Фурията на капитана

Глава 35

Кайтай рязко се обърна, когато алармените камбани в Сивата кула започнаха да звънят. Тя пристъпи до ръба на покрива, погледна кулата и изсумтя.

— Казах му. Ти самата чу.

Исана бързо приближи до Кайтай. Младата жена внимателно гледаше към Сивата кула и клатеше глава.

— Трябва да побързаме.

— Какво е станало? — попита Исана.

Кайтай грабна раницата си, сложи я на гърба и хукна към другата страна на сградата.

— Някой бие камбаните.

Исана се въздържа от остър отговор и вместо това побърза след Кайтай.

— По-подробно, ако обичаш.

— Влязоха вътре само преди няколко минути и вече е вдигната тревога. Пазачите и стражите на Кулата са предупредени. Ще могат да се измъкнат само по покрива и трябва да тичат бързо, ако изобщо искат да се измъкнат, а това значи, че и ние трябва да побързаме.

Тя вдигна ръка и леко я притисна към гърдите на Исана.

— Чакай тук — каза жената-марат.

После тя направи няколко крачки, толкова бързо, че краката й изглеждаха като размити от ускорението, и се хвърли от покрива на сградата. Полетя грациозно във въздуха и се приземи на разстояние двайсет и повече фута — на върха на акведукта, който минаваше през тази част на града покрай Сивата кула.

Кайтай спокойно се обърна, сякаш правеше подобни неща всеки ден, и бързо извади от калъфа на колана си едно от подготвените въжета. Застана на ръба на акведукта и хвърли въжето като ласо, а на покрива Исана го улови.

Тя объркано погледна Кайтай.

— Какво да правя с това?

— Пъхни единия крак в примката, като в стреме, когато яздиш кон — обясни Кайтай. — Хвани въжето здраво с две ръце. След това скачай от покрива.

Исана присви очи и погледна към ръба на покрива. Това беше седеметажна сграда и падането върху каменната настилка долу щеше да е напълно достатъчно за жена, много по-млада и по-пъргава от нея, да се натроши до смърт.

— Хм — изсумтя тя. — А после какво?

Кайтай нетърпеливо сложи ръка на бедрото си.

— А после аз ще те издърпам нагоре и ще отидем да помогнем на моя чала.

Исана почувства, че устата й се отваря. Кайтай не беше чак толкова яка. Разбира се, изглеждаше атлетична и силна, но това бяха сила и гъвкавост, които могат да се очакват от танцьор или бегач.

Знаеше, че маратите са физически силни, но все пак Исана беше с няколко инча по-висока от Кайтай и по-тежка от нея. Ще може ли едно момиче да изтегли такава тежест?

Камбаните продължаваха да бият.

— Исана! — изсъска Кайтай.

— Добре — разстроено се съгласи Исана. После стъпи на ръба на покрива и пъхна крак в примката. Затегна въжето около крака си и здраво съедини ръцете си на нивото на корема.

Това ще е дълъг, много дълъг път до земята.

Тя затвори очи и прекрачи през ръба.

Почувства как Кайтай дърпа въжето от момента, в който стъпи в празнотата, така че тя не просто падаше, а летеше по голяма широка дъга. Скоростта беше главозамайваща и тя усети как инстинктивно от устата й се изтръгва кратък писък.

Тя достигна върха на амплитудата и полетя назад, отчаяно стискайки въжето, а след това отново напред. Известно време Исана безпомощно се люлееше, а след това осъзна, че въжето се издига с къси, равномерни тласъци.

Тя отвори очи, погледна нагоре и видя Кайтай, тъмен силует на фона на светлия камък на акведукта, която издърпваше Исана, като обираше въжето с ръце, здраво стъпила върху акведукта.

Тя изтегли Исана нагоре покрай ръба на каменната конструкция и Исана веднага се просна, треперейки с цялото си тяло — кракът й продължаваше да е плътно стегнат с въжето.

— Да вървим — тихо каза Кайтай. — Побързай.

Докато Исана освободи крака си от примката, Кайтай нави въжето, а след това с решителна крачка тръгна по акведукта, който се оказа ни повече, ни по-малко от каменен улей на голяма височина, по който постоянно течеше вода, в същия обем, както в потока, въртящ колелото на мелницата в нейния холт.

От всяка страна на улея имаше каменни первази, широки по фут всеки, а Исана стъпи на един от тях и последва Кайтай колкото може по-бързо. Не сваляше очи от гърба на жената-марат.

Ако погледне отвъд ръба на акведукта и види колко лесно може да срещне смъртта си, едва ли би могла да направи и крачка.

Велики фурии, направете така, че да не се появи вятър.

Или кракът ми да не попадне в участък с хлъзгав мъх.

Или пулсиращото ми сърце да не ме обърка и да не наруши равновесието ми.

Или…

Исана стисна зъби и се съсредоточи върху гърба на Кайтай и на това краката й да не спират.

Кайтай спря след няколко десетки крачки и разпери ръце, за да предупреди Исана. Исана спря и Кайтай прошепна:

— Ето я пред нас.

— Много добре — каза Исана. Тя свали обувките си, затвори очи за по-бързо съсредоточаване и призова Рил. После нави панталони до коленете и стъпи във водата, течаща през центъра на акведукта.

Течението беше силно, въпреки че постоянният му натиск върху прасците й в никакъв случай не беше достатъчен, за да я събори, при условие че тя внимава. Водата идваше от планините на много мили северно от столицата и беше пронизващо студена.

Когато Рил се появи около нея, Исана улови усещанията на своята фурия и се изненада колко чиста и свежа остава водата, въпреки дългото си пътуване по улука на акведукта.

Почувства защитната фурия във водата пред нея като внезапно, грозно усещане за натиск. Усещаше невидимото й присъствие във водата, гневът и желанието да нападне всеки неканен гост.

Водата отпред внезапно започна да кипи, след което клиновидна струя ледени капки се устреми към нея, оставяйки следа като от нападение на невидима акула.

— По-добре се отдръпни от мен, за да си в безопасност — прошепна Исана и Кайтай побърза да се подчини.

Исана нямаше представа откъде хората, проектирали отбраната на Кулата, са намерили такава злобна фурия — или, още по-лошо, на кого му е хрумнало да превърне обикновена фурия в опасен звяр — но в дивата природа на долината Калдерон тя се беше сблъсквала и с по-силни фурии.

Тя спокойно застана пред приближаващото чудовище и изчака до последния момент, преди да махне с ръка и насочи Рил към него.

Исана почувства как съзнанието й се свързва с Рил, присъствието й се усещаше като нещо по-топло и по-плътно от студената злоба на атакуващата я защитна фурия.

От водата на пет стъпки пред Исана изригна каскада от пръски, когато двете фурии се обвиха една друга с потоци жива вода, извиваха се и се преплитаха като две невероятно гъвкави змии.

Зад нея Кайтай рязко си пое дъх, но Исана беше твърде заета с връзката си с Рил, за да погледне назад към младата жена. Вместо това тя съсредоточи съзнанието и волята си върху Рил, подкрепяйки фурията със собствената си решителност и увереност, съединявайки мислите и силата на волята си с постоянно променящата се същност на Рил.

Водните фурии не можеха да бъдат овладени с едно просто усилие на волята, така както се овладяваха другите фурии. Водните фурии не можеха да бъдат победени, а само променени, пренасочени или погълнати.

Исана и Рил се съединиха със защитната фурия, смесиха се с нея и отделиха свързващата й същност, изпускайки я като кръв в постоянния поток в акведукта, разреждайки я, докато в същото време присъствието на Рил остана закотвено в съзнанието на Исана, поддържайки формата си.

Водата продължи да кипи още няколко секунди, а след това бавно започна да се успокоява, когато защитната фурия се разтвори във водата.

В зависимост от това доколко силна беше тази фурия, можеше да отнеме от няколко дни до няколко седмици, за да се превърне отново в едно същество — ако изобщо го направеше, но Исана не изпитваше угризения на съвестта за това, че унищожава толкова опасно създание.

Велики фурии, а какво щеше да стане, ако някои глупави младежи решат да потичат по акведукта просто за забавление, а не в името на някакъв злокобен замисъл, насочен към Сивата кула?

Такава фурия можеше да удави някой, който няма достатъчно сили да се бори с нея, или да нападне нищо неподозиращата жертва и да я изхвърли от акведукта на земята далече долу.

Исана изпрати Рил пред тях да огледа дали има и друго враждебно присъствие, но не намери нищо освен слабите следи, оставени от защитната фурия. После се обърна към Кайтай и кимна.

— Готово.

Кайтай кимна в отговор, очите й блестяха от любопитство и дори — осъзна Исана, когато тя мина покрай нея — от възхищение. Тя свали раницата от гърба си и пристъпи към другата страна на акведукта, за да погледне внимателно към Сивата кула, чийто покрив беше почти на същата височина като акведукта и на разстояние около тридесет фута.

Покривът на Кулата беше обточен от нещо, наподобяващо укрепен парапет, състоящ се от зъбци и статуи на уродливи, приклекнали същества, чиито черти бяха скрити в сенките. Муцуните им бяха обърнати навън и бяха разположени в средата на всеки край на покрива.

— Ето там — каза Кайтай, — виждаш ли вратата?

Исана застана до нея и наистина видя вратата, водеща от вътрешното стълбище към покрива — двукрила, хоризонтална, на едно ниво с камъка, точно като вратите към мазето в холта.

— Да, виждам.

— Те трябва да стигнат от тези врати до края на покрива, без да докосват камъните — продължи Кайтай. — Всяко докосване до камъните на покрива ще събуди гаргойлите.

Исана кимна и прехапа устни, докато преценяваше разстоянието.

— Това е малко повече, отколкото очаквах — каза тя.

Кайтай кимна и отвори още едно отделение на колана си. Извади оттам малка, но явно тежка торбичка и малко желязно чукче.

— Ще можеш ли да го направиш?

— Сега ще видим — промърмори Исана.

Тя вдигна полите си, стъпи във водата и призова Рил.

— Не забравяй, че докато не дойде моментът, трябва да стоиш по-нагоре по течението спрямо мен — предупреди тя и се съсредоточи върху водата.

Тридесет фута беше голямо разстояние, за да се прехвърли нещо толкова тежко като вода, при това трябваше да го направи така, че да се получи непрекъснат поток, за да могат да постигнат целта си. Потокът в акведукта нямаше достатъчно налягане, за да е достатъчно просто да го пренасочи.

За да премести водата толкова далече, тя трябваше да увеличи налягането, така че първото нещо, с което започна, беше да изпъне лявата си ръка зад гърба с дланта нагоре и да заповяда на Рил да блокира потока.

Водата веднага спря да тече покрай нея и вместо това започна да се натрупва в улея, а след това започна да прелива от него, издигайки се до нивото на каменния борд на акведукта. Започна да прелива и да се стича по страните му, но тя успя да задържи по-голямата част, като остави водата да се издигне до краищата на акведукта на двадесет, после тридесет, а след това и на шестдесет ярда зад нея. Тежестта на цялата тази вода беше огромна и Исана почувства как Рил започва да се напряга.

Тя изчака, докато налягането на блокирания поток се увеличи до границата, която Рил беше способна да издържи, и тогава вдигна дясната си ръка с дланта нагоре, отваряйки път за водата, но така, че да не тече напред и надолу, както преди, а да се извие в дъга в посока към покрива на Сивата кула.

Водата бликна като гейзер, издигайки се в красива арка, в която се отразяваше звездната светлина и блясъка на многоцветните магически лампи на Алера Империя. За секунда порив на вятъра удари срещу течението на потока и той започна да спада, преди да достигне покрива — но вятърът отново утихна и равномерна широка струя студена вода се изля върху каменния покрив на Сивата кула.

Исана почувства как устните й се разтягат в жестока усмивка и замря в тази поза, съединена с Рил, принуждавайки водата от акведукта да се извисява над камъните на Кулата, бързо да се разлива и да пълни парапета с плитък слой вода.

— Готово! — изпъшка Исана. — Кайтай, време е!

Кайтай пристъпи напред, приклекна в краката на Исана и с ръка, облечена в ръкавица, бръкна в тежката торба за един от охлаждащите камъни, които бяха откраднали през нощта. Тя го положи на дъното на акведукта, по-високо от мястото, където водата се издигаше нагоре, за да прескочи към покрива на Кулата, но не го пусна, вдигна стоманения чук с другата ръка и рязко удари.

Раздаде се оглушителен трясък и блесна студена синя светлина, когато фурията на огъня, затворена в охлаждащия камък, жадно засмука топлината от всичко наоколо.

Охлаждащите камъни бяха скъпи изделия, създадени от призователи и съдържащи далеч по-мощни огнени фурии от тези, които се намираха в магическите лампи или тези, които се използваха за нагряването на готварски печки и фурни.

Те бяха специално ограничени и въпреки че бяха способни да засмучат в себе си цялата топлина, която можеха да достигнат, наложените им окови им пречеха да поемат повече от тънка струя топлина наведнъж.

Резултатът беше камък, който изсмуква топлината от всичко около него в продължение на три или четири месеца — пределът на каменната конструкция. Поставен в изолирано хранилище, охлаждащият камък можеше да съхрани поставената вътре храна добре охладена, дори можеше да запази лед през лятото.

Но като унищожи камъка, в който бе затворена фурията, Кайтай й позволи да утоли жаждата си за топлина за един кратък, смразяващ миг.

Синият пламък на гладната фурия покри водата с вълна от студена светлина. Рил и Исана пресякоха разпространението на студа нагоре по течението и го насочиха по пътя с най-малко съпротивление — през водната арка, като по този начин мигновено я превърнаха в лед.

Вълната от замръзнал син пламък удари по повърхността на кулата и се разнесе по нея като трептяща мъгла, превръщайки водата в неравна ледена кора.

Кайтай възкликна тържествуващо и вдигна юмрук в победен жест.

Треперейки от умора, Исана освободи потока в акведукта и той веднага с плясък се върна в коритото си, като понижи нивото си до нормално състояние. Кракът й се подхлъзна и тя едва не падна, но Рил я обхвана, преди това да се случи, и й помогна да възстанови равновесието си.

За момент фурията се появи във физическата форма, в която Исана я беше видяла, когато за пръв път се срещнаха — огледален образ на лицето на Исана, когато тя беше още тромаво тринадесетгодишно момиче. Ликът се появи на повърхността на течащата вода, усмихна се, след което отново изчезна.

Исана уморено излезе от водата, мокрите дрехи бяха прилепнали към нея. Тя застана до Кайтай и попита:

— И сега какво?

Гласът прозвуча грубо дори за собствените й уши.

Кайтай я погледна замислено и притеснено премести поглед първо към сградата, а после и към земята пред нея. Тя посегна към торбичката с усуканите въжета и започна да ги вади.

— Чакаме тук. Веднага щом се появят на покрива, ще им хвърля въжетата и ще ги издърпам точно както теб. А после трябва да се срещнем с Ерен.

— Ами ако… — Исана поклати глава. — Ами ако ги хванат?

Кайтай се намръщи, ръцете й се движеха бързо и уверено, подготвяйки въжетата, а очите й изучаваха всичко наоколо.

— Засега не са ги заловили.

— Откъде знаеш?

Кайтай сложи ръка на гърдите си.

— Аз го чувствам. Възбуда. Страх. Решителност. Ако го бяха хванали, веднага щеше да започне да обвинява себе си за провала.

Исана изненадано примигна.

— Изглежда добре го познаваш — промърмори тя и награди момичето със замислена, леко странна усмивка. — Това сигурно прилича на усещането, което се опитвам да обясня на онези, които не притежават водна фурия — какво е да чувстваш чужди емоции.

— Изобщо не е същото — разсеяно отвърна Кайтай. — При него е по-мъгливо, но някак по-дълбоко. Емоциите на другите са плоски, като картина, а неговите — по-изпъкнали, като скулптура.

Исана се намръщи, като чу това и улови проблясък от емоциите на Кайтай — осъзнаване и съжаление. Тя се обърна и погледна момичето-марат.

— Кайтай — каза тя. — Откъде ти е известно това?

Кайтай замръзна за момент, без да мига, и погледна Исана с широко отворени очи. После прехапа устни и се върна към заниманието си.

Исана не сваляше очи от нея и започна да разбира.

— Как можеш да си наясно с разликата, ако никога не си я изпитвала сама — промърмори тя. — Призоваване на вода. Кайтай…

— По-тихо — прекъсна я Кайтай притеснено, кимайки към ледената арка, свързваща ги с кулата. — Рано или късно ще ни видят. Не улеснявай задачата им.

Но и самата Исана вече беше млъкнала, изумена от направените заключения. Никой от маратите никога не е използвал призоваване. Никой от тях не беше способен на това. Така че ако Кайтай наистина беше получила познания за водно призоваване, това означаваше, че тя е единствена по рода си и може да има власт над алеранските фурии.

Кайтай беше единственият марат, който някога се е свързвал с алеранец, а подобна връзка, както Исана знаеше, по някакъв начин предаваше част от способностите на едното същество на другото. Уокър, гаргантът, свързан с Дорога, бащата на Кайтай, беше необикновено умен за обикновено животно и сякаш разбираше Дорога от половин дума.

Дорога беше по-висок и притежаваше по-масивна мускулатура от маратите от други кланове и Исана знаеше, че той е просто невероятно силен.

Ако дъщеря му е свързана с Тави по подобен начин, тогава резултатът от тази връзка може да е способността да призоваваш фурии.

В крайна сметка, ами ако Тави е намерил в себе си силата, присъща на баща му?

Сърцето на Исана подскочи, едновременно уплашено и ликуващо. Страхувайки се за него, тя се беше опитала да скрие произхода му и беше замразила неговите способности за призоваване. И вярваше, че щетите са непоправими.

Дали не се е излекувал? Може би синът й е получил втори шанс, въпреки нейните грешки? Може би е получил сила, която да го защити от силите, които вероятно ще се опитат да го унищожат, когато произходът му стане известен?

Дълги години тя отчаяно се страхуваше от това, което ще се случи с Тави, ако произходът му бъде разкрит, а нейната безпомощност пред такива огромни сили като на лейди Акватайн придаваше на живота й постоянен, горчив вкус.

Сега едно странно и почти забравено чувство се промъкна в сърцето й, пламвайки в малко, но ярко огънче на фона на мрака на нейния страх.

Надежда.

— Кайтай — изсъска Исана, — синът ми овладял ли е фуриите?

Кайтай се обърна и твърдо погледна Исана.

Но преди да отговори каквото и да е, ледът се пропука с остър звук и вратите към покрива на кулата се отвориха.

Арарис беше първият, който премина през тях, бързо се огледа и дори в полумрака Исана видя внезапния блясък на зъбите му, когато се усмихна на леда, покрил покрива.

Погледът му пробяга по елегантната ледена арка между кулата и акведукта и той махна с ръка, давайки знак на другите зад него.

Тави изскочи от кулата, а след него се появи чудовищна фигура, излязла сякаш от нощен кошмар. Варг, посланикът на канимите, предположи тя, се извисяваше над Тави поне с цял ярд, а тялото му, покрито с черна козина, изглеждаше тънко, но много силно.

Канимът излезе на открито, спря за миг, после отметна глава, вдигна лице към небето и разпери завършващите с остри нокти ръце.

После той се изтръска като куче, върху което е паднала вода, отпусна се на четири крака и спокойно последва Тави, който бързо се придвижваше към ръба на покрива, олюлявайки се върху леда.

Без да каже нито дума, Кайтай отви въжето и го хвърли към Арарис. Той го хвана и докато Кайтай го придърпваше към себе си, прибра меча си в ножницата и затегна примката на крака, точно както по-рано беше направила Исана.

След това той прекрачи в празното, залюля се напред-назад и започна бавно да се издига, когато Кайтай започна да дърпа въжето.

Исана се втренчи в младата жена. На Кайтай не й бяха нужни повече усилия да изтегли на акведукта Арарис заедно с бронята и оръжията му, отколкото преди за нея самата, и секунда по-късно Исана разпозна този леко отсъстващ поглед на Кайтай. Достатъчно често беше виждала същия израз да се появява на лицето на брат й, когато работеше в холта.

Кайтай използваше призоваване на земни фурии, за да стане по-силна.

Щом Арарис се озова до тях, Кайтай хвърли следващото въже на Тави. Той също се върза и скочи от покрива на Кулата.

Арарис, отбеляза Исана, хвана въжето зад Кайтай, като внимателно следеше напредъка на младия мъж, докато безпокойството и разочарованието, които изпитваше, защото не може да го обезопаси или ускори, не покри Исана като грубо, мокро зебло.

После Тави се покатери на акведукта, лицето му беше зачервено от вълнение. Той се изправи на крака, погледна Кайтай и каза:

— Не искам да го чувам.

Кайтай се усмихна, но не каза нищо.

Исана се обърна и се загледа във Варг, приклекнал на ръба на кулата — червените му очи светеха в здрача.

— Според мен — прошепна тя, — то е… доста голямо.

— Той е голям — съгласи се Тави, като леко натърти върху първата дума. Погледна Кайтай, която приготвяше последното въже, сплетено от няколко по-тънки въжета.

— Дори да го усилиш, сигурна ли си, че ще го издържи?

Тя направи пауза, за да го дари с кратък, но много красноречив поглед.

Тави се намръщи, но вдигна ръце в знак, че се предава.

Кайтай хвърли единия край на въжето, на който беше завързан голям възел за тежест, през акведукта. Въжето се завъртя около акведукта и Тави се наведе, за да го хване, когато направи пълен оборот. Подаде го на Кайтай и тя завърза останалата свободна част от въжето, след което хвърли другия край към Варг.

Канимът улови въжето, бързо го огледа и пристъпи напред, вмъквайки крака си в примката в края му. После рязко обърна глава към стълбите.

Исана видя полуоблечен мъж с копие в ръка да се втурва по стълбите към покрива.

Той диво се огледа наоколо, изумен от това, което вижда на покрива, но след това погледът му се спря на Варг, той вдигна копието си и го хвърли с едно плавно, злобно и мощно движение.

Варг се изви, сякаш искаше да отскочи настрани, но краката-лапи се подхлъзнаха по леда, заплетоха се във въжето и го свалиха долу. Исана чу грозния звук от удара и яростен, нечовешки рев разкъса нощния въздух.

— Варг! — възкликна Тави.

Канимът веднага възстанови равновесието си и Исана чу как ноктите на подобната на лапа ръка се забиват в леда, когато той се изправи и издърпа копието от крака си.

В ръцете на канима то изглеждаше като детска играчка. Варг вдигна копието за хвърляне, но след това, изглежда, се поколеба за секунда и вместо да го метне с върха напред, той го хвърли като нож и тежката му дръжка се завъртя във въздуха като перка.

Гвардеецът се опита да се отклони, но сега беше негов ред да разбере, че леденият покрив е опасен. Човекът по-скоро се подхлъзна, отколкото да се отдръпне, и дървената дръжка на копието го удари с достатъчно сила, за да го събори обратно по стълбите.

Варг се обърна и се втурна към ръба на парапета, но когато се опита да стъпи на него и да скочи, раненият му крак изглежда поддаде под него. Той протегна едната си ръка, опитвайки се да запази равновесие…

… и се хвана за голия камък на зъбеца.

Раздаде се силен взрив, подобен на миниатюрен гръм, и гаргойлите на покрива мигновено и със страшна грациозност се пробудиха към живот.

Най-близкият беше на не повече от пет фута от Варг и веднага скочи върху канима. От атаката на гаргойла, който се стовари с огромната си тежест върху ръцете и здравия му крак, Варг падна и се сви, продължавайки да се търкаля.

Канимът беше толкова огромен и имаше толкова мощен скелет, че нападналия го гаргойл отлетя към парапета и се претърколи през ръба, извивайки се диво — докато един от грозните му крайници не се заплете във въжето, което все още свързваше крака на Варг с каменния акведукт.

Гаргойлът увисна на въжето, изпъвайки го като струна с тежестта си.

Варг изръмжа, отчаяно се вкопчи и ледът заскърца под ноктите му, когато се плъзна към ръба.

Останалите три гаргойла се втурнаха към канима.

Варг ги видя и престана да се опитва да се задържи на покрива.

Въжето със сила издърпа канима през парапета, точно когато гаргойлите се блъснаха в мястото, където току-що се намираше. Цялата им тежест се стовари върху назъбения ръб на парапета и парчета камък, гаргойли и канимският посланик полетяха надолу.

Здравото въже беше неспособно да издържи прекалено голямата тежест, която рязко го опъна, изскърца протестиращо за секунда и след това се скъса, а отделните въжета, от които беше изтъкано, изплющяха във въздуха. Взрив от болка опари рамото на Исана, тя залитна и падна в студената вода на акведукта.

Беше парализирана, оглушена от внезапната болка. Тя сведе поглед и забеляза, че дрехата й е разрязана като с нож.

От разреза течеше кръв и попиваше в ръкава. Нечии ръце я сграбчиха, някой я викаше по име, след това до нея се появи Арарис, превързващ ръката й.

Отдолу се появи светлина, червена и зловеща.

— Ох, кървави врани — изпъшка Тави. Той обърна глава и се втренчи в Арарис с широко отворени от паниката очи. — Арарис, той падна на тревата.

Арарис внезапно се напрегна.

— Какво? — той стана и отиде при Тави, почти носейки Исана и от ръба на акведукта тя успя да разгледа моравата, обграждаща Сивата кула.

По нея се разгаряше огън. Не, не огън, защото истинският пламък не може да е толкова плътен и равномерен.

Огнените фурии се пробудиха към живот.

Те приеха форма, наподобяваща огромно куче, почти с размерите на Брут, фурията на земята на нейния брат. Но, с трепет отбеляза Исана, имаше и разлики. Задните им крака бяха прекалено къси, предните — прекалено дълги, а от раменете им се издигаха уродливи гърбици.

Въпреки че изглеждаха твърди, те се състояха от плътен, пурпурен пламък, и излъчваха ярост и злоба. Огнени езици трептяха около плещите и шиите им като гриви, а пелена от черен дим се кълбеше около лапите и се точеше назад.

Внезапно те се раздвижиха като едно цяло. Главите им се обърнаха, а муцуните, приличащи на вълчи, се озъбиха. Исана проследи погледите им към…

Към падналото тяло на посланик Варг. Два от гаргойлите лежаха разбити около него и не помръдваха, но останалите започнаха да се тресат и да потрепват с крайници в тромав опит да възстановят равновесието си и да възобновят атаката.

Огнените кучета отвориха усти и пукане и рев на гладен пламък прониза нощния въздух.

Камбаните продължаваха да бият и на покрива на Сивата кула започнаха да се появяват мъже.

Изражението на Тави застина и той се спогледа с Кайтай. Без да каже нито дума, той се наведе и хвърли дългия си сив плащ в студената вода. Арарис се завъртя към него и извика:

— Не!

Тави хвана единия край на скъсаното въже, все още прикрепено към акведукта, и скочи през ръба.

Исана рязко издиша, когато синът й се хвърли в морето от злобни огнени фурии, но беше твърде зашеметена, за да направи нещо по въпроса.

— О — успя само да каже, мислейки, че той е полудял. — О, скъпи!