Фурията на капитана

Глава 38

Валиар Маркус шокирано се взря в копието в червата си.

Канимското копие се беше промъкнало през тясно отверстие между щита на Маркус и легионера до него, хвърлено с такава сила, че черният метален накрайник с лекота проби бронята му.

Маркус осъзна, че стои във втората редица. Не помнеше да е правил крачка назад. Сигурно силата на удара го е накарала да се окаже там.

Може би точно затова в стомаха му се оказаха само десет инча стомана. Обикновено хвърлените от канимите копия пронизваха целите си от край до край.

И доколкото той знаеше, това беше инструмент на канимските воини, което означаваше, че Първа кохорта е привлякла вниманието на вражеския елит. Те също бяха променили стила на атаките си и реда на войските, тъй като канимите обикновено мятаха копията си точно преди атака.

Маркус се застави да си поеме дълбоко дъх и изрева.

— Уплътнете редиците! Щитовете нагоре! Втора и трета редица — пригответе копията.

Командирите започнаха да повтарят заповедите му, крещейки едновременно, и редиците на Първа кохорта се сгъстиха и уплътниха. Легионерите от втора и трета редица прибраха мечовете си и приготвиха петфутовите копия, привързани на обратната страна на високите щитове.

Върховете на копията щръкнаха като гора от смъртоносни стоманени шипове, подобни на онези, които канимите от кастата на воините хвърляха от невидимите зад пелената дъжд укрития, за да разрушат строя им.

Маркус прибра меча си и със сила дръпна копието, но то беше здраво заседнало в пробитата му броня и той не успя да го извади.

Легионерите, които се сражаваха в предната редица, бутаха дръжката на копието и то се клатеше наляво и надясно. Маркус усети, че тези тласъци причиняват ужасно дълбоко, вибриращо трептене в стомаха му и той внезапно се задъха.

Отпусна се на едно коляно и се прикри с щита точно навреме, за да отбие вторият премерен удар на облечения с черна броня каним. Легионерите около него принудиха канима да отстъпи назад, като яростно започнаха да мушкат с копия и мечове.

Някой настъпи дръжката на копието и болка, обърнала представата му за тази дума, изгори вътрешностите на Маркус.

Той падна по гръб и дъждът започна да се излива по лицето му. Протегна ръка, за да отмие водата от очите си, а гласът на Фос каза:

— По-полека, Маркус. Засега се опитай да не се движиш.

Маркус зажумя, после отвори очи и с мътен поглед се огледа.

Беше в палатката на лечителя.

И беше сутрин.

Той бързаше с кохортата си, за да подкрепи отслабения фланг близо до гората, а след това копието го удари.

А сега беше в палатката на лечителя. Ранен, а раната можеше да го дезориентира. Сигурно някой го е измъкнал от бойното поле.

За да завърти глава, трябваше да положи толкова грандиозни усилия, че след първите два опита той спря да мърда. Лежеше в лечебна вана, гол, а водата беше потъмняла от кръвта му. Фос седеше до главата му с отпусната глава, а ръцете му лежаха върху раменете на Маркус.

Погледът на Маркус се спусна към долната част на неговия корем и той видя зееща рана, широка колкото длан. Раната беше отворена по краищата и той успя да види… някакви части от вътрешностите си, вероятно.

— Враните да го отнесат — прошепна той.

— Опитай се да не говориш — изръмжа Фос. — Напрягаш корема си, когато го правиш, а не искам някой да ми бута ръката, докато работя.

— К-кохортата — прошепна Маркус.

Той се опита да се огледа, но видя само, че трибуна по медицина на Първи алерански и неговият персонал не могат да се оплачат от недостиг на работа.

В полевите болници винаги е така. Хората стенат, крещят, плачат. А мълчаливите лечители водят своята битка със самата Смърт, и Маркус не се съмняваше, че резултатите, както винаги, ще бъдат най-различни.

— Замръзни и млъкни, или ще те разпоря — каза Фос. — Този отряд, който те удари от дерето, беше един от общо три. Другите два минаха право през гвардията и ни удариха от фланговете. Ако Първа кохорта не беше устояла, канимите щяха да ни накълцат, но ни се размина.

Маркус отново погледна Фос. Лечителят също го погледна и се намръщи.

— Всъщност не са много. От Първа кохорта загинаха тридесет и четирима. Ранените са два пъти повече — Фос гледаше сърдито. — Сега млъкни и не мърдай, докато не си станал тридесет и петия.

За кимане трябваше да се положат прекалено много усилия. Маркус затвори очи. Плачът и тихото мърморене продължиха, докато изведнъж не се озова седнал на леглото и жадно гълташе от запотена купа смляна на каша храна — безвкусна, но засищаща.

Той примигна няколко пъти, погледна купата и се огледа. Намираше се в палатката си и отново беше сутрин, само че друга, помисли си той. Слънцето беше изгряло. Чувстваше се като слабо и ужасно гладно паленце.

Той отметна одеялото и погледна белега на корема си. Беше неравен и грозен, въпреки че това не беше най-лошото нещо, което можеше да му се случи.

Белегът от раната беше с дебелината на малкия му пръст и изпъкваше над кожата — знак за ужасна рана, оставен от изтощените лекари на легиона, чиято цел беше да спасят живота на хората — възможно най-бързо и по всякакъв начин.

Последните два дни му бяха като в мъгла, той помнеше само откъслечни мигове, а между тях — много часове небитие. Това често се случваше, когато някоя особено тежка травма изискваше прекалено интензивно използване на водна магия от страна на лечителя. Изглежда е бил близо до смъртта.

Той насочи вниманието си обратно към храната и не спря, докато купата не се изпразни.

— Добро утро — раздаде се отвън гласът на Красус. — Събудихте ли се?

— Още не съм се облякъл — отговори Маркус. — Само момент, сър.

— Няма нужда — разтревожено реагира Красус. Младият мъж влезе в палатката. — Заповед на лекаря. Днес оставате в леглото.

За Маркус думите прозвучаха като музика, но той нямаше намерение да го показва на младия офицер.

— Добре съм, сър. Тъкмо щях да го кажа на Фос.

— Заповед на капитана — отговори Красус. — Оставате в леглото.

Маркус изсумтя.

— Сър — той разтърка глава с ръка. — Как мина вчера?

— Накратко — Насаг ни удари с повече от три хиляди от най-добрите си воини, следвани от двадесет хиляди рейдъри. Те пробиха и двата легиона на гвардията и ги объркаха. Ако вие и вашите хора не се бяхте притекли на помощ, те щяха напълно да ни разгромят.

Маркус изсумтя и посочи към себе си.

— Нямах предвид това.

Красус вдигна вежди.

— Няколко души ми съобщиха, че вие, със стърчащо от корема копие, повече от час сте продължили да раздавате заповеди. И докато не започнахме да отблъскваме нападателите, вие не сте позволили да ви откарат при лечителите.

Маркус примигна. Не помнеше нищо от това.

— Да. Не е било особено разумно от моя страна.

— При дадените обстоятелства го считам за оправдано — каза Красус. — Подкрепихте ни навреме. Всички се сплотихме по фланговете на Първи алерански и започнахме да ги изтласкваме назад — но поражението, враните да го вземат, беше много близо — той поклати глава. — Те отстъпиха много бързо, когато ситуацията започна да се променя към по-добро. Всъщност ние претърпяхме по-големи загуби от Гвардията — канимите им позволиха да напредват, докато не се разделиха, а след това се нахвърлиха на нас. Получихме жесток удар, но ги ударихме толкова здраво, колкото и те нас.

— Излиза, че сме загубили — спокойно каза Маркус. — Те имат числено превъзходство.

— Да, така е — съгласи се Красус. — Но сега сме близо от Мастингс. До развалините са двайсет мили, а и оттук вече виждаме Мастингс.

Маркус изсумтя.

— Няма да ни дадат тези руини евтино. Това е било крепост. Те частично са я възстановили и укрепили. Трябва да атакуваме веднага.

Красус кимна.

— Арнос ни държи тук вече два дни. Диверсионни групи постоянно нападат обозите, идващи към нас. Храната няма да ни стигне, ако не запазим фургоните, които успяха да се промъкнат.

Маркус изръмжа.

— За тези два дни те са успели да направят много неща.

— Знам — каза Красус. — Но аз си имам моите заповеди, а вие — своите — той кимна към купата. — Ще пратя за допълнително. Трябва да го изядете и да поспите — тонът му стана сериозен. — Все още имам нужда от вас.

Маркус сложи юмрук на сърцето си и сведе глава.

Красус отдаде чест в отговор и напусна палатката.

— Извинете ме — обърна се той към някого отвън. — Бихте ли му донесли още храна, моля? И не му позволявайте да ходи.

— Разбира се, милорд — отговори женски глас.

— По-точно капитан, госпожо — каза Красус. — И благодаря.

Лейди Акватайн влезе в палатката, маскирана като перачка, носейки покрит с капак поднос. Тя поздрави Маркус с изискан реверанс и той поклати глава укорително.

— Да, разбира се, капитане — каза тя и хвърли поглед през рамо към отдалечаващия се Красус. После постави подноса на коленете на Маркус и махна капака. Ароматът на току-що сготвени горещи ястия заплаши да го лиши от разум.

— Как успяхте да намерите пресни яйца тук? — попита той. — И шунка?

— Все пак съм жена — отговори лейди Акватайн. — Яж. А аз ще говоря.

Стомахът на Маркус мощно закъркори и той се нахвърли на храната.

— Нашият млад Красус е твърде скромен — започна лейди Акватайн. — Само благодарение на него Първи сенаторски оцеля. И капитан Налус се кълне на всички подред, че Втори не би оцелял в битката без издръжливостта на Красус и глупавата конница на Антилар.

— Сенаторът не е във възторг от това — отбеляза Маркус.

Лейди Акватайн махна с ръка.

— Както и аз. Красус има нещо, което Сципио няма.

— Титла — обади се Маркус, — легитимност.

— Точно така. Той е син на Антилус Рокус — тя поклати глава. — Работих усилено, за да може Арнос да получи политически облаги от тази кампания — и ако трябва да добавя, съпругът ми няма нужда от още съперници.

— Всъщност нали не мислите, че Красус може да стане пречка — отговори Маркус.

— Не. Не и сега. Но десет години по-късно, с успешни кампании зад гърба си… — тя сви рамене: — Умният градинар унищожава плевелите, докато са малки, а не чака да пораснат.

Маркус спря да дъвче.

— Ще го използваме да превземем руините — продължи лейди Акватайн. — Ще му позволим да превземе и града вместо нас. А когато влезем в него…

Тя сви рамене.

— Погрижи се за него, мой Фиделиас.

— Красус — каза той.

— Да — повтори тя.

— Това може да се окаже трудна задача. Ако проследят смъртта му до мен или до който и да е алеранец, това ще хвърли сянка на подозрение върху сенатора. Да не говорим за реакцията на Рокус.

— Ето защо си позволих да купя една от онези канимски балисти за теб, шпионино мой — тя му наля чаша ароматен чай. — Под твоето легло. Той ще умре от ръцете на враговете, на които така смело се противопоставя, ще стане герой на Империята.

Маркус кимна и се застави да продължи да яде.

— Знам, че си ранен и трябва да си починеш — тя спокойно взе подноса, отметна одеялото и огледа раната му. — Велики фурии, колко небрежно е зашито.

Тя сложи ръка върху раната и очите й се замъглиха.

— Но е затворена добре, предполагам — тя върна одеялото и подноса на мястото им.

— Направи го за мен, Фиделиас, и най-накрая ще можеш да напуснеш това място. Едва ли е за теб, но знаеш ли — очите й заблестяха, — следващата година ще бъде много интересна. Искам да си на моя страна.

Той й кимна.

— Ще се погрижа за това.

— Великолепно — каза тя, а очите й заблестяха: — Яж. Почивай.

Тя излезе от палатката.

Маркус известно време стоя неподвижен.

Да убие Красус.

Или да наруши нейните заповеди. Да убие себе си.

Маркус изхвърли въпроса от главата си и дояде всичко, което беше останало на подноса. После допи чая и легна да спи. Трябваше внимателно да обмисли всичко, след като си почине.

Нуждаеше се от силата си.

Независимо за какво ще я използва.