Фурията на капитана

Глава 55

Наварис беше бърза. Тя съкрати дистанцията за едно мигване на окото, а оръжията, кръжащи пред нея, се преплитаха с поредица от резки удари, непредсказуеми като удар на мълния.

Преди ревът на Първи алерански да утихне, тя беше нанесла на Тави около петдесет удара и той беше сигурен, че само бавното отстъпление и скорошните му интензивни тренировки с Арарис му позволиха да ги блокира.

Цветни искри се изсипваха всеки път, когато остриетата се удряха и блокираха толкова бързо, че Тави трудно виждаше през тях. Имаше чувството, че се сражават в буря от миниатюрни звезди.

Натискът й беше неотслабващ, настойчив и прецизен. Всеки от нейните пестеливи, посичащи удари, достигнали до вдигнатото му оръжие, той усещаше в рамото си.

Но безспорно бяха лесни за отразяване. Стрелкаха се напред като двуглави змии, плавно, почти непредсказуемо и невероятно бързо.

Той блокира всеки от тях, но отговаряше само с най-традиционни контраатаки, насочени повече към това да я накара да се опасява от контраатаки, отколкото реално да й пусне кръв.

Той пропусна следващия удар и беше принуден да се отдръпне настрани, извивайки гръб навън.

Мечът на Наварис изтръгна сноп искри по корема му и отскочи от бронята му, оставяйки тънка черна линия върху стоманата на легиона. Ако беше успяла да удари право, мечът й щеше да мине през бронята му като през плат.

Два пъти Тави забеляза очевидни дупки в защитата й, но Арарис го беше научил да не се подлъгва по подобно нещо. Това беше умишлено действие от страна на Наварис и ако той лекомислено беше преминал в контраатака, това можеше да му коства живота.

И тогава Тави го почувства — проблясък на изненада и безпокойство в Наварис, оцветил буйстващите в нея емоции, бликащи като фонтан от нея.

Тя увеличи темпото и силата на атаките си, но не достатъчно, за да получи Тави шанс да нанесе удар. Той беше принуден да отстъпи назад по-бързо и защитата му трепна за миг, преди да стане по-силна под урагана от стомана и светлина, заплашващ да го погълне.

— Работи с краката! — извика Арарис.

Тави не посмя дори за миг да погледне към краката си. Убийцата би го пронизала.

Той за секунда почувства, че балансът му се променя и осъзна, че Наварис го е избутала до ръба на стената — дясната му пета висеше в празното пространство.

Наварис отново се хвърли напред и Тави знаеше, че ако няма място за отстъпление, никога няма да издържи яростната й атака.

Той призова вятъра и превърна целия свят в неясен, размазан образ. Остриетата му се стрелнаха, достигайки едновременно едното — нивото на шията, а второто — слабините.

Дори когато усети контакта, той черпеше сила през тежките камъни на стената, завъртя се и се изстреля във въздуха.

Усилената от фурии сила на краката му позволи да преодолее разстоянието от двадесет фута и да се приземи на покрива на най-близката сграда.

Приземи се тежко, но и не можеше да бъде различно, като се имаше предвид тежестта на бронята, и той веднага се претърколи, когато каменният покрив се срути под него и се сгромоляса в полуразрушената сграда. Той скочи на крака и наблюдаващата тълпа изригна в радостни викове.

Наварис погледна с леден поглед Тави, а после и надолу към стената. С бързо отработено движение тя хвана гладиуса с обратен хват и като се отпусна на колене, го заби няколко сантиметра в отвесната каменна повърхност на стената.

След това с дългия меч в дясната си ръка тя отстъпи назад, направи две малки крачки и скочи. Петите й попаднаха точно на границата между дръжката и острието на забития в стената гладиус.

Гладиусът се огъна, след което пружинира с неестествена сила, изхвърляйки убийцата във въздуха. Тя направи салто във въздуха към Тави и приземявайки се на покрива на сградата, направи точно същото претъркулване като него.

С тази разлика, осъзна той със затаен дъх, че под тежестта на стройната жена в лека униформа покривът не се срути. Неговото положение не се подобри. На стената той поне знаеше къде има риск да падне.

Ако обикаля дълго време тук, той със сигурност ще попадне на слабо място и ще пропадне през покрива и полуизгнилите дървени подове вътре в сградата.

Наварис извади кинжал и се прокрадна напред. Тя се усмихваше и Тави разбра, че е стигнала до същите изводи за покрива.

Те отново се сближиха и водопади от блестящи искри избухваха след всеки контакт на остриетата. Макар ефективността на атаките на Наварис да намаля след загубата на гладиуса, Тави, принуден внимателно да избира опора за краката си, не можеше да се възползва от това.

Част от развалините заплашваше да се разпадне под краката му, а магическите лампи на стената бяха достатъчно далече, така че в сенките, хвърляни от тях, да се крият цели зони с вече срутен покрив.

Инстинктите на Тави крещяха за необходимостта да мине в настъпление и да измести битката от върха на покрива, но той знаеше, че това е равносилно на смърт.

„Търпение — беше казал Арарис. — Изчакай удобна възможност.“

Но Наварис не му даваше нито една.

Тави едва избегна умелата маневра, която трябваше да го обезоръжи, и удари с късото острие Наварис по ръката с кинжала.

Острието проблесна.

Атаката на Наварис беше спряна и двамата застанаха в готовност, почти достигайки се един друг с вдигнато оръжие.

Настъпи ужасна тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Тави и неговата противничка.

Тънка струйка кръв се стичаше по ръката на Наварис.

— Ти ме достигна — каза тя, наклонила глава на една страна, и Тави усети внезапен и доста притеснителен интерес, — това не се беше случвало от много години.

Тави не помръдна, държейки гладиуса в протегнатата лява ръка, защитавайки долната част на тялото, а дългото острие — в дясната ръка и леко отпред, с острие, насочено към гърлото на Наварис.

Всяко преместване на тежестта или смяна на позицията биха го открили за удар, който едва ли би могъл да отрази. Но по същата причина и тя не можеше да мръдне, без да се подложи на риск.

Този удар беше резултат повече на късмет, отколкото на умения, и привлече вниманието на Наварис, така че сега тя ще бъде по-внимателна и ще бъде по-трудно да я достигне, тоест контраатаките му едва ли ще бъдат толкова успешни.

Тави стисна зъби. По някакъв начин трябва да я принуди да го атакува по-често и по-яростно. В противен случай той щеше да допълни списъка на убитите от Наварис с още едно име.

Но как? Нямаше на какво да играе. Тази жена и така вече живееше с единственото желание да причинява болка на другите, подсилена от натрапчивата идея постоянно да демонстрира уменията си.

Ако използва призоваване на земя, за да увеличи собствената си сила, най-вероятно ще пропусне нападението й в опит да демонстрира, че е опасен.

Ако приложи призоваване на вятър, за да изостри атаките си, тя най-вероятно ще го наниже на острието, преди той да успее да я уплаши. Скоростта сама по себе си не беше ключът към успеха.

Но как иначе да я накара да премине към по-агресивни атаки и при това да не бъде убит в процеса?

„Надхитри я. Накарай я да се открие. Остриетата и фуриите не са опасни. Разумът и волята са опасни.“

Имаше още един начин да преодолее майсторството й и уменията й на призовател на метал — да преобърне собствените си представи за правилата на водене на бой, което можеше да се окаже фатално за Тави.

Подчинявайки се на тези правила и използвайки добре известни прийоми, той никога няма да успее да я победи в битка с мечове.

Но не всички оръжия са изработени от метал.

И неговата майка му го демонстрира.

Тави потисна вълната от възбуда и се съсредоточи върху водното призоваване.

Емоциите на лудата наемничка, а сега вече Тави изобщо не се съмняваше, че тя е напълно чалната, заляха съзнанието му, пораждайки заплетено кълбо от усещания, които се преплитаха със собствените му възприятия за оръжията в ръцете й.

— Наварис от Фригия — тихо произнесе Тави, без да сваля очи от центъра на фигурата й. Движенията на ръцете могат да бъдат заблуждаващи, истинското движение винаги може да бъде проследено по преместването на центъра на тежестта.

Тя го гледаше.

За една жена всичко може да стане причина за лудост и мания, но някои неща в това отношение бяха извън конкуренция: най-приятните спомени и най-страшните душевни рани винаги имат корени в семейството.

Прозвището „от Фригия“, подобно на всеки друг метроним в Империята, показваше незаконен произход. Децата, които не бяха признати от бащите си и не получаваха името на неговия Дом, юридически ставаха членове на „града-дом“ и получаваха име в зависимост от това кой е Върховният лорд на мястото, където са родени.

Точно затова Макс беше Антилар. Неговият баща, Върховният лорд Антилус, така и не го призна официално. Не го прие. Откровено казано, често неадекватното поведение на Макс се обясняваше с несигурността на неговото положение и незарасналите душевни рани.

Самият Тави знаеше какво е да израснеш без баща. Неговата липса породи в ума му усещане за празнота, която сякаш нищо не можеше да запълни. И когато нещо му напомняше за него, то си беше истинско мъчение.

О, да.

Ако беше прав, то ще може да нарани Наварис.

Той можеше да я погуби, притежавайки само способността да диша.

— Ти няма как да спечелиш в този двубой — тихо каза Тави. — Ако ме победиш, тези стени няма да устоят под натиска на канимите. Всички ще умрат.

— Вероятно — отговори тя твърде спокойно. — Но първо ще се добера до Арарис.

— Дори и ако това стане смъртната ти присъда?

— Да.

— За какво? Какъв е смисълът?

— За да докажа, че съм най-добрата — отговори Наварис. — Най-добрият мечоносец в Алера за всички времена.

Тави се постара думите му да прозвучат естествено.

— Да докажеш на кого? — тихо попита той.

Наварис не отговори. Към потока от емоции, излъчвани от нея, се добави и болка.

— Аз също израснах без баща — каза Тави.

Наварис замръзна. Безумните емоции, родени от възпаления й ум и душа, се засилиха при думата „баща“.

Тави беше прав.

Той знаеше, че може да изпадне в ярост при най-малкото докосване на стари рани, ако не успее да се вземе в ръце. Наварис имаше същата рана, но за разлика от Тави, тя дори в най-добрите си времена не можеше да овладее бушуващия в нея ураган от ярост и омраза.

Да, волята й беше по-твърда от диамант, но Тави беше близо до това да я разбие, ако успее да нанесе удар под правилния ъгъл.

Двубоят беше приключил. Просто тя още не го знаеше.

— Знаеш, че нищо не можеш да докажеш на баща си — каза Тави. — Дори да победиш Арарис и мен, ти пак ще умреш тук. И историята за случилото се тук ще си умре тук.

Върхът на меча на Наварис затрепери.

— Той не е искал да те познава, Наварис. Мислиш ли, че планината от трупове зад гърба ти ще го накара да потърси възможност за повторно събиране? Мислиш ли, че би хукнал да прегръща нежно и с любов един кръвожаден убиец?

Очите на Наварис се разшириха, тя стисна зъби и от нея бликна още по-голяма вълна от страдания.

— Спри — прошепна тя с треперещ глас.

— Той никога няма да го направи — продължи Тави безпощадно и твърдо. — Никога. Ти си се превърнала в чудовище и не можеш да донесеш нищо друго освен срам в неговия Дом, както не можеш да донесеш нищо друго освен страдание в този свят.

Наварис започна бавно да клати глава, а широките й безумни очи изведнъж заблестяха.

Жената изпитваше болка, много стара болка, болка на наранено дете, което не може да разбере защо се случва и как да се избави от нея. Тави знаеше какво е. Той беше изпитвал това през целия си живот и сега му беше трудно да каже къде приключват мъките на Наварис и започват неговите. Болката от Наварис сама се подхранваше, Тави почувства, че сърцето му се стяга от неволно съчувствие, но се принуди да продължи.

— Няма значение колко или кого си убила. Тези врати винаги ще са затворени за теб.

Дишането й стана неравномерно и тежко, въпреки че никой от тях не помръдна.

— Твоето съществуване е просто резултат от грешка. Ти си грешка, Наварис.

Той понижи глас и тихо добави:

— Ти си нищо за него. Нищо, Наварис. Окаян бесен звяр, който трябва да бъде приспан.

Тя издаде гърлен рев и детската обида се сля с неистов гняв и ярост, като напълно унищожи самообладанието й.

Случи се нещо странно.

Усилените от фуриите на метал и вода чувства на Тави се концентрираха едновременно и по-точно от всякога. Той видя следващото движение на Наварис преди тя да го предприеме, сякаш намерението й се предаде чрез нейните емоции.

Тави не можеше да каже точно какво се е променило, но с абсолютна сигурност знаеше, че тя ще хвърли кинжала в лицето му, за да го разсее, след което да му нанесе удар с меча.

Призовал фурията на вятъра, Тави наблюдаваше как ръката на Наварис бавно се издига и се стрелва напред.

Кинжалът проблесна, завъртя се, но Тави, вече успял да вдигне гладиуса си, го пресрещна във въздуха. От гърлото на Наварис се изтръгна рев на неистова ярост, когато тя се хвърли напред, нанасяйки мълниеносен удар с острието, целейки се в гърлото му.

Това беше откриването, което Тави чакаше.

Той беше отработвал този прийом толкова много пъти, че нямаше нужда да мисли, тялото му се движеше с автоматична прецизност.

Веднага след като Наварис се втурна напред, Тави започна да отпуска тялото си, гмуркайки се под острието й, и го постави под ъгъл спрямо линията на атаката й. Щом лявата му ръка удари земята, той изтегли дясната колкото се може по-назад и встрани, след което незабавно я изстреля напред в един смъртоносен тласък.

Мечът му с лекота премина през бронята и тялото й.

Наварис ахна, безумните й очи се разшириха. Тави усещаше как диша по движенията на меча в ръката му.

Тя обърна поглед към него и насочи меча си за удар, но Тави пусна дългото острие, пронизало тялото й, и се претърколи, избягвайки атаката. Той веднага се изправи на крака, прехвърли гладиуса в дясната ръка и се приготви.

Наварис от Фригия направи крачка към него. После втора. Озъби се в гримаса на безумие и омраза, вдигна меча си…

… и се свлече на земята като празен чувал. За миг тя лежеше неподвижно с широко отворени очи, ръцете и краката й потрепваха конвулсивно, сякаш все още вярваше, че продължава да се сражава.

После застина. Тави усещаше яростта и болката, мъката и ужаса, изливащи се като поток от нея.

След няколко секунди те вече течаха в тънка струйка.

После изтекоха напълно.

Тави погледна проснатия труп на убийцата. После се отпусна на колене и нежно затвори празните й, широко отворени очи.

Той не помнеше някога да се е чувствал толкова уморен, но работата не беше завършена.

Тави се изправи тежко на крака и затвори очи. После вдигна глава към звездите и остави бризът да погали потната му кожа.

Вятърът духаше и тишина царуваше в нощта.