Фурията на капитана

Глава 31

Посещението на най-големите градове на Алера никога не беше приятно занимание за Исана. Постоянният натиск на най-различни емоции от голям брой хора, намиращи се в малко пространство, я довеждаше до объркване. Това беше слаб, но постоянен „шум“, като от половин дузина кошмарно упорити щурчета. Никога не беше прекалено силен, но и не спираше. Натрапчивите усещания можеха да направят ужасно трудни опитите да заспи или да се концентрира.

Исана се страхуваше, че ще се нуждае от цялата си концентрация в следващия час. Стаите, които Тави нае, бяха обикновени, но уютни и добре поддържани. Те бяха прекалено скъпи по стандартите на холтър от долината Калдерон, но пътуванията бяха разширили хоризонтите й, въпреки че не попълваха кесията й. По стандартите на Алера Империя цената беше повече от скромна, макар заплащането за един ден да беше съизмеримо с дневните разходи на цял холт.

Пансионът обаче беше очевидно популярен сред търговците, особено тези, които бяха по-стиснати. Преговорите под една или друга форма се водеха в стаите над и под нея, както и в малката домашна градинка, и съдейки по достигащите до нея емоции, бяха много свирепи.

Докато те бяха там, тя се опитваше да си почине възможно най-добре, но постоянното бурно вълнение на града правеше това проблематично.

Исана тихо се надигна от леглото в стаята, която споделяше с Кайтай, обу се, облече роклята и си сложи наметалото. Може би ако си разтъпче малко краката, ще се умори достатъчно, за да си почине. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Въпреки че беше почти полунощ, улицата отдолу беше достатъчно осветена от фуриите на лампите и тя успя да различи две двойки мъже в униформа на патрули на гражданския легион. Навън ще е напълно безопасно.

Тя се обърна и видя Кайтай да седи в леглото и да се протяга.

— И ти ли не можеш да заспиш? — попита момичето.

— Да — тихо отговори Исана.

— Заради призоваването на вода, нали? — каза Кайтай.

— Отчасти — каза Исана, думата прозвуча по-рязко, отколкото възнамеряваше. Тя се поколеба, смекчи тона си и каза: — Най-вече.

Кайтай наклони глава. Зелените й очи направо светеха в мътната светлина на фуриите на уличните лампи.

— Смяташ да напуснеш града?

— Мислех да се поразходя — каза Исана. — Понякога малко упражнения помагат.

Кайтай се усмихна.

— И аз трябва да се поразходя. Може би ще го направим заедно.

— Ще се радвам — каза Исана и плахо добави: — Но ще е добре първо ще сложиш някакви дрехи, скъпа.

Устата на Кайтай бавно се разтегна в усмивка.

— Защо алеранците винаги настояват за подобни неща.

Десет минути по-късно те вече крачеха надолу по улица Занаятчийска. Тук живееха болшинството от най-квалифицираните работници в града, във всички къщи наоколо беше тъмно и тихо.

По улицата имаше малко минувачи. Предимно млади хора — закъснели чираци или ранобудни работници, очевидно бързащи към постелите си, след времето, прекарано в не толкова спокойни квартали на града.

— Кайтай — каза Исана тихо, — има нещо, за което исках да те попитам.

— Да? — подкани я Кайтай. Тя беше сложила наметало и вдигнала качулката, за да скрие лесно разпознаваемата си коса и полегатите очи, издаващи маратския й произход.

— По отношение на теб и… и Тави.

Кайтай кимна, зелените й очи проблеснаха развеселено.

— Да?

Исана въздъхна.

— Трябва да знам за вашите отношения.

— Защо? — попита Кайтай.

— Заради… заради нещо, което не мога да споделя с теб, вашите… вашето приятелство може да повлияе… отношенията ви могат да бъдат фактор… — тя тръсна глава от безсилие. — Какво точно означават за теб вашите отношения? До къде смяташ, че ще доведат в бъдеще?

— Аха — каза Кайтай с разбиране в гласа. — Този вид отношения. Ако искаш да знаеш дали се чифтосваме, можеше просто да попиташ.

Исана примигна, след което шокирано се взря в Кайтай. Усети как бузите й пламват.

— Не, не, не това имах…

— Разбира се, не толкова често — каза Кайтай с интонация, граничеща между въздишка и ръмжене. — Особено след напускането на крепостта. На кораба не можем. И нито веднъж, докато бяхме на бойното поле — тя намръщено ритна малко камъче към сградата от другата страна на улицата. — Алеранците имат толкова много глупави правила.

— Кайтай, аз не за това…

— В началото беше много непохватен — каза Кайтай. — С изключение на устата му — тя се ухили и сухо добави. — Но после винаги е бил ловък.

Исана започна да изпитва нещо като отчаяние.

— Сякаш никой не го беше учил какво трябва да прави. Което, вярвам, че е друг проблем, който имате вие, алеранците. В крайна сметка, ако никой няма идея как се прави, не е изненадващо, че започвате да се изнервяте само като се заговори за това.

— Кайтай — каза Исана слабо.

— Започнаха да ми плащат за това, което така или иначе правя в легиона, и реших да си купя инструкции за него. Изглеждаше също толкова полезна загуба на пари, колкото и всичко останало. Но жените, работещи в павилиона, ми казаха, че това е неправилно и че според стандартите на алеранците почти всичко, което правя, ще го направи щастлив, стига да го правя гола — тя вдигна ръце. — И това след всичкия този шум, че носенето на дрехи е от първостепенно значение!

Поне наблизо нямаше никой, който да чуе разговора. Исана започна да мърмори нещо, надявайки се, че Кайтай няма да го възприеме като поощрение, след което улови част от емоциите на момичето. Исана замръзна и погледна Кайтай с вдигнати вежди.

— Ти ме дразниш.

Очите на момичето-марат проблеснаха, когато я погледна през рамо.

— Как бих могла да постъпя така с Първата лейди на Алера?

Исана усети, че за миг е зяпнала с уста. Тя я затвори и побърза да догони Кайтай. В течение на няколко крачки мълча, после каза:

— Той ти е казал?

— Със същия успех можеше и да ми каже — отговори Кайтай. — Чувствата му се променяха всеки път, когато заговори за теб — емоциите й се успокоиха. — Помня какво чувстваш, когато имаш майка. Усещах същото в него по отношение на теб.

Исана огледа момичето, докато вървяха. После тихо каза:

— Ти изобщо не си такава, каквато изглеждаш, нали?

Кайтай я погледна с вдигнати вежди.

— Предполагам, че изглеждаш толкова… варварско момиче. Безразсъдна, нагла, невъзпитана и със съответстващ характер — слабо каза Исана. — Попитах за отношенията ти с моя син. Получих много повече.

Кайтай сви рамене.

— Баща ми казва: говори само на онези, които слушат. Всичко останало е само трептене на въздуха. Ако си слушала, там бяха отговорите на твоите въпроси.

Исана леко кимна.

— Това, което имате с Тави… е като с другите тотеми при твоя народ, нали? Примерно както баща ти е близък с неговия гаргант, Уокър.

Кайтай я погледна.

— Доколкото ми е известно, Дорога не се чифтосва с гарганти — тя леко се поколеба и добави: — А и Уокър никога не би го позволил.

Въпреки всичко Исана усети, че се смее.

Момичето-марат й кимна и се усмихна.

— Да. Почти същото е — тя докосна сърцето си. — Усещам го ето тук.

— Има ли и други като теб? С алеранци… не знам как да го нарека.

— Чала — каза Кайтай. — Не. Други хора никога не са били близки. А шенки обикновено се държат далеч от чужди. Аз съм единствена.

— Но към кой клан ще се отнесеш? — попита Исана. — Искам да кажа, ако се върнеш при своя народ.

Тя сви рамене.

— Аз съм единствена.

Известно време Исана обмисляше казаното.

— Трябва да е трудно — каза тя тихо, — да си единствена.

Кайтай наведе глава, усмихвайки се на себе си.

— Не знам. Аз не съм сама.

Любов — дълбока и постоянна, изведнъж започна да се излъчва от момичето-марат като топлина от печка. Исана беше усещала това и преди, макар и достатъчно рядко, тази сила я впечатли. До този момент беше смятала варварското момиче за безполезна компаньонка, която остава до Тави за забавление и приключения. Напълно погрешно беше изтълкувала младото момиче, вярвайки, че липсата на емоции, която усещаше в момичето, означава, че зад това не се крие никаква дълбочина на чувствата.

— Ти можеш да криеш чувствата си. Като него — каза тихо Исана. — Току-що ми позволи да ги усетя. Искаше да ме убедиш.

Момичето-марат я погледна без усмивка и склони глава.

— Ти си добър слушател, лейди Исана.

Исана прехапа устни.

— Едва ли съм лейди, Кайтай.

— Глупости — каза Кайтай. — Не виждам във вас нищо друго освен благородство, изисканост и милосърдие.

Тя пъхна нещо в ръцете на Исана:

— Пазете ми това.

Исана примигна, когато Кайтай й даде торба от плътен груб плат, и се огледа наоколо. Момичето-марат ги водеше, докато вървяха, и Исана дори не беше забелязала, че са напуснали Занаятчийска. Не беше сигурна къде се намират сега.

— Защо искаш да ти пазя това?

— За да поставя там охлаждащия камък, след като го открадна — каза Кайтай. — Извинете ме.

И с тези думи момичето прекрачи в тъмната пресечка, метна въжето през един комин и спокойно започна да се изкачва по сградата.

Исана изумено се взираше след нея. После по улицата се разнесоха нечии стъпки, тя вдигна глава и забеляза двама патрулиращи от гражданския легион. За момент Исана едва не изпадна в паника и не избяга. После се ядоса на себе си, успокои се и скри торбата под наметалото.

Легионерите, и двамата младежи, облечени в кожени туники, а не военни доспехи, й кимнаха, а по-високият каза:

— Добър вечер, госпожице. Всичко наред ли е?

— Да — каза Исана. — Всичко е наред, благодаря.

По-ниският се обади, като разтегляше думите:

— Защо да не е, в такава прекрасна пролетна вечер като днес. Освен ако не ви е самотно, разбира се.

Неговият незабавен и… донякъде прекомерен интерес към нея беше ключът и Исана почувства как веждите й се вдигат. През много малка част от живота си беше пребивавала на места, където не беше известна, ако не по външен вид, то поне по репутацията си.

Не й хрумна, че тук може да е практически анонимна. Благодарение на мощната водна магия, която й даваше външна младост, и качулката, която прикриваше сребърните нишки в тъмната й коса, тя можеше да бъде объркана с млада жена, не по-голяма от тези легионери.

— Не самотно, сър, не — отвърна на глас тя. — Но благодаря, че попитахте.

Високият се намръщи и около нея плъзна нещо подобно на подозрение на опитен професионалист.

— Млада жена, сама на улицата, в толкова късен час. Госпожице — каза той, — мога ли да попитам какво правите тук?

— Срещам се с приятел — импровизира Исана.

— Малко е късничко за подобни неща в тази част на града — отбеляза ниският легионер.

Високият въздъхна.

— Чуйте ме, госпожице, без да се обиждате, но тези млади граждани от Академията си уговарят срещи, но после не се появяват на мястото на срещата. Те знаят, че не трябва да бъдат забелязани в квартала на доковете с настъпването на нощта, затова обещават допълнителна сума, за да ви примамят тук, но…

— Моля? — рязко го прекъсна Исана. — В какво точно ме обвинявате, сър… — тя раздразнено щракна с пръсти. — Вашето име, легионер. Как е вашето име?

Младият мъж изглеждаше леко обезкуражен и тя усети проблясък от неговата неувереност.

— Хм, Мелиор. Госпожице, не искам да…

— Легионер, Мелиор — агресивно каза Исана със самоуверен вид, който не би могъл да съответства на никоя млада жена. Тя вдигна и спусна качулката си, показвайки сребристо сивата си коса. — Правилно ли разбирам, че ме обвинявате — тя леко подчерта последната дума — в проституция?

Ниският се намръщи и като едва сдържаше войнствеността си, заяви:

— А защо иначе бихте била тук сама толкова късно…

Високият решително пристъпи напред. После каза:

— Нямах предвид нищо подобно, милейди. Но съм длъжен да поддържам реда през нощта.

— Уверявам ви, млади човече, че всичко е наред — категорично отговори Исана. — Благодаря ви за загрижеността — продължи тя и добави леко насмешливо, — както и за вашата учтивост.

Ниският легионер хвърли поглед към партньора си, после към Исана, и сякаш започна да разбира нещо.

— Ох — каза той. — Вярно.

Високият, извинявайки се, завъртя очи.

— Много добре, милейди — каза той и те продължиха по пътя си.

Когато изчезнаха от поглед, Исана силно издиша и се облегна на най-близката сграда, леко разтреперана. Добре щеше да допринесе за тяхната мисия, като се озове зад решетките с останалите своенравни нощни дами, които легионерите събираха.

Велики фурии, дори не трябва да има шанс да не я приемат за неизвестна гражданка. Тя не стана знаменитост по време на предишните си посещения в столицата, но имаше няколко публични изяви от името на Дианическата лига.

Винаги имаше шанс, макар и малък, да я познаят.

— Добра работа — промърмори Кайтай. Момичето-марат с ловкостта на паяк се спусна по стената на сградата, приземи се и с едно движение освободи китката си от тънко въженце.

Тя изсъска, когато бързо хвана торбичката, чийто отвор стискаше здраво със зъби, и я отдалечи от лицето си. От торбичката се извиваха тънки струи пара, а по повърхността й започна да се образува скреж.

— По-бързо, дайте торбата.

Исана отвори платнената торба и видя, че е изтъкана от няколко слоя плътен и издръжлив канап — торба, специално изработена, за да задържа фуриите, затворени в охлаждащи камъни. Кайтай отвори торбичката и изтръска заоблен камък с размерите на детски юмрук.

Вечерният вятър беше хладен, но от охлаждащия камък лъхаше истински студ и Исана побърза да затвори тежката торба.

— Какво си направила? — тихо каза Исана.

— Осигурих това, от което се нуждаем — отговори Кайтай. — Каквото и да каза на тези двамата, беше ефективно. Ще можеш ли да го кажеш отново, ако се наложи?

— Отново? — отговори Исана.

— Ако е необходимо — тя кимна към торбата. — Трябва да взема и останалите.

— И смяташ да ги откраднеш? — попита Исана. — Ами ако те хванат?

Кайтай отметна глава, сякаш Исана я обиди, и надменно вдигна светлите си вежди.

— Нито един алеранец в целия този безчувствен, глупав град никога не ме е хващал — каза тя с абсолютна увереност на човек, който казва истината. Исана го чуваше и в гласа й. Кайтай въздъхна.

— Е — призна тя, — с изключение на един. Но тогава имаше специални обстоятелства. И той определено сега спи.

Исана поклати глава.

— Аз… не съм сигурна, че мога да направя това, за което говориш, Кайтай. Сигурна съм, че ти имаш опит по този въпрос, но аз — не. Не мисля, че трябва да ме вземаш със себе си.

— Ще бъде по-бързо, ако можем открито да се движим по улицата — каза Кайтай. — Една жена ще предизвика подозрения. Но две жени, движещи се бързо — не. А и не мога да взема тежката чанта със себе си. Ще трябва да я оставям всеки път, когато се катеря и промъквам. Ще ми е много по-спокойно, ако тя е под наблюдение, отколкото да я оставям да се търкаля на някоя уличка.

За миг Исана изучава момичето-марат, после въздъхна и каза:

— Добре. Но при едно условие.

Кайтай наклони глава.

— Да?

— Докато вървим, искам да говорим за Тави.

Кайтай се намръщи, това се отрази на чертите на лицето й.

— Ах. А това няма ли да се счита за неуместно?

— Между нас? — попита Исана. — Не. Това са така наречените женски приказки.

Кайтай кимна и те продължиха напред.

— Какво означава това?

— Това означава, че ти можеш да говориш с мен открито и поверително, без да се притесняваш, че може да си некоректна, а аз няма да ругая и да се ядосвам, независимо какво ще ми кажеш.

Кайтай хвърли сърдит поглед към града около тях.

— Е, крайно време беше — каза тя. — Алеранци.