Фурията на капитана

Глава 11

— Кохорта-а! — изрева Маркус с глас, който всеки легионер от водещата кохорта можеше да чуе. — Стой!

Последва звук на още две крачки, направени от строя, и настъпи тишина — Първи алерански достигна върха на невисокия хълм, от който се виждаше първия отбранителен пост на канимите. Водещата кохорта, както винаги, зае централна позиция.

На четвърта й трябваше само миг, за да се престрои на десния фланг. Седма, чийто трибун навремето прекара повече време в тренировки, нямаха нужда да изравняват редиците си.

— Три дни, за да се доберем до тук — промърмори един ветеран на друг, когато Маркус минаваше покрай тях. — Въпреки че можехме да го направим за ден. Сенаторска гвардия. Изнежени момиченца, без павиран път не могат и крачка да направят.

Маркус чукна с жезъла си по нагръдника на ветерана и изрева.

— Тишина! — той погледна говорещия и добави, — че момиченцата могат да се обидят.

Почти никой не се разсмя (и нека фуриите да помогнат на онези, които все пак не се сдържаха), но от водещата кохорта се дочу приглушено хихикане, след което Маркус усети, че легионът се потапя в обичайната напрегната тишина на очакване на битката.

Нито шегите, нито песните, нито огнените речи биха могли да прогонят страха от войниците. О, да, вдъхновяваща реч преди повратна точка в битката със сигурност краси добрата история. Но когато погледнеш в лицето на враг, който също като теб е решил да оцелее на всяка цена, разговорите стават излишни — и хората, стоящи пред него, знаеха това много добре.

Въпреки че шегата малко отслаби напрежението и помогна на хората да влязат в настроение, съответстващо на легионери-победители: те бяха професионалисти в своето поприще и сега беше време да се захващат за работа.

Маркус отново и отново минаваше пред първата редица, като се мъчеше да се преструва, че дисциплината го интересува много повече от битката, разразила се на не повече от петстотин ярда от него.

Звукът от битката стигаше до тях като шум от далечен прибой, леко приглушено, с отдалечен грохот на барабани, звук на рогове и океан от отделни стонове и викове. Маркус гледаше натам, докато крачеше пред първата линия, стъпките му бяха твърди.

Няколко мига по-късно се чу тропот на коне и пред първата линия се появи капитанът заедно със своя сингулар, един от рицарите Аери на Първи алерански и ескорт на маратски конници. Маркус се обърна и поздрави спрелият коня си капитан. Капитанът скочи на земята и му върна поздрава.

— Добро утро, Маркус.

— Сър — отвърна Първото копие.

Капитанът обърна поглед към битката в ниското. Маркус отбеляза какво гледа младият мъж и колко дълго. Прекрасно. Той обръщаше внимание точно на това, на което трябваше. Винаги е имал способността да стане опитен боен командир, но дори и така той беше изминал дълъг път, откакто Маркус го видя в първата безумна битка при Елинарх.

След кратко мълчание капитанът кимна и попита:

— Какво мислиш за това, Първо копие?

— Това е първият им танц, сър. Никой не може да каже как ще свърши.

Битката се водеше на пътя — прост селски път, а не тракт, създаден от фуриите. Леко хълмистият терен на долината се стесняваше там, където две стари отвесни скали се гледаха една друга през дълбоко дефиле. Малкото градче Отос изцяло заемаше дъното на прохода, но не можеше да се похвали със сериозни защитни съоръжения.

Градът напомняше на малък холт от височината на източната скала. Вездесъщите врани, които можеха да се намерят на всяко бойно поле в Алера, кръжаха отгоре в невероятни количества, подобно на огромно черно колело в небето над подготвящия се за обсада град.

Канимите доста се бяха постарали с отбраната, издигайки земни укрепления извън стените на Отос, и сега вълчеподобните същества упорито се биеха за контрол над външната стена. Първи сенаторски атакуваше в центъра, придвижвайки се по пътя към земния вал.

Докато Маркус гледаше натам, първата атака започна да буксува, когато легионерите не успяха да се промъкнат покрай огромните защитници. Миг по-късно тръбите засвириха отстъпление и Първи сенаторски започна да се оттегля, разбивайки се на отделни колони.

Отново прозвучаха тръби и в пролуките между колоните нахлу Втори сенаторски и хвърли свежи сили срещу защитниците, като не им даде никакъв шанс да се възстановят от първото нападение. Втори веднага започна да надделява над защитниците, създавайки пролуки в земната стена на две места, преди канимите да успеят да ги запушат и да изблъскат Втори назад.

Веднага след това Първи сенаторски, вече с възстановени редици и поне малко отдъхнали легионери, се втурна напред и се вряза в уморените защитници като брадва в гнило дърво. Те пробиха защитата на половин дузина места още в първата минута, след което рогът на канимите започна да тръби отстъпление с нисък, дълбок рев.

— Не е лошо — каза на глас капитанът. — Този вид отстъпление не е лесно да се координира с контраатака.

Маркус изсумтя.

— Те имаха година и половина за тренировки, сър, докато в това време ние се блъскахме тук.

— Вярно.

Капитанът наблюдаваше как защитниците отстъпват обратно към градската стена под прикритието на истинска буря от метателни оръжия. Копията на канимите съответстваха на ръста им и бяха толкова дълги и дебели, че на тях можеше да се наниже крава.

Хвърлени с невероятната сила на воините-вълци, те можеха да пробият легионер — тялото, бронята и всичко останало, като същевременно запазят достатъчно сила, за да наранят и човека зад него.

И все пак по-лошо от копията беше внезапната буря от хвърлени камъни. Един канимски воин може да хвърли камък с размерите на човешка глава без никакви усилия и те ги хвърляха във висока дъга, така че да падат върху злощастната гвардия долу.

Доспехите и шлемовете от алеранска стомана не предпазваха особено добре при удари с камъни с такава тежест и размер. Дори когато трибуните започнаха да крещят, заповядвайки на кохортите да се престроят в „костенурка“, градушката от камъни разрушаваше плътния строй и оставяше хората беззащитни, пробивайки щитове и чупейки вдигнати ръце.

Примитивните снаряди бяха по-малко опасни в сравнение с премерената стрелба с лъкове, но пък имаха много по-голяма способност да нанасят сериозни наранявания — и редиците на Гвардията, намиращи се в най-близко до градските стени, доста пострадаха, преди да получат заповед да се оттеглят към земните укрепления, излизайки от обхвата на камъните.

Отстъпващите към земните насипи бяха уязвими и чакащите врани се гмурнаха към труповете им, но Маркус предварително успя набързо да оцени загубите. Гвардията беше загубила между седемстотин и осемстотин легионери, които останаха да лежат мъртви на бойното поле — неподвижни, оковани в броня фигури.

— Кървави врани — промърмори капитанът с такъв тон, че само Маркус беше достатъчно близо, за да го чуе. Отвращение се промъкваше в гласа на младия човек. — Битката не продължи и петнайсет минути, а той вече загуби една десета от своя легион.

Маркус изсумтя в съгласие.

— С такива темпове ще отидем сами в Мастингс, сър.

— Преди всичко трябва да отчиташ, че те числено ни превъзхождат — продължи капитанът. — За да използваш тактика на изтощаване, трябва да улучиш момента.

— Да, сър — каза Маркус.

Капитанът забарабани с върховете на пръстите си по дръжката на меча.

— Мразя да стоя и да гледам.

Маркус погледна настрани към профила на капитана.

— Вие получихте вашите заповеди, сър. Ние сме резерв.

Долу зад земните насипи легионите на Гвардията се окопитиха. Въжета с възли и стълби бяха подготвени да щурмуват стените, а половин дузина рицари на земя, въоръжени с абсурдно огромни чукове, се събраха в центъра, за да разбият градските порти.

— Врани — гласът на капитана прозвуча слабо и уморено. — Опитах се да го предупредя.

Маркус улови движение с крайчеца на окото си, погледна нагоре и видя строени в двоен клин рицари Аери, които се носеха в небето към града.

Капитанът също ги видя.

— Ето ги и тях.

— Всичко е като по учебник — съгласи се Маркус.

Отново прозвучаха тръби и Гвардията с рев се втурна напред. Топки с бял пламък се пръснаха над стените близо до портата, когато рицарите на огъня изпратиха фуриите си срещу защитниците.

Дъждът от камъни се възобнови, но две редици рицари Аери атакуваха бойниците и изпратиха в полет всеки каним, попаднал във вихъра, генериран от фуриите им. Легионерите се хвърлиха в атака, мятайки стълби и въжета, докато земните рицари се втурнаха към портата.

Главата на капитана кимна настрани и той посочи хълма на запад.

— Вижте.

Маркус погледна нагоре и видя тъмни фигури да се издигат над върха на скалата, миг по-късно точно същите се появиха и на изток. Маркус видя, че фигурите по скалите извършват странни движения, но не веднага разбра какво правят.

Те се въртяха на място.

Камъните, които канимите досега мятаха с помощта на ръчни инструменти, изглеждаха като камъчета в сравнение с тези, които започнаха да падат върху толкова удачно сгъстените редици на Гвардията. Късове с височина до кръста на човек падаха долу и носеха смърт на всеки, когото улучваха, както и раняваха всички наоколо, когато отскачаха от земята при падането.

Маркус гледаше в нямо изумление. Дори притежаващите земна магия трябваше да имат значителен талант, за да хвърлят камъни с такъв размер, а канимите нямаха призователи на земя. Но въпросът не беше само в това — дори и да бяха достатъчно силни да мятат такива камъни, те определено не биха могли да ги хвърлят с такава скорост и на такова разстояние, а те точно това правеха.

Капитанът присви очи към хълмовете и неочаквано изръмжа.

— Прашки — каза той. — Кървави врани, те използват прашки.

Маркус хвърли поглед на капитана и се вгледа по-внимателно. Велики фурии, младият офицер беше прав. Канимите на скалите мятаха огромни камъни с помощта на дълги тежки вериги.

Всеки с прашка се навеждаше напред, вземаше камък и започваше да го върти в огромни кръгове, за да набере скорост, след което го пускаше към разположената в ниското Гвардия.

Роговете затръбиха с неистова сила, докато смъртоносният дъжд разрушаваше строя и сееше паника и объркване в редиците. Рицарите Аери се обърнаха и се разделиха на две групи, всяка от които полетя към една от скалите, за да смаже тези с прашките и да ги помете от позициите им.

Маркус не чувстваше нищо друго освен презрение към арогантността на командира, който беше изпратил тези хора в битката неподготвени. Това не беше грешка на хората на Арнос, но те умираха заради нея.

Щом рицарите Аери приближиха по-близо до скалите, започнаха да падат. Мъжете се преобръщаха и въртяха във въздуха, а след това започваха да падат от небето и да се разбиват на земята.

— Балисти — изсумтя Маркус.

Капитанът късо кимна. В същото време без рицарите Аери, които да попречат на обстрела от стените, канимите отново започнаха своя страшен дъжд от малки камъни, като ги хвърляха върху легионерите, които се катереха по стените. Те бързо възвърнаха позициите си над портите и около тях и започнаха да мятат камъни надолу върху рицарите на земята, които се опитваха да ги разрушат, принуждавайки ги да се оттеглят или да рискуват раздробен череп.

— Врани — изруга Маркус. — Единственото, което Гвардията прави, е да прикрива канимите от собствените си огнени призователи.

Той наблюдаваше как хората се бият и умират, докато хаосът на битката превзе легионерите. Натискът върху стените отслабваше, а Маркус беше виждал достатъчно битки, за да разбере, че Гвардията скоро ще отстъпи, дори и да няма заповед от командирите.

Капитанът отново изръмжа.

— Нямам намерение да чакам повече.

Той се обърна към сър Калум, рицарят Аери, който яздеше с него, и каза:

— Време е.

Калум скочи от коня и извади от чантата си свитък яркочервена тъкан. Направи няколко бързи крачки и се извиси във въздуха. После остави аленото знаме да се разгъне и миг по-късно вече теглеше след себе си сигнален флаг с дължина двайсет ярда.

Почти мигновено прозвучаха тръби, чиито сребристи нотки сякаш заплуваха над главите. Чу се тихо бучене, напомнящо на далечен гръм, и изведнъж ездачи с развяващия се флаг на Първи алерански препуснаха по гребена на източната скала. Те нападнаха канимите, защитаващи този връх, и дъждът огромни камъни внезапно спря.

На западната скала обичайната бойна песен, носеща се в сутрешния въздух, отчетливо се чу през виковете на битката, благодарение на ритъма. По дължината на този хребет се появи солидната формация на Тринадесета кохорта на Първи алерански, Бойните врани, маршируващи в бърз темп към позициите на канимите, извисяващи се над Отос. Щом стигнаха до мястото, техният съгласуван боен рев се раздаде и Бойните врани се врязаха в канимите като един гигантски чук.

Малка топка със син пламък избухна във въздуха над скалата и веднага й отговори взрив на също такава топка на другата скала.

— Имаме сигнал — промърмори Маркус.

— Снайперистите се разкриха — изсумтя капитанът под нос. — Заеми се с тях, Красус.

Двадесет облечени в доспехи рицари Аери, призователи на фурии на вятъра, рицарите Рибки на Първи алерански, със свистене се понесоха надолу от слънцето.

Те скочиха на крепостните стени, изненадвайки и обърквайки отбраняващите се каними за достатъчно време, за да заемат и изчистят малка част от стената.

Офицерите от гвардията видяха приближаването им и се възползваха от възможността. Веднага на разчистеното от рицарите Рибки място бяха подпрени стълби и легионерите се изсипаха в бойниците, за да им помогнат.

Роговете на канимите отново изреваха и отбраната се разпадна. Гвардията неравномерно се придвижи напред, като разви прекалено безредно настъплението, което можеше да унищожи значителна част от канимските защитници. Знамената на Гвардията, със сребърния лист на Сената на червено-синьо поле, бяха издигнати над стените. Гвардията нахлу в града и го превзе.

Няколко минути по-късно Маркус бавно въздъхна и поклати глава.

— Позволиха ни да го превземем.

Капитанът кимна.

— Можеше да е и по-лошо.

Пратеник, носещ ливрея на Първи сенаторски, приближи до бойната линия на Първи алерански и се насочи към капитана и Маркус. Младият мъж слезе от коня, отдаде чест на капитана и каза.

— Негова чест сенатора изисква и заповядва да се срещнете с него в рамките на един час, сър.

Капитанът кимна.

— Моите уважения на негова чест, ще дойда.

Пратеникът отново отдаде чест и си тръгна.

Маркус се намръщи.

— Сенаторът няма да е доволен от вас, сър. Той ви заповяда да изчакате на място.

Капитанът студено се усмихна:

— Точно затова изчаках, докато нещата не станат наистина лоши, преди да дам заповедта. Той може да крещи и да се хвали, но не може безнаказано да ме обвини за това, че съм превърнал поражението в победа — и той го знае.

Маркус изсумтя:

— Може би.

Капитанът погледна надолу към тъмнеещите тела на покойниците, покрити от гладни врани като одеяло. Тук-там сред мяркащите се тела на паднали легионери Маркус можеше да види по-големите и по-тъмни фигури на канимите. Труповете им не бяха малко, но легионите платиха пагубна цена, за да разкарат противника от позиция, която той никога не е възнамерявал да заема.

— Маркус — каза капитанът.

— Сър.

— Да отидем при Фос и неговите хора. Днес гвардията понесе загуби и за първи път трибуните им по медицина имат истински жертви, нуждаещи се от лечение. Ще се нуждаят от помощ.

— Да, сър.

Капитанът замълча за момент. После каза.

— Искаше ми се да започна да действам по-рано, Маркус. Но ако го бях направил, Арнос щеше да има повод да ме отстрани от командването.

— Да, сър — тихо прошепна Маркус, — щеше да има.

Капитанът избърса двете си ръце в панталоните, сякаш се опитваше да изтрие нещо от тях.

— Добре — каза той тихо. — Да се размърдаме, центурион. Пътят до Мастингс е дълъг.