Фурията на капитана

Глава 25

Тави стоеше на самия нос на кораба, където не пречеше на никой от моряците, опитващи се да изстискат цялата възможна скорост от „Слайв“.

Корабът летеше по вълните, а солените пръски периодично образуваха мъгла пред него. Усети дъха на Кайтай с един дъх по-рано, преди да чуе стъпките на босите й крака по палубата зад себе си. Тя застана редом, притисна се към него както обикновено и проследи погледа му покрай левия борд на кораба.

Сега дори от палубата лесно можеше да се забележи силуета на друг кораб, чиито белоснежни платна светеха на обедното слънце, а курсът му стабилно се сближаваше с техния.

— Те ни настигат — тихо прошепна Кайтай.

— И на мен ми се струва така — отговори Тави. — Екипажът започва да се тревожи. Обръщат повече внимание на подготовката на оръжията си.

Кайтай кимна.

— И аз го усещам — тя замълча за известно време, след което продължи: — Пиратите винаги ли нападат толкова навътре в морето? Струва ми се притеснително. Бихме могли да се бием на пристанищата и да решим всичко там. После биха могли да се насладят на спокойно пътуване.

— Това би било много по-разумно — съгласи се Тави, — но се страхувам, че те не са много разумни хора.

— Не. Те са алеранци — тя поклати глава и Тави изведнъж забеляза отсъствието на добронамерените огънчета в очите й, които обикновено съпътстваха подобни забележки. — Чала, има нещо, което трябва да видиш.

Тави кимна и я последва по палубата към тясната стълба, водеща надолу в полумрака на трюма. Отвътре корабът изглеждаше като всяка дървена сграда с груба конструкция, с изключение на странната форма на външните стени и ниския таван.

Те преминаха през нещо като килер, пълен с кутии и бъчви с провизии, както и малка работилница, в която се съхраняваха различни дървообработващи инструменти, заедно с резервен дървен материал, очевидно за ремонт. В допълнение, вратите на работилницата водеха в товарния трюм.

Той беше влажен и с миризма на гнило, осветен само от две малки магически лампи. Дървените греди на кораба скърцаха и стенеха около тях. Кайтай се плъзна напред през почти празен отсек, докато не стигнаха до предната част, точно под мястото, където Тави стоеше няколко минути по-рано.

Там плоските дъски, оформящи дъното на трюма, бяха отстранени и имаше пространство, образувано от извивката на корпуса, с размерите на две големи вани, пълни с нещо, което очевидно беше морска вода.

Двама мъже стояха във водата, отпуснати на колене. И двамата бяха голи до кръста, и двамата бяха с дълги коси, оформени в странна прическа от десетки и десетки тънки плитчици. Кожата им беше изрисувана с тъмно мастило, рисунките представляваха абстрактни вихри и извиващи се шарки.

Очите и на двамата мъже бяха затворени, а ръцете им с протегнати пръсти пърхаха в морската вода, и двамата мърмореха нещо под нос. Кожата им изглеждаше набръчкана и те трепереха от студ.

— Призователи — прошепна Тави.

— Не — каза Кайтай. — Не те.

Тави вдигна вежди.

— Помолих Демос да ми покаже призователите — каза тя и пристъпи към гъстата сянка от едната страна на трюма. — И тогава забелязах това.

Тави я последва, присвивайки очи. Беше трудно да се види нещо в тъмното, но нощното му зрение се беше подобрило значително след установяването на връзката между него и Кайтай.

Тя търпеливо изчака, без да казва нищо, докато очите му свикнаха и той видя какво иска да му покаже.

Окови.

Четири масивни пръстена бяха завинтени към борда на кораба, разположени приблизително на около фут разстояние един от друг и на височина четири фута над пода.

На всеки пръстен висяха два комплекта белезници, толкова тежки и дебели, че никога не биха могли да бъдат счупени без сила, подкрепена от фурии — а окованите в тях щяха да са в обкръжението на дървения корпус на кораба, без достъп до земя.

До пръстените корпусът на кораба и подът бяха мръсни и Тави се радваше, че не може да види всичко много добре. През гнилата миризма на самия кораб проникваше гнусна, едва доловима воня на човешки изпражнения и кръв. Тъмните петна по белезниците бяха лесно видими.

— Демос е роботърговец — тихо каза Кайтай.

Тави направи крачка назад, преди да си поеме дълбоко въздух.

— Това не е рядкост в тази част на света. Повечето капитани транспортират роби от време на време.

Кайтай протегна ръка и докосна веригата, прокарвайки пръсти по дължината й:

— И не виждаш в това нищо неправилно?

— Не ми харесва — каза Тави, — но хора като Демос сами избират с какво да се занимават.

Кайтай хвърли още по-суров поглед на Тави.

— Не това. Ти не виждаш нещо лошо в това, че това… — тя удари с веригата по корпуса на кораба, — не е рядкост?

Тави я изгледа изненадано.

— Кайтай…

Тя се обърна към Тави и присви очи.

— Ти каза, че Насаг ви е нарекъл чудовища. Моите хора също биха ви нарекли така, ако бяха видели как се отнасяте към вашия собствен вид.

— Не всички правят така — каза Тави.

— Но всички го позволяват — остро отвърна тя.

Тя пристъпи по-близо и той видя очите й в здрача. Светеха като зелени ахати.

— Ти от тях ли си, алеранецо?

Той погледна в очите й и усети възмущението й да изгаря лицето му като огън. Опита се да говори, но не можа. Вътрешният му глас твърдеше, че никакви думи не могат да бъдат отговор на въпроса й.

Вместо това той затвори очи за секунда и протегна ръка към дръжката на меча. Докосна я, усещайки силата на метала, неговата скрита енергия, отчасти вградена в него от ковачите на легиона.

Тави се концентрира върху меча, стабилизира дишането си, съсредоточи мислите си и ги насочи към мощта на меча, придавайки им форма, свързвайки ги с метала, засилвайки тази връзка.

После отвори очи, отстъпи крачка назад, замахна и стовари оръжието си.

Посипаха се искри, изстърга метал и веригите с трясък паднаха на пода, местата на разрязването светеха нажежени.

Тави върна оръжието в ножницата с леко, наклонено движение, и се обърна към Кайтай.

Момичето-марат вдигна брадичка, очите й искряха. Тя кимна кратко, но достатъчно ниско, за да може да се счита за поклон.

Тави отговори със същото, без да откъсва поглед.

— Ето това — каза тя — е моят алеранец.

Тави отмести поглед от нея и видя, че и двамата призователи се бяха обърнали и втренчено го гледат.

— Ако капитан Демос има някакви въпроси — каза той тихо, — кажете му да ги зададе на мен.

Призователите се спогледаха и едновременно кимнаха на Тави.

Изведнъж той почувства прилив на емоции, идващи отгоре, стремителна вълна от бързо нарастващ страх, паника и ярост.

Тя се стовари върху Тави и той се олюля от силата й. Ръката му сама се насочи към Кайтай и легна на рамото й да я подкрепи, докато тя потръпна и протегна ръка да се хване за него, за да не загуби равновесие.

И двамата призователи издадоха тихи, жални стонове, след което се наведоха още по-ниско към водата. Те възобновиха шепота си, въпреки че сега беше по-силен, по-бърз, почти безумен.

Отгоре, от палубата, се чу отчаян писък.

Тави се обърна и хукна към стълбите, а Кайтай се затича след него. Той не извади меча си — много комично щеше да е, ако загуби равновесие от люлеенето на кораба и се наниже на собствения си меч.

Излезе на палубата и завари моряците трескаво да тичат напред-назад, когато корабните офицери им крещяха команди. Всички се криеха или притичваха от място на място, като хвърляха отчаяни погледи към левия борд.

— Внимавай! — възкликна Арарис. Хвана го за раменете и го прилепи към главната мачта, от страната на десния борд. — Пиратите имат рицар на дърво. И това изчадие на врани е много добро.

Тави кимна и рязко се наведе, така че между него и приближаващия се „Мактис“ се оказа солидното дърво на каютата. Той огледа набързо палубата и се обърна към Арарис:

— Къде е тя?

Раздаде се още един вик, този път от върха на мачтата, и един моряк падна отгоре на палубата, на десетина фута от тях. Стрела беше пронизала гърлото му, окървавеният връх стърчеше от врата му.

Краката и едната му ръка бяха извити под неестествен ъгъл. Морякът издаде няколко зловещи бълбукащи звука и леко потръпна, а кръвта му се стичаше по палубата.

Арарис извади меча си и гневно скръцна със зъби.

— Няма я в каютата й. Сигурно е на носа.

Вратата на каютата се отвори и Ерен показа рижата си глава, оглеждайки се със замъглен поглед.

— Какво? Какво става?

Чу се изсвистяване, трясък и изведнъж друга стрела проби вратата на кабината, точно над резето и толкова близо до ръката на Ерен, че тялото й докосна голата кожа на китката му.

Ерен се взря тъпо в стрелата.

— Ой — хлъцна накрая той и отново заключи вратата.

Тави погледна стрелата и отново разпозна специалното оперение.

— Враните да го вземат — изръмжа той. — Айрис Сокол. Наварис и останалите бандити на Арнос са близо.

Пореден писък дойде от мачтата, въпреки че този път никой не падна на палубата. Кайтай се наведе през Тави и за миг надникна към левия борд.

— Около четиристотин ярда. Стрелецът наистина е добър.

Тави извика към Арарис и му каза какво е видял. Сингуларът избухна в цветущи проклятия.

— Как са ни настигнали?

— Сигурно са използвали рицарите Аери на Арнос — отговори Тави. — Те са запомнили отличителните белези на кораба и не им е било особено трудно да разберат накъде се отправяме. Летели са покрай крайбрежието и са ни проследили, докато накрая са намерили капитан, готов да ни подгони.

— Изглежда нещата се усложняват — каза Арарис. — Останете там. Аз ще отида да потърся Исана.

— Ще отидем заедно — каза Тави.

Той не даде възможност на Арарис да възрази, а просто се втурна напред, движейки се бързо по палубата. Той хвърли бърз поглед към левия борд, за да види „Мактис“ под платната.

На такова разстояние можеше да различи движещите се сенки на екипажа, но не и някакви други подробности. Това поне беше добра новина. Това означаваше, че призователката на дърво на Арнос не може да избере конкретна цел. Тя стреляше по движения и очертания, а не по отделни хора.

Тави се придвижи напред възможно най-бързо, сгънат на три, и не се съмняваше, че отстрани изглежда по-нелепо, отколкото се полага на принцепс на Алера преди битка.

Стрела проблесна на няколко фута от него. Едно от перата сигурно бе паднало от оперението и траекторията на изстрела се беше изкривила, съдейки по странния жужащ звук, който стрелата издаваше при полета си.

Тави се сви още повече и хукна още по-бързо. Враните да го отнесат достойнството. Гордостта му лесно щеше да преживее това унижение, особено ако иначе самият той не успее да преживее деня. „Мактис“ неотклонно се приближаваше.

Те се добраха до носа на кораба и намериха Исана там, свита зад дървената обшивка на носа на кораба. Тави приближи и приклекна до нея. Арарис и Кайтай го следваха по петите.

Когато Тави седна, Исана се стресна, но след това го погледна и той почувства излъчваната от нея вълна от облекчение, която веднага пак отстъпи място на безпокойството.

— Ранен ли си?

— Добре съм — каза Тави. — Имаме проблем.

Исана вдигна вежди, гласът й беше безжизнен.

— О, не.

— На онзи кораб са рицарите на Арнос — каза Арарис, устните му бяха плътно стиснати.

Гърбът на Исана се напрегна.

— Ясно. Можем ли да се откъснем от тях?

Арарис седна и за миг надигна глава, надничайки над перилата, след което бързо се сниши.

— Не знам много за мореплаването, но се съмнявам.

— Капитанът им няма да отстъпи, защото се отправяме към миграционния път на левиатаните — каза сухо Тави. — Наварис няма да му позволи.

— Тогава ще ни се наложи да се сражаваме — каза Исана. — Можем ли да ги победим?

Тави погледна Арарис.

Мъжът поклати глава.

— Не и с толкова огромно числено превъзходство, както предполага Демос. Наварис е много опитна. Ще трябва изцяло да се съсредоточа върху нея.

— Ако не можем да избягаме и не можем да се сражаваме, тогава какво можем да направим? — попита Исана.

— Ще намерим начин да променим ситуацията — каза Тави. Той се надигна и бързо погледна към другия кораб, след което погледна морето. Вече беше започнал да сяда, когато внезапно замръзна и напрегнато се вгледа.

Пред кораба сравнително спокойните вълни обливаха сиво-кафяви скали, издигащи се на седем или осем фута над водата. Имаше около две дузини от тях и всяка беше достатъчно голяма, за да разцепи при сблъсък корпуса на „Слайв“ като бирена бъчонка.

— Капитане! — изкрещя Тави. — Отпред има скали! Капитан Демос, отпред има скали!

Някой от екипа подхвана вика, предавайки го назад по целия кораб. След няколко секунди Демос се появи на палубата, приведен по подобие на Тави, макар капитанът на кораба да се движеше много по-бързо и по-уверено от него.

— Демос! — извика му Тави. — Скали!

Капитанът се намръщи и се изправи да погледне.

— Сципио? — раздаде се гласът на Ерен някъде от кърмата на кораба. — Къде си?

— На носа! — отзова се Тави. — Ела тук и… — Тави прекъсна, когато Демос внезапно стисна устата му с мазолестата си длан.

— Тихо — каза капитанът с непроницаемо лице и глас. Той изсвири остро няколко пъти и всички разговори и викове на кораба рязко секнаха.

Тави отблъсна ръката на Демос, погледна го и повиши глас.

— Защо?

— Защото това не са скали — спокойно каза Демос. — Това са левиатани.