Фурията на капитана

Глава 43

Тави не успя да разпознае емоциите на Ибрус, докато той разговаряше с Ерен. Това не беше необичайно. Собствените му умения като призовател на вода все още бяха доста колебливи, особено в сравнение с уменията на такива призователи като майка му.

Но все пак нещо в тази ситуация не му даваше покой и когато майка му започна да напада Ибрус, той беше повече от сигурен, че тя е права.

После мечът на Арарис започна да се движи, излетя от ножницата и разпори човека, който се беше прикрил с воал и постепенно приближаваше към тях, и по-точно към Тави.

Тави извади меча си, но в този момент почувства как земята под него трепери от енергийни потоци и в следващия момент огромен железен боен чук пръсна най-близката стена, сякаш е направена от пчелен восък.

Цялата стена се срути в един миг, неспособна да устои на удара на чука, подсилен от магията на земята.

Тави едва ли осъзнаваше какво се случва, преди Арарис да го блъсне в гърдите, отхвърляйки го по-далече от падащите камъни. Сингуларът изкрещя — стотици фунтове отломки паднаха върху него.

Тави вече беше на крака, когато Ерен хукна към него. Той усети движение на въздуха зад себе си и се обърна точно навреме, за да срещне насоченото към него острие със своето. Стомана удари стомана и Тави се озова лице в лице с Наварис от Фригия.

Лицето на жената беше на люспи, кожата й беше зачервена, очевидно беше опитвала да се отърве от мехурите, но очите й бяха все така съсредоточени, а движенията на меча й изглеждаха като размито сияние на метал, когато тя мигновено парира удара му и вече нанасяше следващия, не по-малко коварен.

Тави нямаше време да мисли за защита или да си спомни тренировките. Чист инстинкт приведе ръцете му в движение, когато блокираше смъртоносната комбинация, като в последния момент отрази атаката, насочена към корема му.

Ръката му от само себе си се сви в юмрук и когато Наварис се обърна за следващото нападение, той я удари в устата. Тя отклони глава в последния момент и ударът се получи не толкова силен, но очите й избухнаха от внезапна ярост.

Тави отскачаше и все повече и повече се отдръпваше, докато ударите се сипеха един след един. Контраатаките, които той предприемаше, бяха безобидни и Наварис с пренебрежение ги блокираше. Сърцето на Тави ужасено блъскаше. Той едва успяваше да отразява ударите, отклонявайки святкащото острие в последния момент.

Два пъти мечът на Наварис наистина докосваше ризницата му, разкъсваше звената и те подскачаха по земята с остър, звънящ звук, и ако той успя да запази плътта си невредима, това изглеждаше повече от просто усмивка на щедрата съдба.

Наварис нададе вой и острието й се задвижи още по-бързо. Неочаквано Тави осъзна, че е изпаднал от плавния ритъм, който инстинктивно използваше, за да се защити, и че мечът на Наварис е започнал да се движи по-уклончиво и той не може да проследи движенията му.

В крайна сметка той се оказа твърде бавен, за да се върне в позицията, когато Наварис отрази особено силно неговия удар. Очите й блеснаха, когато тя отклони острието му настрани, оставяйки Тави напълно беззащитен, и мечът й започна да се спуска в убийствен удар.

— Алеранецо! — извика Кайтай.

Той видя как мечът й полетя, въртейки се във въздуха, хвърлен с цялата невероятна сила на призовател на земя. Пропусна Наварис с три фута… и се вряза в единствената лампа в стаята.

Стаята потъна в мрак.

Тави падна право надолу и усети как мечът на Наварис разсече въздуха там, където стоеше до преди миг.

Наварис изруга и той усети как движенията й се забавят в опит да го намерят, да почувстват неговия меч. Боят продължи в тъмното. Наоколо се чуваше разнообразен шум.

Мъж изпищя и той чу глух звук от сблъскали се тела. После Наварис изсъска и Тави почувства как мечът й се приближава към него — кръг студена, смъртоносна стомана, очертана от острието й, се появи пред вътрешния му взор.

Силата на удара й беше ужасна, както физически, така и в силата на магията, стояща зад него, тя беше изпълнила стоманата с цялата сила на безумната си воля. Тави трябваше да срещне тази сила със своята собствена, в противен случай мечът на Наварис щеше да разреже меча на Тави, а след това и самия него. Той се изви, вложил силата и магията си в собственото си острие, и нанесе удар, който би трябвало да срещне меча на Наварис, яростно концентриран върху собствения си меч.

Остриетата се срещнаха. Стомана звънна в стомана, звукът беше висок, чист и пронизителен. Избухна ослепителен дъжд от искри и Тави видя застинало изображение на стаята: Наварис, със стиснати в омраза зъби. Кайтай, с разбита устна, от която течеше кръв, бореща се с облечен в броня мъж за притежание на меч. Исана, застанала на колене, с изражение на лицето по-студено и по-ужасно, отколкото можеше да си представи, протегнала ръка към мъж, който се търкаляше по земята с изцяло покрита от сфера мръсна вода глава.

След това мракът се върна и Тави направи няколко крачки встрани, преди да замръзне отново. Той отчаяно стисна зъби. Другите се нуждаеха от помощта му, но той не смееше да се придвижи към тях. Звукът щеше да подскаже на Наварис къде точно стои и ако той не концентрира всяка капка от вниманието си върху нея, никога нямаше да може да отблъсне атаките й.

Отново мечът на Наварис се приближи към него и отново той го посрещна със своя. В светлината на искрите от удара той видя мъж в броня да лети с гръб през стаята и Варг да стои над Кайтай с протегнати ръце. Ерен лежеше неподвижно на пода. Тялото на Арарис беше извито в дъга от усилия или болка, докато той се опитваше да освободи краката си изпод развалините.

Тави отстъпи две крачки назад и отново замръзна, безмълвно проклинайки Наварис, в отчаяно очакване на следващата й атака.

Той беше напълно неподготвен, когато огромна ръка падна на рамото му и само острата ръждиво-мухлясала миризма на канима го спря да се обърне и да удари от страх.

— Алеранецо — изръмжа Варг. — Всичко свърши. Последвай ме.

— Води — прошепна Тави.

Варг държеше ръката си на рамото на Тави и грубо го насочваше. Тави напълно се довери на водачеството на канима.

Ако преди това чувстваше, че Наварис може да съкрати дистанцията и да го убие, ако се опита кротко да се отдръпне от нея, сега, без някой способен да я насочва, тя нямаше да посмее да го гони сляпа. Затова Тави премина на бяг, вярвайки, че Варг ще насочи стъпките му.

Те излязоха в сравнително светлата нощ навън, Кайтай с усилие вървеше плътно зад тях, невъоръжена, с Ерен, преметнат през рамото й.

Тави пое водачеството и ги поведе зад ъгъла, където нямаше да се виждат от входа на къщата.

— Ерен — прошепна Тави.

Кайтай внимателно го положи, подкрепяйки отпуснатото му тяло. Малкият курсор с огромни усилия си поемаше въздух, сякаш го правеше през тънка сламка, давещи хрипове придружаваха дишането.

На шията му имаше синини, които вече започваха да потъмняват и изглеждаше много вероятно трахеята му да е смазана. Очите му бяха изцъклени и нефокусирани, а гърдите му често се надигаха в опит да поемат достатъчно въздух.

— Какво ще правим? — попита Кайтай.

— Той се нуждае от призовател на вода — отговори Тави.

Варг се отпусна на колене пред Ерен и надникна в гърлото му. После изръмжа:

— Дай ми перо.

— Какво? — объркано попита Тави.

Кайтай обърна чантата си и започна да рови в съдържанието. Тя отвори някакъв пакет и протегна перо за писане.

Варг го взе и с бързо движение на ноктите си отряза дълго около два инча парче. Вдигна го към светлината и присви очи.

После свали ръка и с единия нокът цепна гърлото на Ерен.

Тави изпищя и се опита да хване Варг за китката. Канимът изръмжа и проговори:

— Няма време за това.

За миг Тави се вгледа във Варг, после седна обратно на пети и кимна.

Варг се наведе и заби нокът в откритата рана. След това с невероятно прецизно движение за някой с неговите размери вкара перото в разреза.

Ерен трепна и се изви в бързо, дълбоко поемане на въздух. Въздухът със съскане премина през кухото перо и отново засъска, когато Ерен издиша. Дишането му се забави и се успокои. Той примигна няколко пъти и бавно дойде на себе си.

— Перото е мръсно — промърмори Варг. — Но нямаше време да го чистя, той можеше да умре. Може би вашата магия ще успее да почисти раната по-късно.

Той взе ръката на Ерен и поднесе пръстите й към стърчащия край на перото.

— Дръж го. Ако го пуснеш, ще умреш.

Ерен болезнено се намръщи, погледна канима и кимна.

— Трябва да се върнем за тях — прошепна Кайтай.

Тави вдигна ръка и зашепна в отговор.

— Имаме само един меч за всички, а те имат заложници. Ако се върнем, те ще използват Арарис и Исана срещу нас. Ако приемем, че не са ги убили на момента.

Кайтай се озъби в тихо, разстроено ръмжене.

Тави дъвчеше устните си, размишлявайки бясно. После кимна и погледна Варг.

— Ибрус каза, че има коне. Те трябва да са наблизо. Вземи тези двамата и ги намери.

— Не можеш да се върнеш сам — изсъска Кайтай.

Тави я погледна в очите и каза:

— Не можем да ги победим със сила. И без значение какво ще се случи, на нас ще ни трябват коне, а конете няма да позволят на Варг да се доближи до тях. Ерен не може да го направи. Така че върви ти. Веднага.

Кайтай го погледна яростно, но след това стана и подаде ръка на Ерен. Варг вдигна глава, няколко секунди души въздуха, а след това закрачи с широка плъзгаща се стъпка. Кайтай, застанала до Ерен, последва канима.

Тави свали колана си, наведе се в кръста и се измъкна от ризницата, оставяйки я да падне на земята. Въпреки че тя би му осигурила някаква защита в случай на бой, тя също така би издавала шум при движение. А сега секретността беше по-важна.

Той отново закопча колана с меча и се прокрадна в тъмното към дома на Ибрус, като внимателно подбираше пътя си, докато не приседна под един от счупените прозорци на гостната. Вътре горяха две малки магически лампи, които хвърляха мътна червено-оранжева светлина.

— Холтър — каза Наварис, точно когато Тави се приближи. — Назовете ми поне една причина, поради която не трябва да ви убия вас двамата? Тук и сега.

Стомахът на Тави болезнено се сви от лошо предчувствие. Той сложи ръка на меча си. Ако се стигне до това, по-добре да ги нападне, отколкото да стои редом и да ги остави да убият майка му и приятеля му.

— Чувате ли ме, холтър? — попита Наварис. — Това не е риторичен въпрос. Ако има някаква причина да ви оставя жива, трябва да ми я кажете.

Тави извади острието от ножницата с около два инча.

— Предполагам, че това зависи от нещо — отговори Исана. Гласът й беше овладян и уверен.

Тави отново замръзна.

— От какво? — попита Наварис.

— От това доколко сте вярна на сенатора.

Тишина.

— Аз знам на кого служи той — продължи Исана. — На Инвидия Акватайн, която всъщност е и моята покровителка. Съмнявам се, че тя ще благодари на Арнос, че се намесва в работата ми. Потръпвам, като си помисля за реакцията й, ако той все пак ме ликвидира.

Отново мълчание.

— От почти година водя кампания за премахване на робството за лейди Акватайн и Дианическата лига — продължи Исана. — И през последните шест месеца посетих членове на осигурителни фондове на Лигата за предоставяне на средства за бежанските лагери. Съпругите на всеки граф, лорд и Върховен лорд оттук до Рива се срещнаха с мен, дадоха ми пари — и те знаят, че дойдох в Елинарх. Наистина ли сте сигурна, че той е готов да бъде въвлечен в моята смърт?

— Лъжеш — каза убийцата.

— Можете ли да си позволите да решите това? — тонът на Исана стана откровен. — Искате ли да вземете това решение вместо него, Наварис?

Тави почувства как се усмихва.

— А сингуларът? — попита Наварис. — Него защо да го оставя жив?

— Сципио е негов приятел — каза Исана. — Мъртъв, той е безполезен за вас. Жив, той е заложник.

— Но също така той вече няма да бъде заплаха за мен — промърмори Наварис.

— С това не мога да споря — каза Исана. — Освен това аз също бих се страхувала от него. Особено ако бях на ваше място.

Гласът на Наварис стана много тих.

— Особено?

— Да. Това до известна степен би трябвало да е трудно за вас. В крайна сметка вие сте спечелили повече битки, отколкото Арарис Валериан някога е водил. Вие, разбира се, сте убили повече въоръжени противници, отколкото той някога. И все пак, както аз мисля, през целия си живот сте живели в неговата сянка. В крайна сметка той има име. Колкото и да доказвате силата си, той винаги ще бъде най-добрият — тя замълча за момент, преди да продължи: — Ако вие се изправите в двубой срещу него и загубите, е, това ще докаже всичко.

Тави се премести малко, за да надникне през прозореца. Исана седеше на пода между два трупа — на Ибрус и неговия помощник — и пред Наварис така невъзмутимо, сякаш пие чаша чай в столицата. Арарис все още беше погребан под развалините, а един от сингуларите на Арнос стоеше над него, притиснал меч до гърлото му.

Исана беше съсредоточена върху Наварис и Тави изведнъж разбра, че тя наблюдава реакцията й към своите думи, използвайки водната си магия, за да знае какво да каже на убийцата, да разбере какво я движи.

— Разбира се — добави Исана и леко се наведе напред, — ако го убиете тук, никога няма да имате шанс да го победите. Никога няма да може да докажете на всички, че сте най-великият меч в Алера. От друга страна, ако го върнете жив на работодателя си, той най-вероятно ще ви нареди да се отървете от него така или иначе.

Наварис се взираше в Исана, замръзнала. Движеха се само очите й.

— Вие сте по-добра от него, Наварис — каза Исана. — Приковахте го към корпуса на „Мактис“ като насекомо и ако не беше избягал, всичко щеше да е свършило. Знаете, че ще го победите, ако се биете с него. Защо не си дадете шанс да изтриете името му и да го замените с вашето? — Исана леко се намръщи и Тави долови нотка на съчувствие в гласа й, тъга докосна очите й. — Какво друго имате?

Ноздрите на Наварис се разшириха, а дясната й китка затрепери. В слабото й тяло се появи напрежение и дишането й леко се ускори.

После тя сякаш се сви. Клепачите й се отпуснаха.

— Тандус — промърмори тя. — Армениус. Вържете ги. Вземаме ги с нас.

Огромният мъж, чийто чук разруши стената, кимна и се наведе над Арарис, издърпа ръцете на сингулара зад гърба му и здраво ги върза с кожено въже.

Другият мечоносец поклати глава.

— Няма ли да преследваме Сципио?

— Името му не е Сципио — тихо каза Наварис. — Той е Тави от Калдерон — тя направи рязко движение, удряйки Исана по бузата с обратната страна на дланта си със страшна сила, така че я събори на пода.

Дланта на Тави се стегна върху дръжката на меча, но той не се поддаде на внезапния изблик на гняв и остана спокоен, скрит в дълбоките сенки, хвърляни от малките магически лампи.

— Няма нужда да го преследваме — тихо измърка Наварис. — Той сам ще дойде при нас.