Фурията на капитана

Глава 60

Като цяло, помисли си Тави, можеше да бъде и по-зле.

Отне му около три часа, за да събере оцелелите офицери на трите легиона, да изясни точно с какви запаси разполагат и да ги постави там, където той искаше.

Той постави караули, уреди да се носи вода от кладенци, които не са отровени, и заповяда на всички, които не са заети с изпълнението на тези две заповеди, да поспят.

Подозираше, че последната заповед повече от която и да е от другите му позволи да получи подкрепата на офицерите от Сенатската гвардия.

После погребаха мъртвите, отдавайки им последна почит, а Първото копие направи проверка сред легиона и състави списък на мъртвите, което му отне половин ден.

Събуждането след онази нощ беше потискащо. Имаше твърде малко алкохол и твърде много липсващи братя, за да могат трезви легионери да забравят за тях. По-голямата част от лагера се събуди рано.

Следващите два дни бяха бъркотия, с приспособяване на формациите на оределите легиони, грижа за ранените, а също и създаване на по-подходящ лагер.

Първи алерански беше претърпял ужасни загуби, почти толкова големи, колкото в битката при Елинарх. Въпреки това той беше в по-добра форма от който и да е от двата легиона на Сенатската гвардия, въпреки че те бяха започнали кампанията с по-големи сили.

Капитанът на Първи сенаторски беше убит по време на военните действия, а следващият по старшинство се оказа трибунът на спомагателните войски, чиято конница беше отговорна за нападенията над няколко холта.

Този мъж не се върна от своя последен патрул или вече е бил в лагера и разбирайки някак в каква посока започва да духа вятърът, беше решил да не се задържа.

Никой от подчинените му офицери не беше готов да рискува да предизвика неговия гняв, като поеме командването, което по право му принадлежеше, и по този начин те мълчаливо подкрепиха всякакви обвинения, които биха могли да бъдат повдигнати срещу него.

Налус предложи на Тави да го назначи за командир на обединения легион, формиран от двата гвардейски, и Тави намери това за отлично решение.

Във всеки случай оцелелите от двата легиона едва стигаха за създаването на един пълноценен и Налус веднага обедини двата легиона на гвардията, „докато пристигналите подкрепления не направят разделението им отново целесъобразно“.

Междувременно Кайтай и нейните съплеменници тръгнаха да преследват виновния трибун и неговите убийци. Тя спечели това право, след като теглиха жребий.

Времето много странно се промени. Небето се покри със сива пелена и облаци, които изглеждаха като пълни със сняг, който по някаква причина не падаше.

На Тави му трябваха час-два, за да разбере, че това е пепел. Пепел от някакъв чудовищен пожар, който можеше да се обясни единствено с вулканично изригване.

Това също така обясняваше и яркочервената светлина в нощта на дуела и потреперването на земята, той беше сигурен в предположението си. След ден или малко повече валежите станаха по-редки, а след това спряха и на следващия ден небето се проясни. Въпреки това явлението си оставаше доста необичайно и развълнува почти всички.

След два дни на реорганизация, възстановяване и превъоръжаване на всички боеспособни войници на Първи алерански бяха формирани едва седем пълноценни кохорти.

Руините бяха старателно почистени от развалини и повечето дървета, поникнали сред тях. Инженерите бяха погълнати от работата по сградите, възстановявайки стените и покривите им, където можеха да го направят, или ги унищожаваха — там, където бяха безсилни.

Всеки здрав легионер им помагаше, включително самият Тави, поне през част от деня — те изнасяха боклука и разчистваха земята. Да се намери занимание на хората беше най-доброто, което можеше да се направи. Това позволи да се повдигне бойния дух и попречи на всяка мисъл за безразсъдния поход към Мастингс, който все още беше пълен с враговете, които ги бяха смазали толкова лошо.

Тави командваше легионите от сградата, на чийто покрив спечели дуела с Наварис от Фригия.

Изгнилите дървени мебели бяха разчистени, оставяйки само празно, просторно помещение, и той се потопи в привичната рутина на командването, ако, разбира се, не се вземе предвид, че много познати лица вече ги нямаше, погребани в земята.

На четвъртия ден след дуела пристигна Първият лорд.

Гай Секстус влезе в сградата на командването без предупреждение и присви очи към Тави.

— Вън — промърмори той.

Сградата едва ли щеше да се изпразни по-бързо, дори да беше в пламъци.

Гай лениво щракна с пръсти, след като последният подчинен на Тави излезе, и порив на вятъра затръшна вратата. Гай задържа поглед върху Тави за един дълъг и мълчалив момент.

Тави вдигна брадичка, повече като знак на внимание, отколкото на агресия, надяна маска на учтив неутралитет и зачака. Тишината ставаше все по-тежка, но Тави не й позволи да оказва натиск върху него и след известно време Гай изсумтя.

— А си мислех, че аз съм направил бъркотия — каза той накрая.

— Бъркотия ли, сър? — попита Тави.

Той съзнателно избягна почетното обръщение „Първи лорд“, което се използваше от цялата Империя, но не и от близки роднини. В същото време Тави не се чувстваше толкова смел, че да нарече стареца „дядо“.

— Не съм съвсем сигурен какво имате предвид.

— Не се прави на много умен, Тави — каза Гай.

За изненада на Тави, това прозвуча точно както когато в Бърнардхолт чичо му Бърнард го порицаваше след поредната му нестандартна идея.

— Магнус се е свързал с вас с помощта на монета? — попита Тави. — Предполагам, че е поел ролята на пазач по ваша заповед.

— Още щом се възстанових от шока — каза Гай.

Той мина покрай Тави, оглеждайки стаята.

— Кой ти каза? Арарис или майка ти?

— Арарис — каза тихо Тави.

— Мммм. Лошо — въздъхна Гай.

— Това, че знам?

— Начинът, по който си разбрал. Тя го криеше от всички. Арарис я подкрепи — той поклати глава. — Макар че кой знае. Може би това е за добро. Може би мълчанието те защитаваше по-добре, отколкото моята сила можеше да те защити. Въпреки че сега с всичко това е свършено.

— Сър?

— Трябва ясно да разбереш, Октавиан — тихо произнесе Гай, — че огромен брой хора няма да се зарадват от появата на наследник. Те ще те унищожат.

— Те ще се опитат — парира Тави.

Гай за миг го погледна внимателно, след което огледа наоколо.

— Нямаш фурии. Но си победил Наварис. И се усеща докосване… — той внимателно погледна Тави. — Твоите способности?

Тави спокойно кимна.

Гай пристъпи напред и внезапно се напрегна.

— Предполагах, че това може да се случи. Какво успя да овладееш?

— Смесено призоваване — каза Тави. — Земя, метал, вода, въздух.

Гай вдигна вежди.

— Но не и определено? Нямаш конкретна фурия, която да откликва на твоя призив?

Тави поклати глава.

— Това звучи обнадеждаващо. Предполагам, че способностите ти ще продължат да се развиват, но… в момента те може да не са достатъчни, за да те защитят.

— Досега се справях доста добре — засегна се Тави.

Гай се намръщи.

— Не бъди глупак. Досега ти беше малко неудобство и не беше лесно да те достигнат. А сега вече си цел — а никой не е недосегаем, Тави. Твоят баща не беше.

Гай спря и се закашля. Раздадоха се хрипливи звуци.

Тави се намръщи и наведе глава.

— Сър? Добре ли сте? Изглеждате малко… — искаше да каже „болен“, но бързо се поправи — … бледен.

— Дали съм добре? — тихо повтори Гай. — Млади човече, аз ти заповядах да останеш тук и да наблюдаваш Арнос. Вместо това ти се държа като заблуден глупак, арестуваха те, избяга, свърза се с пирати, нападна проклетата Сива кула и измъкна най-важния затворник в цяла Алера.

— Сър — започна Тави, — разбирам как изглежда всичко…

Гай продължи, без да го слуша.

— И с това твоите истории не свършиха. Ти се върна тук, разкри произхода си на целия свят, предизвика проклетия старши сенатор на дуел и сякаш това не ти беше достатъчно, сключи примирие с врага, извършил най-мащабното нашествие в Алера за цялата й история, който е поддържан от легион въоръжени бунтовници и хлапета!

Повишеният глас на Гай отекваше от стените на обширната стая с гръмотевично ехо.

— Играеш си на политика, без да мислиш как твоите действия ще се отразят на бъдещето! Ти разруши, не, потъпка законите на Империята! Изобщо осъзнаваш ли какви си ги надробил?

Осъзнаването, че Първият лорд е ядосан, караше всички да стоят по-далеч от стаята, неговият неприкрит гняв разтресе стените, а лампите затрептяха в унисон с обвиненията му.

Тави осъзнаваше, че всеки гражданин на Империята на негово място би свел поглед пред разярения Първи лорд. Благоразумието някъде в крайчеца на съзнанието на Тави му препоръчваше да направи точно това.

Но вместо това Тави изправи плещи, стисна зъби и безстрашно пристъпи напред, за да се окаже лице в лице с Първия лорд.

— Осъзнавам какво направих — спокойно каза Тави. — Следвах вашите заповеди, доколкото ми е във възможностите. Защитих невинни алеранци, които в противен случай щях да осъдя на смърт. Използвах най-добрия транспорт, за да измъкна затворник от Кулата — затворник, на който между другото и двамата дължим живота си и който бе несправедливо затворен в продължение на четири години, само за да се спазят формалности. После се върнах тук, заведох Варг на среща с командирите на канимите и използвах информацията, която ми предоставиха, за да отстраня един убиец, един предател-слайв от власт, и видях нещо, което изглеждаше почти като тържество на справедливостта. А след това водих преговори, за да спечеля за съюзник на Империята най-голямата, най-обучената и най-разрушителна войска, които Алера някога е виждала.

Той замълча за момент, след което добави:

— Сър.

Лицето на Гай потъмня от гняв; той почти загуби дар слово. Отвори уста, отново я затвори, прехвърляйки нещо в ума си, и попита:

— Съюзници?

— Да, сър.

— Обясни.

Тави сподели своите съображения за причините, които са принудили Сари да оглави бягството на канимите от родината им, обяснявайки го с това, че според него и по мнението на самите каними, вордът е унищожил техния дом и този народ бил принуден да се сражава, за да спаси живота си и своята раса.

— Не виждам причина да им пречим да се убиват един друг — след като помисли малко, каза Гай. — Врагът на моя враг е мой приятел, нали?

— Ако вордът наистина представлява заплаха от такъв мащаб, каквато мисля, то бих предпочел да си имам работа с вече известен враг, отколкото да го сменям за някой подобен.

— Не е лишено от смисъл — промърмори Гай. — Но като цяло Алера едва ли ще се отнесе с разбиране към примирието с канимите.

— Това не е примирие — възрази Тави. — Те се предадоха. Те са пленници.

Веждите на Гай плъзнаха нагоре.

— Те са окупирали града. Те ви превъзхождат числено повече от пет пъти. И са се предали? Докато на тяхно разположение е отлично укрепен град, те са ваши пленници?

— Мои — уточни Тави — лични пленници, в качеството ми на принцепс на Алера. Те дадоха дума и аз я приех — той дари Гай с лека усмивка. — Империята е била свидетел и на по-изкусни фикции.

Устата на Гай потръпна.

— Хм. И какво им предложи? — попита той.

— Да им позволя да си тръгнат — каза Тави. — Да им осигуря достатъчен брой призователи, за да минат покрай левиатаните. И да им дам войски, за да им помогнат да защитят родината си.

Гай се намръщи и започна да говори, но спря.

— Спомагателни войски. Свободните алерански легиони?

— Позволих си да подготвя декларация за обща амнистия за всеки в този регион, който е престъпил закона с цел да защити себе си и своето семейство — поради нашествието на канимите и бунтът на Калар — каза Тави и се насочи към масата, където лежаха документите, — ако ще послужат на короната. Подготвих и официална декларация, обявяваща свобода за всички роби в земите на Каларан.

Гай прие двата документа и ги прегледа.

— Е, поне не си ги подписал и не си им дал ход.

— Естествено, че не — остро каза Тави. — Така бих надвишил правомощията си.

— Бих надвишил… — Гай поклати глава. — Сякаш нападението на Сивата кула не е достатъчно за смъртна присъда.

Той разпери ръце.

— Да докажеш произхода си не е трудно. Септимус предвиди това. Но твоите действия създадоха проблем, Октавиан. Ти, съдейки по всичко, си престъпник.

— И ако използвате властта си, за да ми простите — каза Тави, — това ще съсипе подкрепата, която ви е останала, както и ще подкопае моето собствено положение в очите на гражданите.

— Точно така — каза Гай. — Твоите действия ни поставиха в трудно положение.

Тави кимна.

— Освен ако не е възможно по някакъв начин да включим моите действия в масовата амнистия — един от многото алеранци, които са били простени във връзка с извънредните събития, като акт на добра воля.

Гай погледна Тави за една дълга, безмълвна секунда. После се загледа в документите в ръката си.

— Аз стигнах до същите изводи като вас — тихо каза Тави. — Щом из Алера се разнесе новината, че съществува принцепс, всеки главорез на Империята ще се задейства или хората, убили баща ми, отново ще се обединят, за да се отърват от мен.

— Един вече няма да може — тихо каза Гай.

— Калар?

— Надявам се на това — каза той. — Разбира се, няма доказателства. Но аз го знам.

Той наклони глава, изучавайки лицето на Тави.

— И така. Ти смяташ да напуснеш Империята, за да си извън обсега на убийците, както наемни, така и благородници — Гай се намръщи. — За какво?

— Първо — започна Тави, — за да се уверя, че канимите не използват своя флот за целите, от които се опасяваше Арнос — да нападнат най-слабата част на Империята.

— Мислех, че имаш по-високо мнение за понятието за чест на лидерите на канимите — каза Гай.

— Така е — каза Тави. — Но това не може да бъде извинение за някоя глупост, нали така?

Устните на Първия лорд трепнаха насмешливо.

— Продължавай.

— Второ — продължи Тави, — ще имам възможност да събера информация както за канимите, така и за ворда, а това вероятно ще е полезно за в бъдеще.

— Звучи разумно.

— И веднага щом върна канимите в родината им и се уверя, че те ще си останат там, мога да се върна у дома и да попадна под амнистията, която вие сте обявили, заедно с остатъците от Свободния алерански легион и може би още няколко мои хора…

Гай леко се усмихна.

— … след което ще мога да се върна в Алера и в никой няма да възникне желание да ме вкара зад решетките.

— Междувременно — промърмори Гай — ще имаш възможност да развиеш своите призователски способности. А аз ще мога да осигуря подкрепа за принцепса на Алера. Което няма да е толкова трудно, като се има предвид всичко, което си направил и това, което е постигнала майка ти — той поклати глава. — Все пак трябва да отбележа, че ако те убият в този поход, целият план ще отиде при враните.

— Ако остана, ще ме убият — отговори Тави. — А ако изчезна, тогава най-малкото тези, които искат моята смърт, няма да могат да го направят.

— Въпрос — каза Гай. — Откъде ти хрумна, че аз няма да реша да те изпратя на юг, за да се разправиш с остатъците от силите на Калар.

— Вече щяхте да сте го направили — отговори Тави. — Щях да получа заповед още преди този разговор. И тъй като това не се случи, вярвам, че с бунта вече е приключено.

— Да — каза Гай.

— Вулкан? — попита Тави.

— Да.

Тави потрепери, чувайки безразличния, тих, лишен от човечност глас на Гай.

— Добре ли сте?

Беше сигурен, че Първият лорд ще игнорира въпроса. Гай обаче поклати глава и тихо каза:

— Не мисля. Но нямам нито време, нито право да се отдавам на съжаления. Колко дълго няма да те има?

— Мисля, че ще заминем преди края на лятото — отговори Тави. Ще прекараме зимата в родината на канимите. Ще се върна следващата пролет.

— Значи около година — заключи Гай. — Мисля, че ще се справя.

Той отиде до една от масите, взе перо, натопи го в мастило и сложи подписи в долната част и на двата документа.

— Копия?

Тави подаде на Гай дубликатите, подготвени от Ерен. Гай прочете всеки, преди да го подпише. После Тави попи с пясък пресните подписи и за известно време тази задача ангажира вниманието му.

Гай остави копие от всеки документ при Тави, взе останалите със себе си, уви ги на руло и ги пъхна в кожен калъф.

— Е, предстои ни много работа и на двамата. Приятен ден.

Първият лорд се обърна и тръгна към вратата.

— Дядо? — попита тихо Тави.

Гай замръзна. Той погледна през рамо и напрегна цялото си тяло.

Тави поклати глава.

— Просто… опитвам думата. Никога не съм я казвал преди.

Гай кимна бавно.

— Внук — каза той тихо, сякаш размишляваше как звучи всяка буква.

За минута се възцари тишина.

— Знаеш ли, много приличаш на него — каза Гай. — Наистина много — той леко се усмихна на Тави. — Сигурен съм, че щеше да се гордее с теб.

— Изглежда не сте се разбирали много добре, нали? — попита Тави.

— Като правило, не много.

— Какво щяхте да направите, ако той беше дошъл при вас с майка ми.

Гай сви рамене.

— Мисля, че моята реакция не би била одобрителна.

— Тя е моя майка, сър — каза Тави. — Тя е била съпруга на вашия син.

— Да.

— Не се надявам, че ще я обсипете с обич — продължи Тави. — Но тя може да ви бъде от голяма полза. И заслужава вашето уважение.

— Ще взема предвид това — отговори Гай.

— Направете го — каза Тави с глас, лишен от заплаха или гняв. — В противен случай вие и аз също няма да можем да се разбираме, сър.

Гай демонстрира зъби на Тави.

— По-внимателно, внуче — двусмислено каза той и напусна сградата.

Тави се свлече на стола и отпусна глава. Замисли се какво ли е да израснеш с дядо.

Поклати глава и стана. Той също нямаше време за съжаления и му предстоеше да свърши сериозна работа.

Бърнард благополучно ги изведе от опасната зона.

Без значение какво ги беше преследвало, когато влязоха в Калар, то очевидно изчезна по време на разрушаването на града и надигналата се виелица от пепел.

Когато небето отново се проясни, Амара ги вдигна във въздуха. Това изискваше много повече усилия, отколкото ако летеше сама, но тя не се стремеше да поставя рекорд по скорост.

Но дори така един ден път им позволи да стигнат до земите, граничещи с Атика, и да продължат по един от павираните пътища.

Те бяха толкова мръсни след пътуването през блатата, че дори нямаха да им позволят да наемат стая, ако не бяха показали не само сребърни, но и златни монети, когато бяха помолени да покажат парите.

Първото нещо, което направиха, беше да си вземат вана. Облякоха дрехи, предоставени от хотела, докато техните ги почистваха, и за първи път от седмици хапнаха прилично.

След това изтощената Амара предложи да поспят.

Но Бърнард имаше друга идея.

Амара трябваше да признае, че мислите й течаха в същата посока.

По-късно дойде и сънят. Но тя се събуди посред нощ и просто лежеше там, заслушана в ударите на сърцето на мъжа си.

— Той не ти остави кой знае какъв избор — промърмори Бърнард.

Амара не беше забелязала, че се е събудил. Отне й известно време, за да събере мислите си.

— Ти знаеше ли какво се кани да прави?

— Подозирах — каза Бърнард.

— Не спомена нищо — каза тя.

— Не знаех със сигурност — отговори той. — И се надявах, че ще постъпи различно. Уверявам те.

— Чувствам се като глупачка — промърмори тя. — Той каза, че ще спре Калар с помощта на Велика фурия. Никога не ми е хрумвало, че смята буквално да я призове.

— Знам — каза Бърнард. Ръката му нежно стисна дланта й.

— Ако знаех какво е имал предвид… не знам дали бих могла… не бих си позволила да бъда част от това.

— Знам — каза Бърнард. — И той също го знаеше.

— Какво направих? — прошепна Амара. — Аз наруших клетвата.

— Той те излъга, Амара — каза Бърнард.

— Той никога не би…

— Той те измами — безкомпромисно я прекъсна Бърнард. — Играеше си с думите така, че да получиш грешна представа за случващото се. Той знаеше какво прави. И знаеше как ще го възприемеш ти. Но въпреки това го направи.

Амара притисна буза към гърдите му.

— Той знаеше за нас. Че наруших закона.

— Амара — нежно я призова Бърнард. — Първите лордове отдавна са разбрали, че да забранят със закон брака между определени лица е най-лошото нещо, което могат да направят. Ние постъпихме така, както обикновено постъпват в легионите. Бяхме дискретни и продължихме да изпълняваме задълженията си. Той от своя страна си затваря очите. Добрите командири винаги се справят по този начин.

Той беше прав. Тя обмисли всичко, оцени мотивите, причините и логиката, на които се основаваше ситуацията.

А после всичко това се стовари върху нея.

Тя осъзна, че плаче и трепери, притисната към гърдите на Бърнард.

Ръцете му се плъзнаха около нея и той я притегли по-здраво към себе си, а тя се разрида още по-силно. Това беше твърде много, твърде тежко. Няколко седмици труд и опасности.

И ужасното унищожение, с което завърши пътуването. Тя все още виждаше миниатюрните, безпомощни фигурки, които безнадеждно бягаха от огнената смърт.

И без нейната помощ това нямаше да се случи.

Как можеше Гай да постъпи така с нея?

Болеше толкова много. Толкова жестоко. Тя му се довери.

Точно както се довери на Фиделиас.

Тя плачеше на гърдите на съпруга си, чувствайки се нещастна и глупава, и няколко минути не можеше да се успокои.

Когато най-накрая се взе в ръце, тя се чувстваше опустошена, измъчена, а умората започна да прониква в мислите й.

Бърнард нежно я целуна по косата, само за да й напомни, че е до нея.

— Какво ще правя? — прошепна тя. — Никога не съм правила нищо друго.

— Знам място, където би могла да си полезна — отговори Бърнард. — Малко е неуредено, но хората са добри. Там има един мъж и много заселници, за които на него му пука. На него ще му е добре дошла помощта на една умна, смела и талантлива жена.

Тя го прегърна здраво, просто попивайки топлината му.

— Наистина ли?

— Ммммм. Графиня Калдерон. Подхожда ти. А и си мечтая да те видя в моите цветове още откакто…

— Откога?

— Още откакто ти превързах глезена — отговори той.

— Предполагам, че ще ми трябват дрехи — каза тя сънливо. — Рокли, може би. Никога не съм имала повече от една.

— Мога да си ги позволя — каза той.

— Никога не съм мислила какво е това — каза тя. — Да съм съпруга.

— Съпруга с много враждебни вятърни фурии — каза Бърнард. — Да не говорим за пълен военен гарнизон, в чието управление ще трябва да помагаш. Страхувам се, че няма да има много време за плетене.

— Не мога да плета — отговори тя, прозявайки се. — Е, с изключение на ризници.

— За тези цели можем да наемем някого — той я целуна по челото. — Надявах се, че ще можем да бъдем заедно. Наистина заедно.

— Както и аз — прошепна Амара. — Но никога не съм мислила, че може да се случи.

— С потушаването на бунта — каза Бърнард — предстоят по-добри времена. Подходящо време да се установим. Да създадем семейство. Най-накрая ще имаме време да опитаме отново.

Амара се усмихна.

— Мммм. Добрата съпруга трябва да прави и най-досадната работа.

— Наистина ли? — промърмори Бърнард и премести ръка.

Сърцето на Амара трепна, а думите заседнаха в гърлото й.

— Не си ли уморен?

Очевидно не беше.

Исана наблюдаваше как Гай тръгва от сградата на импровизирания щаб от своите стаи в малкото, възстановено жилище от другата страна на разрушената улица.

Той се издигна във въздуха и изчезна с едно движение, сякаш се превърна във вятър. Само няколко души го видяха да заминава.

— Носеше някакви документи — тихо констатира тя.

— Тави предположи правилно — каза Арарис. Той стоеше на прага и я наблюдаваше.

Исана се обърна и притеснено погледна надолу към дрехата, с която беше облечена — тъмна строга рокля в приглушени тонове алено и синьо, съвсем подходяща за вдовицата на един принцепс и майка на друг, и беше най-богатата одежда, която някога е притежавала.

Импровизираният гардероб в стаята съдържаше няколко други тоалета, много по-скъпи и по-подходящи за майката на принцепса от нейната проста сива рокля.

Новите дрехи бяха подарък от Свободния алерански, което, подозираше Исана, в случая означаваше Варг и младия му помощник от лагера на алеранците Дуриас.

— Почти исках да е сгрешил — промърмори тя. — През морето. В обкръжението на каними. За да се изправи срещу ворда.

— Може би — каза Арарис. — А може би не. Лично аз се радвам. Тук няма да мога да го защитя. Не и от хората, които искат да го убият.

— Аз виждам смисъла във всичко това, Арарис — въздъхна Исана. — И знам, че той се е превърнал в нещо много повече от момчето, което отгледах, и че има дълг и задължения, но враните да ме отнесат, той все още е моето момче. Не искам да го виждам да напуска дома.

— Моя лейди — каза Арарис със закачлива строгост. — Жените с вашето положение не трябва да се изразяват така.

Исана му хвърли изпълнен с превъзходство поглед, а той й се усмихна в отговор.

— Ще се грижа за него.

Не без усилие тя се усмихна слабо в отговор.

— Винаги си го правил.

Усмивката му избледня.

— По-притеснен съм за теб — каза той. — Първият лорд планира да те повика в столицата, за да помогнеш за подкрепата на Октавиан. И това няма да се хареса на лейди Акватайн.

Исана равнодушно махна с ръка.

— Тя ще се адаптира. В това отношение е доста практична.

— Сериозно говоря, Исана — каза Арарис. — Ще бъдеш в опасност.

— А кога е било по-различно? — попита тя, долавяйки в гласа си необичайно остри нотки. — Вярно е, Арарис. През целия си живот се страхувам от нещо и вече ми омръзна до смърт.

Арарис се намръщи, стиснал ръце.

— Някъде там има мъже и жени, които с удоволствие биха организирали убийството на моя син — продължи тя със същия тон. — Повечето от тях са същите, които са виновни за убийството на моя съпруг.

Във внезапен пристъп на гняв тя вдигна брадичка и решително подхвърли.

— Няма да го позволя.

Веждите на Арарис се вдигнаха.

— Завързах много приятелства, Арарис. Научих много за първите лица на Алера. Смятам да намеря отговорните за убийството на Септимус. Ще намеря тези, които искат да навредят на Октавиан. И великите фурии да са им на помощ, когато ги открия.

Гласът й трепереше от силата на гнева й.

— Не губи време да се притесняваш за мен. Аз ще ги намеря. И ще ги унищожа.

Той прекоси стаята, отиде до нея и докосна бузата й с длан.

— Точно от това се страхувам — каза той.

Внезапната, изгаряща ярост на Исана се разпадна и тя сведе очи.

Той сведе глава и улови погледа й. После се наведе и нежно я целуна, без да откъсва очи от нея.

— Не се превръщай в нещо, което не си, Исана.

Тя притисна буза към ръката му.

— Бих искала ние да…

Той се приближи още повече, прегърна я и тя с благодарност се притисна в него.

— Шшш — каза той. — Все още не е време. Ако се оженим сега, когато всички са научили за Октавиан, това може да създаде проблеми. В началото той ще се нуждае от цялата подкрепа, на която може да разчита. Ако се разпространят слухове за нашите отношения и как това може да е свързано със смъртта на Септимус, нещата ще приемат различен обрат.

— А те ще се разпространят — въздъхна тя. — Съжалявам.

— Всичко е наред — прошепна той. — Ще чакам. За теб ще чакам.

Тя осъзна, че се усмихва.

— Какво трябва да направя?

Той я притисна силно към себе си.

— Бъди нащрек. Не позволявай да те превърнат в една от тях.

Тя се притисна още по-силно към него и известно време те стояха прегърнати.

— По-добре да тръгвам — каза той тихо. — Не искам да го оставям дълго сам.

Исана кимна. Те отново се целунаха и Арарис побърза към Тави.

Исана го изпрати с поглед и прехапа устна, когато вратата към сградата на командването се отвори и тя мярна Тави.

Октавиан.

Исана внезапно си представи как го погребва и потрепери.

Това няма да се случи. И тя ще направи всичко по силите си, за да е сигурна в това.