неговия сорт хора.

Въжетата бяха хвърлени към пристанищните работници и мъжете бързо придърпаха „Слайв“ към кея. Исана забеляза, че до всяко въже на кораба имаше брадва с широко острие, най-вероятно с цел при нужда бързо да се отделят от кея.

Корабът акостира, Демос кимна на Ерен и му протегна ръка:

— Пристигнахме.

Ерен подхвърли кожена торбичка в дланта на Демос и кимна.

— Удоволствие е да работя с вас.

— Винаги обичам да работя с курсори — отговори Демос. — Плащат навреме и почти никога не се опитват да ме убият след това.

Тави излезе от пътническата каюта, въоръжен и облечен в броня. Арарис, облечен по същия начин, се появи след него. Тави се усмихна и кимна на Исана, пристъпи до трюма и изръмжа нещо на канимски. Ответно ръмжене се разнесе от дълбините на кораба, а след това Варг се появи през товарите врати.

Огромният каним сбръчка нос и изръмжа нещо, на което Тави отговори с лаещ смях. Варг сметна, че е под достойнството му да използва корабния трап. Той просто сложи едната си ръка на парапета и леко скочи долу на кея. Вярно, че „леко“ е относително понятие, помисли си Исана.

Всички пристанищни работници за миг замръзнаха, спряха работа и се облещиха във Варг. Здравият каним се протегна, после се прозя, нарочно демонстрирайки уста, пълна със зъби.

Хората бързо се върнаха към прекъснатите си занимания.

Когато Тави мина покрай Исана на път към трапа, тя го попита:

— Какво каза той?

— Че се радва да слезе от този кораб — отговори Тави. — И казва, че тук мирише на мокри хора.

Исана примигна.

— Аз… не разбирам — тя погледна към канима. — Това шега ли е?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Тави. Той хвърли кос поглед към Варг. — Но не мисля, че е. Извини ме.

Той слезе по трапа и застана до канима.

Кайтай се спусна по такелажа на кораба, преодолявайки последните няколко фута до палубата със скок. По време на пътуването косата й отново беше пораснала и сега бяла четина от къса, тънка коса допълваше дългата й грива.

Тя изпрати сияйна усмивка към един от моряците — мускулест млад моряк с пресен белег през брадичката. Мъжът забележимо потръпна и сякаш си спомни за спешни задължения, изискващи вниманието му някъде другаде на кораба.

Кайтай подхвърли на Исана:

— Само веднъж си свалих ризата, а тези алеранци кой знае защо си помислиха, че ги каня всички да се чифтосват с мен.

Исана хвърли поглед на оттеглящия се млад моряк.

— Ох, мила. Защо не каза нищо?

Кайтай сви рамене.

— Нямаше какво да се казва. Той направи предложение. Аз отказах.

Исана вдигна вежда.

— Разбирам. И къде точно отказът ти му пусна кръв?

— Ето тук — каза Кайтай и прокара пръст под брадичката. — И на още едно място, сега ще ти го покажа…

Тя започна да издърпва ризата си от панталона.

Исана въздъхна и сложи ръце върху ръцете на Кайтай.

— По-късно, скъпа. Сега нека просто да слезем от кораба.

Тя се усмихна на Кайтай и й предложи един от пътните плащове, които беше преметнала през ръка.

Кайтай взе плаща, очевидно доволна от себе си, и го метна на раменете си, покривайки забележимата си коса с качулка.

— Въпреки че не виждам смисъл в каквато и да е маскировка — каза тя. — Не и когато канимът е с нас.

Исана сложи собствения си плащ.

— Развесели ме.

— Твърде лесно — весело се отзова Кайтай.

Арарис, също в плащ и качулка, приближи до Исана с чанта на рамо. Той й подаде чантата и Исана я взе, като докосна пръстите му със своите. Очите на Арарис за миг блеснаха и той наведе глава към нея.

— Готова?

Исана почувства внезапно весело трепване от страна на Кайтай, примесено с разбиране, след което тя промърмори саркастично:

— Да, тя просто изгаря от нетърпение.

— Кайтай! — отчаяно прошепна Исана, лицето й пламна.

— Всичкото това суетене около мъжете и отделните стаи. Аз можеше да живея в една стая с моя алеранец, а ти — с твоя. И всички щяха да са щастливи.

— Кайтай!

— Макар да вярвам, че тогава много неща биха отнели много повече време — каза Кайтай. Тя наклони глава и погледна Арарис с открито оценяващ поглед. — Той как е с езика?

Арарис изглеждаше значително по-потресен, отколкото когато червата му се бяха изсипали от корема.

— Кхрм, лейди — измърмори той. — Моля да ме извините.

И забърза надолу по трапа, насочвайки се към Тави.

Кайтай избухна в звънлив, сребрист смях.

— Алеранци, отнасяйте се към това по-просто.

— Ти нямаш срам! — възмути се Исана, но усети как устата й се разтяга в усмивка.

— Разбира се — съгласи се Кайтай. — Очевидно това е страничен ефект от факта, че съм неграмотна дивачка.

Тя замислено изду устни и погледна към Тави, който съсредоточено разговаряше с Ерен.

— Моят алеранец не знае.

— Така е — каза Исана.

— И ти би предпочела да продължи да е в неведение.

— Да.

Кайтай леко се усмихна.

— Имаше време след смъртта на майка ми, когато Дорога искаше да се среща с друга жена. Аз имах чувството, че той предава паметта на майка ми. Беше болезнено.

Исана леко трепна от усещането за непоправима загуба и самота, появило се в Кайтай. Загубата на майка й би трябвало да е оставила дълбоки рани в душата й, щом след толкова години предизвиква такива силни емоции.

— Сега го разбирам по-добре. Мама почина. Дорога не е длъжен да прекара остатъка от живота си сам. Но да мисля така беше прекалено трудно.

— Ще му кажа — каза Исана. — Когато главата му няма да е препълнена с други мисли.

Кайтай кимна.

— Тогава няма да се меся. Няма да излъжа, ако ми зададе директен въпрос, но и няма да привличам вниманието му към това.

— Благодаря ти, Кайтай.

Тя кимна и каза:

— Но не отлагай много. Следващият път, когато отседнем някъде, можем да се разположим много по-удобно.

Те слязоха заедно от кораба и се присъединиха към останалите, за да пресекат Фелкоув и да видят Ибрус, човека, когото Ерен спомена.

Бяха влезли в пристанището по залез и сега бяха на път да се окажат в пълен мрак. По улиците на Фелкоув на практика нямаше лампи. Малкото, които забелязаха, осветяваха близките до тях къщи и предприятия и явно бяха частна собственост.

Улиците представляваха мокри, кални пътеки, на които очевидно липсваше каквото и да е призоваване на камък или поне обикновена каменна настилка. От двете страни на улиците имаше канавки, по които сякаш се стичаше цялата мръсотия на Фелкоув, вонеше отвратително.

Когато влязоха в града, Варг сякаш стана с няколко инча по-нисък, раменете му станаха още по-високи, а главата му се притисна към гърдите. Често се извърташе настрани в опит да намери глътка чист въздух в това зловоние.

Само една улица се виеше от океана нагоре по стръмния хълм. Ерен ги заведе до последния завой към огромна сграда, която на пръв поглед изглеждаше доста респектиращо и можеше да бъде резиденция на съдия или някой провинциален граф.

Многото години излагане на дъжд и слънце бяха покрили някога белия й камък с петна, а повечето прозорци бяха избити. Това, което някога е било малка градина пред къщата, сега се беше превърнало в участък земя, обрасъл с плевели и толкова гъсти къпинови храсти, че те сами се задушаваха.

Ерен пристъпи до входната врата, извади нож и няколко пъти удари с дръжката по нея.

Вратата бе евтина, пострадала от атмосферните условия, но очевидно сравнително наскоро поставена и покрита с малки кръгли вдлъбнатини, които, както предложи Исана, са оставили хиляди други хора, чукали по нея с дръжките на кинжалите си.

Дълго време нищо не се случи.

— Може би просто трябва да влезем? — попита Тави.

— О, врани, не — бързо отвърна Ерен. — Лоша идея.

Той отново почука по вратата.

— Ибрус! — извика силно. — Трябва да говоря с теб и имам пари!

По дъските на пода в къщата се чуха стъпки, ставащи все по-ясни. Скоро вратата бе отворена от здраво момче в изцапана с храна риза.

Той имаше надвиснали вежди, тлъста шия и горна устна, от която някога е било откъснато парче, оставяйки зъбите му да се виждат във вечна усмивка.

— Зиги — усмихна се Ерен. — Ибрус вкъщи ли е?

Думите на младежа бяха неясни заради обезобразеното лице, но тонът му беше изненадващо топъл и мек.

— Вече е късно, Апий. Казвал ти е за режима си.

— Готов съм да му платя за загубеното време.

— И преди съм чувал такива обещания — отвърна Зиги.

Ерен хвърли две монети на едрия младеж и Исана видя проблясък от злато на светлината на самотната магическа лампа на входната врата.

— Готов съм да му платя за загубеното време — повтори Ерен с абсолютно същия тон като преди.

— Влезте — каза Зиги. Той сложи монетите в джоба си и ги заведе в гостната — просторна стая, която очевидно се използваше като приемна, с голям (и почти недействащ) фонтан в средата на басейн. Водата беше тъмна и застояла. Когато Варг се наведе, опитвайки се да се промуши през вратата, Зиги спря и се загледа в канима.

— Изчакайте тук. Ще отида да го доведа.

— Прекрасно — промърмори Тави, обръщайки се към Ерен, когато Зиги си тръгна.

— Помага да се постигне споразумение — каза Ерен.

— Апий? — попита Тави.

— В тази част на Империята всеки има поне два или три псевдонима. Ако не си подбереш два или три, никога няма да се впишеш.

— Ибрус — продължи Тави, — можем ли да му се доверим?

— Абсолютно — отвърна Ерен, — предвид ползите, които получава от това.

Тави кимна, оглеждайки тъмната стая.

— Не ми харесва това. Ако имаше друг начин гарантирано да получим коне…

— Няма такъв — твърдо каза Ерен.

Тави, продължавайки да се оглежда, изсумтя:

— Въпреки това.

Прозвучаха стъпки и се видя приближаваща светлина. Зиги носеше лампа в едната си ръка и тежка сопа в другата.

До него вървеше мъж. Беше с ръст, по-висок от средния, и добре сложен, гъстите му рижи коса и брада бяха прошарени с бели косми. Беше облечен в лека туника, каквито носеха сенаторите и най-претенциозните граждани, въпреки че дрехата му беше намачкана и окапана с вино — поне Исана се надяваше, че е вино.

— Апий — каза Ибрус и се прозя. — Току-що приключих с вечерните си развлечения и не мога адекватно да изразя колко ме дразни твоето присъствие.

Исана се улови, че внимателно изучава Ибрус. Въпреки че изглеждаше и говореше със скучен и леко раздразнен тон, истинските му емоции бяха напълно различни.

Той беше напрегнат. Страхуваше се.

— Ти си посредник, Ибрус — парира Ерен, — всеки иска да те види посред нощ или посред пожар. Има малка разлика.

— Някой ден твоят език ще ти донесе неприятности, Апий — мрачно каза Ибрус.

Ерен вдигна кесията и я разклати.

— Тогава предпочитам да дам това там, където няма да те притеснява. Трябват ми коне.

Ибрус се намръщи, завъртя очи и каза:

— Зиги.

Едрият младеж протегна ръка и Ерен му хвърли кесията. Зиги изсипа монетите на дланта си, погледна ги, върна ги обратно и с кимване на глава подаде кесията на Ибрус.

— Там няма да има голям избор — предупреди го Ибрус. — Свободните алеранци заграбиха всичко, което можаха.

— Какво ти остана? — попита Ерен. Двамата мъже започнаха да се пазарят за конете.

Докато те се пазаряха, Исана все по-отчетливо усещаше несъответствието между поведението на Ибрус и действителното му настроение. Вярно, в това нямаше нищо необичайно. В смисъл, че повечето хора могат да се прикриват доста добре.

В крайна сметка това беше признак на добър тон и показваше елементарна учтивост към другите. Но след опасните приключения в морето, където живееха левиатаните, чувствителността й на призователка на вода ставаше все по-фина, способна да различава детайли и нюанси с по-голяма и по-голяма яснота.

Емоциите на Ибрус бяха не просто умишлено потиснати реакции, които той предпочиташе да не показва. Той беше много притеснен, изпаднал в нетърпеливо очакване и все повече се страхуваше.

— Вие чакате някого — рязко каза Исана.

Разговорът престана и всеки чифт очи в стаята се обърна към нея.

Тя не искаше да го казва на глас, но жребият беше хвърлен. Тя пристъпи напред, вперила поглед в Ибрус, и заговори отчетливо.

— Кого чакате, Ибрус? Защо нормална търговия с коне ви плаши толкова много?

— Нямам представа за какво говорите — отговори Ибрус.

Тави присви очи, после бързо се спогледа с Исана и каза:

— Ти се потиш, Ибрус. Дори в такава чудесна, прохладна вечер.

Арарис, който беше замръзнал, когато Исана започна да говори, рязко се завъртя. Едновременно с това мечът му излетя от ножницата и острието удари нещо, което изглеждаше като празен въздух.

Фонтан сини искри и пролята кръв излетя от нищото и се плисна по пода и разкошната дреха на Ибрус. Раздаде се болезнен вик и се появи мъж — висок, строен, облечен в броня и въоръжен с меч.

Острието на Арарис мина през бронята му като нож през масло, а зейналият дълъг прорез в стоманените звена беше допълнен от много по-страшна рана в плътта под тях.

Мъжът се свлече, крещейки, а мечът падна от ръцете му, докато се опитваше да задържи изсипващите се от корема му вътрешности.

Исана го позна. Това беше един от сингуларите на сенатор Арнос.

Което означаваше…

Раздаде се оглушителен грохот на разбиващ се камък и най-близката до отряда стена внезапно падна навътре, точно върху тях, унищожавайки всичко по пътя си.

Исана видя как Арарис отскочи назад към Тави и го изтласка извън падащите камъни. Самият Арарис се оказа погребан под купчина бял мрамор и закрещя.

Исана установи, че пада назад и разбра, че Кайтай я е хванала отзад за роклята и я вади извън смъртоносния дъжд мраморни парченца.

Ерен с ловко претъркулване се втурна напред, право към Ибрус, и като се изправи на крака, заби един от ножовете си чак до дръжката в гърлото му.

Зиги се завъртя към Ерен и скочи върху него, като притисна по-дребния мъж към пода. Той стисна гърлото на Ерен с двете си огромни ръце и Исана видя лицето на младия курсор да се налива с кръв.

Тя се обърна и се надигна на колене, след това посочи фонтана със застояла вода и призова Рил.

Струя вода излетя от басейна и се понесе през стаята. Тя се вряза в обезобразеното лице на Зиги и буквално се вкопчи в главата му, изпълвайки очите, носа, устата и ушите му.

Здравенякът пусна гърлото на Ерен и в паниката си безнадеждно се опита да махне водата, която покриваше лицето му.

Ерен се изви в дъга и отхвърли Зиги от себе си. Преди момчето да успее да седне на пода, Ерен извади още един нож и плъзна острото като бръснач острие по гърлото на Зиги.

Ужасът на младежа заля Исана, погребвайки я слой след слой, подобно на свлачище от някаква отвратителна, смрадлива кал. Влачеше я неумолимо в дълбините, усилен от връзката с умиращ човек, но тя продължи да държи водата на лицето му, докато движенията му не станаха бурни, а след това внезапно отслабнаха и страхът му изведнъж изчезна.

С ридание Исана разсея магията и с усилие започна да се изправя на крака, зовейки Тави. Но щом направи това, някой счупи лампата и фурията й за миг се издигна в огнен стълб и изчезна, оставяйки разрушената къща в пълен мрак.

Остриета се удариха със звън и искрите за миг озариха стаята, давайки възможност на Исана да види силуета на Арарис: краката му под коленете бяха затиснати с отломъци от стената, докато друг здравеняк от телохранителите на сенатора беше надвиснал над него с огромен чук във вдигнатите над главата ръце.

Исана изкрещя. Мракът отново изпълни стаята и тя не можеше да вижда целта си, затова направи първото, което й дойде наум. С помощта на Рил тя събра цялото съдържание на басейна и го стовари върху човека, който се канеше да убие Арарис.

Чу се плясък на огромна маса вода и изненадано възклицание. Още един проблясък на искри й показа мъж, проснат замаян на земята на няколко ярда от мокрия и кашлящ Арарис.

После някой сграбчи косата й в желязна хватка. Главата й беше издърпана назад, при което вратът й болезнено се изви, а нещо тънко и смъртоносно студено се притисна до гърлото й. Исана замръзна на място.

Тя и този, който я сграбчи, известно време стояха неподвижно в тъмното, докато накрая студен женски глас проговори:

— Възстановете осветлението и докладвайте.

Някой донесе две малки лампи и ги постави наблизо, така че Исана успя да разгледа стаята.

Арарис лежеше на пода, краката му все още бяха затиснати от отломки. Разперените му ръце бяха празни, а на гърлото му бе застинал върхът на дълъг меч, държан от мъжа, стоящ над него.

Мъжът с огромния чук се обърна на светлината на лампите.

— Аресиус е мъртъв — каза той с равнодушен тон. — Както и двамата местни. Взехме двама пленници.

Жената, която държеше Исана, попита:

— Сципио? Канимът?

Мъжът с чука нервно преглътна.

— Избягаха.

Жената внезапно дръпна Исана за косата и я хвърли по гръб на земята. Върхът на меч опря в скулата й и Исана се озова лице в лице с Наварис.

Изглеждаше ужасно. Кожата на лицето й беше олющена и сякаш беше покрита с мехури.

Късата й коса беше изгоряла до по-светъл цвят, а ръцете й също можеха да разкажат много за продължителното излагане на слънцето и болезнените му последствия.

— Холтър — каза Наварис. — Назовете ми поне една причина, поради която не трябва да ви убия вас двамата? Тук и сега.