Фурията на капитана

Глава 39

Тъжните дни и нещастните нощи се сляха в едно дълго, бавно, уродливо изпитание, и Амара започна искрено да й се повдига от блата и всичко, свързано с тях.

Всички дни бяха еднакви. Започваха в зори със студена закуска. След това те упорито се влачеха напред, през безкрайна тиня и плитка вода.

Спираха да почиват, но с всеки изминал ден почивките все по-малко и по-малко им позволяваха да възстановят силите си.

Бърнард понякога успяваше да намери сухо дърво, което да гори, без да отделя твърде много дим, но никога нямаше достатъчно, така че успяваше да стъкне само малък огън.

Готвеха всяко месо, което Бърнард успяваше да застреля — така че по-голяма част от менюто им се състоеше от гарими, а месото им беше безвкусно и мазно.

Никога не палеха огън през нощта, тъй като Бърнард каза, че ще бъдат видими от мили, а без огън нощите се превръщаха в нещо много близко до бедствие.

За почивка спираха на сухи места, но в блатата „сухо“ беше относително понятие. Влагата проникваше през одеялата и дрехите, независимо как се опитваха да го предотвратят, докато накрая Бърнард не събра достатъчно парчета кожи от гарими, за да направи от тях една голяма постеля за сън.

Единият от тях трябваше винаги да бодърства, така че не можеха да се сгушат заедно за повече топлина. Амара беше изтощена от липсата на сън и постоянно трепереше.

И, разбира се, абсолютно всяка част от деня беше придружена от хиляди и хиляди насекоми, които пълзят, насекоми, които летят, насекоми, които плуват, и Амара трябваше постоянно да ги чисти от очите, носа, ушите и устата си — беше като ходене през безкрайна жива завеса.

Щом се развиделеше, те трябваше да стават и да потеглят на път. И така минаваха безкрайните дни.

И макар Бърнард да се кълнеше, че се чувства по-добре, той не предлагаше пак да поведе отряда, и Амара виждаше как разтрива очи или слепоочия, когато мисли, че тя не го гледа.

Първият лорд от своя страна продължаваше да се носи на вълните на съня и въпреки че не се възстанови напълно от треската, поне не се влошаваше.

Бяха обядвали преди час и Амара все още усещаше вкуса на мазното гаримско месо в устата си, когато забеляза движение в блатото отпред. Тя спря, вдигна ръка и погледна през рамо към Бърнард.

Те стояха до кръста във вода и Бърнард веднага сложи лъка и колчана на плаващата носилка на Гай, след което приклекна така, че само главата му стърчеше. Амара последва примера му. Той безшумно се премести по-близо до нея и започна да се взира напред.

Амара вдигна ръце и призова Сирус, като заповяда на фурията да създаде леща в пространството между пръстите й. Въздухът за миг се разми, след което се фокусира, приближавайки зоната пред нея.

Трима души се движеха през блатото. Бяха облечени в маскировъчни плащове, панталони и ботуши, всички от кожа на гарими, и пъстрите шарки на блатните гущери се смесваха със същите сиво-зелени цветове, които ги заобикаляха. Амара никога нямаше да ги види, освен…

Тя накара Сирус да приближи тримата мъже и да се фокусира върху водача им. Около гърлото му блестеше метална, полирана яка. С помощта на фурията си тя дори можеше да разчете думите, гравирани върху стоманата: Безсмъртни.

— Безсмъртни — прошепна тя, — това са Безсмъртни, Бърнард.

Той не каза нищо, но тя видя проблясък на тревога в очите му.

Робите-воини бяха доведени до границите на лудостта от магическите яки, които ги контролираха. Безсмъртните на Калар бяха виновни за смъртта на десетки граждани в Нощта на червените звезди.

На практика те бяха бойни машини, напълно нечувствителни към болка, изцяло фокусирани върху това да служат на своя господар Калар. Амара видя как Безсмъртните просто не обръщат внимание на забит в гърлото им меч, на отрязани крайници, с готовност приемаха смъртоносни рани, само и само да поразят целите, които господарят им е заповядал да убият.

— Врани — промърмори Бърнард.

Малко по-късно Амара видя през влажната мъгла още нещо, освен патрула на Безсмъртните.

— Бърнард — прошепна тя. — Виждам планините.

Той си пое дълбоко дъх. Тя усети как дланта му я докосва и се задържа за кратко на кръста й.

— Колко далеч?

— Десет мили? — прецени тя. — Дванадесет?

Той кимна.

— Близо.

— Патрулът ни подмина — каза тя. — Можем да стигнем до тях още днес, ако побързаме.

Тя вече беше започнала да се движи напред, когато ръцете на Бърнард я сграбчиха през кръста и я дръпнаха назад.

— Изчакай — каза той тихо.

— За какво? — попита тя.

— Ако Калар е изпратил Безсмъртни тук — каза той, — то основната причина е да търсят нас. Той не би ги изпратил без основателна нужда.

— Съгласна съм — каза Амара.

— Тези тримата ги виждаме — каза Бърнард. — Но аз съм по-притеснен от тези, които не забелязваме.

Амара се намръщи.

— Тогава какво ще правим?

— Ще се оглеждаме за тях — каза той. — Ще изчакаме. Да видим с каква периодичност преминават патрулите и после ще потърсим начин да се промъкнем между тях.

— Да изчакаме? — прошепна Амара. Тя погледна към смътните очертания на огромните планини в далечината. — Толкова сме близко.

— Сега не можем да си позволим грешка — каза Бърнард, тонът му беше твърд и уверен. — Ще изчакаме.

— Мислех, че се притесняваш, че някой може да ни догони.

— Така е — каза той, кимайки. — Но тези, които вървят зад нас, ще трябва да претърсват много мили от блатото, разтеглени в една голяма, бавно движеща се линия. Безсмъртните трябва да претърсват много по-малка площ.

— Какво ще стане, ако ни настигнат, докато чакаме?

— Почти същото, което ще се случи, ако се втурнем напред и се натъкнем на невидим отряд Безсмъртни, скрит зад завеса — каза Бърнард.

— Не звучи много обнадеждаващо — отбеляза Амара.

— Не мога да ти предложа нищо друго — той протегна ръка и докосна плаващата покрай тях змия, като внимателно я отклони настрани.

— Колкото и да се нарежда всичко, ти винаги се надяваш, че може да бъде още малко по-добре.

Амара изсумтя насмешливо и реакцията й разбуни водата пред лицето й.

— Много дървета — каза Бърнард. — Красива гледка.

Той се плесна, когато една от жилещите мухи, които изпълваха блатата, се насочи към ухото му.

— Дружелюбни съседи.

— Познаваш ме, Бърнард. Аз съм просто една от онези жени, които се нуждаят от някой, който ще направи всичко за тях.

Бръчки се събраха около очите му; той също започна тихо да сумти от смях.

— Врани, да. Ти си такава.

— Имам предложение — промърмори Гай. — Ако вие двамата сте приключили да се забавлявате един друг.

Бърнард погледна изкосо Амара и размърда ръка под повърхността на мръсната вода.

Тя стисна китката на Бърнард и се опита да го измери с осъдителен поглед, а бузите й почервеняха.

— Извинявайте, сър. Разбира се.

Бърнард се ухили и насочи вниманието си към Гай.

Гай се закашля няколко пъти.

— Искам да предложа да изчакаме до следващия залез, графиньо, а след това да разузнаем от въздуха. Като цяло отгоре е по-лесно да се забележи скрит патрул.

— Ами ако имат рицари Аери? — попита Бърнард.

— Отдавна не сме чували нещо отгоре — отговори Гай. — Освен това, дори да има враждебни рицари Аери, графинята е повече от способна да се погрижи за себе си. Междувременно ще можем да видим движението на врага, преди да се приближим повече.

Амара хвърли поглед към Бърнард, който замислено се намръщи за момент, след което кимна.

— Те вече знаят за нас. Така че си струва да рискуваме, за да научим повече за тях, след което незабавно да тръгнем — той се намръщи към водата. — Става малко влажно, докато чакаме.

— Ще се сменяме на носилката — каза Гай. — Няма да ми трябват и двата крака, за да поддържам теглото си във вода.

— Не — каза Амара. — Това няма да се случи, сър.

Гай присви очи.

— Моля? Графиньо, вярвам, че съм в прекрасна… — кашлица прекъсна думите му, той се опита се я заглуши с ръце. Звукът за миг стана съвсем неприятен, а после Гай отново можеше да се контролира.

— Вие може да си имате собствено мнение — пое си дъх той.

Решиха да изчакат.

През целия ден те виждаха патрули на всеки два-три часа и всеки път по различни маршрути.

Последният патрул мина на около двадесет ярда от тях, но Бърнард използва магията на дървото и за пореден път те останаха незабелязани.

Най-накрая сенките започнаха да се издължават и Амара прошепна:

— Предпочитам да отстъпя малко назад. Не искам да им дам шанс да чуят моето излитане.

Бърнард кимна и я целуна по бузата.

— Бъди внимателна. Успех.

Амара тихо отстъпи назад през блатата и намери малко възвишение, от което можеше да се издигне във въздуха. Тя се намръщи, гледайки мръсотията, полепнала по дрехите й, и се постара да махне поне най-големите парчета, преди да призове Сирус.

Усилията й си заслужаваха, като се има предвид как калта й пречеше да командва фурията. Тя излетя от земята с максимално безшумния въздушен поток, който можеше да контролира, и се издигна на височина няколко хиляди фута, което беше границата на способността й да вижда в детайли какво има долу.

За един прекрасен момент тя спря да си поеме дълбоко въздух, лицето й се обърна към слънцето и тя нежно подкани Сирус да изсуши дрехите й. Толкова дълго носеше мокри неща по себе си, че почти беше забравила какво е чувството да са сухи.

Тук горе въздухът беше чист и свеж и най-важното, в него нямаше и намек за постоянната воня на гниеща растителност. Направо не можеше да си спомни кога за последен път беше прекарала толкова много време без полети — и се почувства прекрасно отново да е във въздуха.

Тя виновно въздъхна и насочи ума си към работата.

Бърнард и Първият лорд все още бяха долу, в блатото. И едва ли беше справедливо да губи време, наслаждавайки се на това да е далече горе, докато те очакваха помощта й, за да се измъкнат от него.

Тя призова Сирус да изостри зрението й и приближи до края на блатата, използвайки предлаганото от залязващото слънце прикритие.

Отначало се притесняваше, че мъглата може да намали видимостта дотолкова, че да бъде практически безполезно да лети над чуждата територия, но скоро откри, че вижда доста ясно блатата отдолу. Не й отне много време да забележи три поста в непосредствена близост до предполагаемия им маршрут.

Два бяха разположени на дървета, растящи на самия край на блатата, а третият — окопан в хълм в подножието на изсъхнало дърво. Постовете бяха прикрити от храсти и лози и позволяваха да се наблюдава цялата периферия на блатата. Изглеждаха достатъчно големи, за да поберат поне по десетина души всеки, а покрай всеки от постовете Амара забеляза вързани на каишки кучета.

Амара се изви във въздуха и огледа всичко от няколко точки за двойна проверка на видяното, въпреки че не смееше да лети директно над вражеските аванпостове — без ярките слънчеви лъчи, които да пречат на случаен поглед да я види, на часовия би било твърде лесно да я засече.

Със скриването на слънцето Амара се спусна обратно в блатата и побърза да се върне при Бърнард и Гай.

Не можа да ги намери, въпреки че знаеше приблизителното място, на което трябваше да се намират, преди Бърнард да махне завесата, създадена с помощта на магията на дървото, и да я повика. Тя се озова при тях и тихо им разказа какво е видяла.

— Не можем да се промъкнем, без да ни видят от поне един от техните постове — заключи Амара. — Предполагам, че точно затова са ги разположили по този начин.

— Кучета — каза Бърнард. — Това усложнява нещата.

— Защо? — попита Амара.

Бърнард сви рамене.

— Мога да използвам Брут, за да ги успокоя, когато минаваме, но в същото време не мога да държа завесата около нас. А кучетата се ориентират по миризмата. Завесата няма да е достатъчна, за да ни скрие от тях.

— А ако не държиш воала около нас — замислено Амара, — не можем да преминем незабелязано.

— Точно така — кимна Бърнард.

— Това не е проблем — промърмори Гай. — Графиньо, вие можете да ни скриете от погледите, докато благородният граф Калдерон не позволява на кучетата да вдигнат тревога — такова разпределение на задълженията също така ще му позволи да стреля, ако трябва бързо да накараме някой да замълчи.

Бърнард вдигна вежди, размишлявайки върху чутото, след което кимна.

— Добре. Не знаех, че можеш да създаваш завеса, графиньо.

— О — изпъшка Амара. — Аз… аз не мога — тя се зачерви. — Във всеки случай не мога да създам стабилна завеса. Минах подготовка в часовете по магия на въздуха в Академията, нищо повече. Никога не съм създавала завеса, достатъчно голяма, за да скрия трима, и никога не съм задържала завесата за повече от няколко секунди.

— Ммм… — проточи Гай. — Имаме ли други варианти?

Бърнард се намръщи.

— Освен ако не решите да действате тук и сега, сър.

Гай известно време гледа на изток, после поклати глава и каза:

— Все още е твърде рано. Трябва да преминем първия проход в планината.

Той погледна изучаващо Амара.

— Казвате, че вашите завеси в Академията едва са ви позволили да си вземете изпита, мм?

— Да, сър. Винаги съм била много по-добра в летенето. Може би не съм полагала достатъчно усилия във всичко останало.

Изтощеният от треска старец се усмихна и затвори очи.

— Или — промърмори той — просто имаш нужда от нормален учител. Гледай.