Фурията на капитана

Глава 48

Гай Секстус се втурна право към приближаващите редици легионери и ужас, какъвто никога досега не бяха изпитвали, се стовари върху тях.

Пламтящият меч в ръката му беше обгърнат от ослепително сияние и Амара можеше да усети част от страха, който се процеждаше от него. Само веднъж тя влезе в контакт с огнена фурия, внушаваща ужас, и тогава едва не загуби съзнание.

Последствията от страха, предизвикан от фурията на граф Греъм, бяха зашеметяващи — разгром на хиляди варвари-марати и техните бойни животни, те с крясъци избягаха от стените на гарнизона по време на Втора калдеронска.

В сравнение с ужаса, изпратен от Първия лорд към легионерите на Калар, страхът, вдъхнат от Греъм, изглеждаше като моментна загуба на увереност.

Най-близките до Гай мъже, които имаха нещастието да оглавяват центурията в епицентъра, не можеха дори да крещят. Очите им се обърнаха и всички като един паднаха в конвулсии на скалистата земя.

После започнаха писъците. Внезапна и оглушителна какофония започна, когато стотици гърла нададоха сърцераздирателен вой.

Цели редици се стопиха като масло в горещ тиган, дисциплината на легионите изчезна като капки роса под изгряващото слънце. Някои мъже паднаха, хванали се за гърдите и раменете, очите им кървяха, а по устните се появи пяна.

Някои ридаеха и падаха на колене, изтървайки оръжията си от изтръпналите от страх пръсти. Други обърнаха мечове към тези до тях, изпаднали в паника без причина или загубили способността да разпознават братята си по оръжие. Повечето просто избягаха, захвърляйки мечове и щитове.

Сред тези стотици отчаяни души един човек остана на мястото си. Въпреки че лицето му беше смъртно бледо, този мъж някак се противопостави на ужасния страх, прикри се с щита и вдигна меч в нерешително предизвикателство.

Огненото острие на Първия лорд се устреми надолу и нито един щит или меч в цяла Алера не можеше да устои на този изгарящ удар. С взрив от светлина щитът на легионера се разцепи, разлетя се на две части и безброй капки разтопен метал — разрязан толкова лесно, колкото и бронята и плътта под нея.

Той се свлече в облак съскаща пара и ужасна миризма на изгоряла плът, и Амара не можеше да не почувства съжаление, че бедният човек беше така възнаграден за смелостта си, по-голяма от тази на който и да е в този легион.

Дори скрита от пламъка в сянката на Гай и поради това защитена от най-лошите прояви на разпространилия се ужас, единственото, на което Амара бе способна, беше да продължи да се движи напред.

Вселяващата ужас светлина, излъчвана от меча на Първия лорд, породи кошмарна армия от сенки, които се мятаха в безумна паника по планинските склонове, отскачайки от полираните брони и блестящата стомана на захвърлените остриета.

Създаваната от тях главозамайваща смесица от светлина и мрак не й позволяваше да прецени правилно разстоянието или да запомни посоката и положението им. Тя беше свикнала да контролира придвижванията си, да запазва ориентация в пространството, и Амара изпита внезапна паника, осъзнавайки, че вече не е сигурна в безопасността на пътя им.

Въпреки че това едва ли би имало значение, осъзна тя малко по-късно. Най-голямата опасност за нещастните, виещи от ужас легионери, както и за Амара и нейните придружители, беше възможността да счупи глезен, като се спъне в тялото на някой паднал от страх.

Около нея беше такъв крещящ хаос, че Амара почти пропусна истинската заплаха, за която трябваше да бъде готова — неочакван остров на съпротива, ред и ясна мисъл насред морето от ужас.

Няколко облечени в тежки брони мъже се бяха събрали около самотна фигура с вдигнати ръце — рицар на огъня.

Син пламък танцуваше по пръстите на този човек — защитна магия, реши Амара, недостатъчно силна, за да прикрие по-голяма област от волята на Първия лорд, но беше достатъчна за хората около призователя, рицари на земя с техните огромни оръжия, да не загубят ума си.

— Бърнард! — извика Амара и посочи към тях с меча си.

Гласът й се изгуби сред безумните крясъци на хората наоколо, но тя почувства как той спря, падна на коляно и като вдигна лъка си, стреля толкова близо до нейната глава, че докосна косата й.

Стрелата се плъзна през мятащите се сенки… и пропусна рицаря на огъня с по-малко от инч. Тя закачи рицаря на земята зад него и остави тъмночервен разрез на скулата му.

Вражеските рицари отвориха усти с безмълвни крясъци, които Амара не можеше да чуе през шума, и се втурнаха напред, държейки рицаря на огъня в центъра на групата.

Амара се опита да извика предупреждение към Първия лорд, но Гай гледаше встрани от заплахата, очите му бяха съсредоточени върху трима мъже, приближаващи от противоположната посока, лицата им бяха празни, със застинала на тях откъснатост, характерна за рицарите на метала, а мечовете им проблясваха.

С крайчеца на очите си забеляза как мъжът й прокарва ръка пред очите си в жест на отчаяние и страх, как посяга към колчана за нова стрела, но вражеските рицари бяха твърде близо и той нямаше никакъв шанс да стреля.

Амара призова Сирус и бойното поле се забави до скоростта на охлюв, когато тя се втурна напред. Озова се пред рицаря, предвождащ отряда — мъж с огромна брадва — преди той да успее да стовари оръжието си върху нея.

Тя се плъзна встрани от прибързания и лошо насочен замах и стиснала меча с една ръка, удари мъжа през лицето, като едновременно с това рязко удари надолу по дръжката на брадвата със свободната си ръка.

Острието й не нанесе почти никаква вреда, отскочи от ребрата на шлема и само остави пурпурна ивица по него, но накара рицаря инстинктивно да дръпне главата си назад.

Далеч по-опасна се оказа внезапната промяна на траекторията на огромната му брадва. Тя полетя надолу и встрани, попадайки в крака на съседния рицар, и усиленият от фурии удар изцяло отсече окованото в стомана бедро на нещастника.

И двамата мъже паднаха, избутвайки застаналите от двете им страни, и това даде на Амара единствен, изчезващ миг за действие. Тя започна да поглъща в себе си същността на своята фурия, много, много повече, отколкото някога беше поемала, докато този миг не се разтегли до цял живот.

Тя се втурна напред, движейки се със скорост, която никое тяло в Алера не можеше да издържи, усещаше как мускулите и ставите й протестиращо изстенват и се разкъсват като мокра хартия от всяко нейно движение.

Тя имаше векове, за да познае болката, епохи, за да насочи удара си, вечност, за да фокусира цялата тежест на своето тяло, цялата си сила и скорост върху сияещото, остро като бръснач острие на гладиуса си.

Рицарят на огъня видя нейното приближаване, очите му бавно се разшириха, не по-бързо от замръзване на лед в зимно езерце. Опита се да избегне приближаващото острие, но не разполагаше с времето, което тя имаше. Главата му се придвижи само частица от инча, не повече.

После мечът се заби в отчаяно разширяващото се око и цялото острие бавно, нереално продължи напред, забивайки се до дръжката. Главата на мъжа вяло се отметна назад, пръснаха капки кръв, превръщайки се в размито облаче.

Амара усети как пламъкът пронизва ръцете, китките, лактите и раменете й. Връзката й със Сирус прекъсна и всичко наоколо се сля в едно размито движение.

Макар да не го чуваше, усети как гласът й се прекършва от крясъците.

Болката и ужасът изпълниха целия й свят.

Амара се събуди и разбра, че се чувства твърде зле, за да остава напълно неподвижна. Отне й няколко мига, за да открие с изненада, че все още се движи. Косата покриваше лицето й, слепнала от засъхналата кръв и калта от блатното им приключение. От нея миришеше като от изпражнения.

Изпод косата си видя своите безволно олюляващи се ръце. Дясната беше подута от китката до върховете на пръстите и наподобяваше няколко парчета наденица, вързани в нещо подобно на кукла. Кожата беше тъмно лилава — една твърда, пурпурна синина, която равномерно покриваше ръката й, поне на нея така й се струваше. Беше трудно да се каже със сигурност, защото мръсотията, кръвта и парченцата от нещо сиво и пихтиесто все още покриваха кожата й.

Тя беше абсолютно сигурна, че нещо подобно трябва да боли. Но не болеше. Тя се опита да размърда лилавите си пръсти, но те по никакъв начин не реагираха. Амара беше сигурна, че това не е добър знак, но да пукне, ако помнеше защо.

Под ръката си тя видя камениста земя, постоянно пробягваща отдолу. Нещо твърдо притискаше стомаха й в премерен ритъм. Бърнард, помисли си тя. Рамото му. Тя беше преметната през рамото на Бърнард. Да, тя можеше да види изцапаните му от блатото ботуши, мяркащи се пред погледа й.

— По-бързо — подхвърли Първият лорд.

Гласът му беше спокоен, уверен. Това беше добре. За Амара беше непоносимо да гледа Гай, който винаги е бил толкова енергичен, толкова жив, да лежи прикован от треска на импровизираната носилка.

Сигурно се е излекувал с помощта на водни фурии, оставайки да лежи на носилката, докато Бренсис беше зает с нея и Бърнард.

Изведнъж й хрумна, че дори уменията на Първия лорд не биха му помогнали да се излекува толкова бързо. Изпита неясно безпокойство, осъзнавайки, че старецът може просто да е подобрил състоянието си, доколкото е възможно, а след това да е блокирал болката, използвайки фурии на метала, и да се преструва, че всичко е наред.

Ако той наистина действаше във време, осигурено му от нечувствителността към болка, тогава беше в опасност — и това притесни Амара достатъчно, за да я накара да обърне глава и да се опита да размърда безполезните си крайници в слаб опит да привлече нечие внимание.

— Тя се събужда — каза Бърнард, в гласа му се чувстваше настойчивост.

— Почти сме на мястото — отговори Гай. — Щом преодолеем това изкачване, ще мога да видя планините на Калар и… — Първият лорд рязко издиша. — Приближават рицари Аери, графе. Доста са. Имаме само няколко секунди. Мисля, че ще е от полза на всички, ако държите стрелите си със сол в готовност.

Това беше последвано от много пъхтене и подсмърчане и звуци на ботуши, стъпващи по камък. Амара се отказа от опитите си да се движи и за известно време просто се носеше на границата на безсъзнанието.

Не беше сигурна колко време беше нужно, за да се промени окръжаващата я обстановка, но изглежда не беше чак толкова много, преди Бърнард да се забави, а след това нежно да я положи на земята.

Той се отпусна на едно коляно до нея, дишайки тежко — на лицето му беше застинало болезнено изражение. После извади няколко стрели от колчана и започна да ги забива в земята около себе си.

После промърмори нещо и сложи ръка на земята между тях.

— Бърнард — повика го Амара.

Думите с усилие напуснаха гърлото й, но съпругът й се обърна веднага към нея.

— Любов моя — каза той тихо. — Не бива да се движиш. Пострада много сериозно.

— Уморена съм — отговори тя. — Но изобщо не чувствам болка.

— Сър — каза Бърнард, тонът му беше настойчив. — Тя дойде в съзнание. Цялата трепери. Мисля, че изпада в шок.

Амара погледна към мястото, където Първият лорд стоеше и гледаше надолу, и за пръв път забеляза, че се намират високо на билото на планината и че могат ясно да видят огромната купа на равнината долу.

Там, в далечината, светеха светлините на град Калар, примигвайки в тъмнината като скъпоценни изумруди.

Скупчени като рояк светулки бяха светлините на няколко малки града, разположени около столицата, а малки, единични точки светлина показваха десетки отделни холтове. Лунната светлина се отразяваше от залетите с плитък слой вода оризови полета, превръщайки ги в огледала с диаметър няколко акра.

Амара беше ходила в Калар. Това беше грозен град, занемарен, лишен от всякакви видими добродетели, където само робството, бедността и страданието се срещаха в голямо изобилие. След две години война и икономическа изолация той трябваше да е станал още по-зле — по-мръсен, по-беден, по-груб и по-изтерзан от болести.

Но оттук, от планината, отдалече, когато се виждаше само характерната зеленикава светлина на магическите лампи на столицата, Калар и неговите сателитни градове очароваха с призрачна и крехка красота.

— Сър! — извика Бърнард. Той започна да издърпва стрели от земята — върховете им сега бяха затворени в полупрозрачни кристали. — Тя се нуждае от вашата помощ.

Гай стоеше, обърнат към планината на отсрещната страна на долината, и Амара осъзна, че не би трябвало да вижда тази планина оттук, или поне не в тъмното.

Но въпреки това я виждаше, огромен черен конус с връх, осветен от неясна червена светлина.

Бърнард сложи стрела на тетивата и се изправи на крака.

— Сър!

— Изчакай малко, графе — промърмори Гай. — Има и други проблеми, които…

— Не — каза Бърнард. — Ще отидете при нея. Веднага.

Гай рязко обърна глава към него.

— Извинете, какво?

— Тя е ранена — каза Бърнард. — Може да умре. Излекувайте я.

— Вие си нямате и понятие — каза Гай през зъби. — Не знаете какво е заложено на карта.

Съпругът й стоеше пред Първия лорд, без да трепне.

— Не, знам — погледът му стана по-твърд. — Животът на жена, която беше готова да пожертва всичко, за да може вие да се озовете тук. Вече я накарахте да страда достатъчно, Секстус. Или мислите, че ще е по-лесно да я оставите да умре?

Няколко секунди цареше мълчание, само вятърът шумолеше сред камъните.

После Гай се появи до нея.

Той се наведе и положи ръка на челото й. Пръстите му бяха дълги, грапави и трескаво горещи. Той тихо прошепна:

— Прости ми за това, което ще се случи сега, Амара.

Пожар обхвана цялата дясна страна на тялото й. Тя почувства странни промени, които се случваха с нея, видя как се променя формата на корема й, гледаше как ръката й се изправя, развявайки се като усукана връв.

Болката беше непоносима, но имаше и усещане за чист екстаз, допълнено от невъзможност да се движи или да крещи. Тя можеше само безмълвно да плаче и звездите се размазаха от сълзите й, смесвайки се със светлините на лежащия долу град.

След това се раздаде шумът на вятъра, песента на лъка на Бърнард и ужасният, пльокащ звук от удар.

Гай махна ръката си и се изправи.

— Дръжте ги далеч от мен, графе.

— Да, сър — изръмжа Бърнард, заемайки позиция зад Амара с лък в ръка.

На Амара не и оставаше нищо друго, освен да гледа как Първият лорд устреми поглед към далечната огнена планина и вдигна ръка.

Раздаде се още един ревящ звук и свистенето на вятъра от поредната изстреляна от Бърнард стрела, последвано от крясък. Броня се блъсна в камъните, когато рицарят Аери в пълна униформа се вряза в склона на планината и се претърколи, чупейки кости и изтръгвайки искри в моментите на срещата на стоманата с камъните.

Не беше сигурна колко дълго продължи това, когато болката започна да я отпуска малко и тя успя бавно да седне. Видя съпруга си да стои с последната стрела на тетивата и да гледа в небето с празен и измъчен поглед.

Първият лорд внезапно въздъхна и затвори очи.

— Враните да те вземат, Бренсис. Твоят син поне имаше мъдростта да признае поражението си. Враните да те вземат и да ти изтръгнат очите, задето ме принуждаваш да правя това.

След това Гай Секстус стисна вдигнатата си ръка в юмрук и внезапно рязко я дръпна назад, сякаш тя беше издърпана от завързано за нея въже.

Нощта стана червена.

Ослепителна светлина изскочи от далечната планина.

На Амара й трябваха няколко мрачни, зашеметяващи секунди, за да осъзнае видяното.

Ослепително бели пламъци изригнаха от недрата на планината, гигантски гейзер се извиси на няколко мили в небето.

Този първи поток от ослепителен течен пламък като огнен дъжд се изля по всичко в пределите на миля от планината и едва тогава земята внезапно започна да се движи, а планината започна да подскача, сякаш стар фургон е попаднал на дупка по лош път. Скали се срутиха. Някъде наблизо с оглушителен грохот скалистият склон на планината се свлече.

Амара не можеше да откъсне очи от случващото се. Самата планина избълва огромен облак, който сякаш се състоеше от сив прах, осветен отдолу от алена светлина.

Облакът бавно се закълби с изящна красота или поне така изглеждаше отдалече. Тя наблюдаваше как се затъркаля по долината на Калар. Той покри светлините на малките холтове. Погълна големите струпвания на светлини от малките градове и села по цялата долина.

И в един момент той помете самия град Калар.

Амара не можеше да се сдържи.

Тя вдигна ръце и уморено призова Сирус да направи леща за далечно виждане. Сивият облак беше не само пепел, както изглеждаше на пръв поглед. Беше… като огромен фронт на огнена буря.

Каквото и да попаднеше на пътя на алените ивици в сивия поток, то моментално изгаряше при досега си с тях. Смътно видя как малки движещи се сенки летяха пред приближаващия фронт, но ако облакът се движеше с ленива грация, тези малки фигури, тези алеранци, както тя осъзна, се движеха със скоростта на охлюви.

Самата тя, един от най-бързите летци на Алера, не би могла да изпревари този изпепеляващ облак. Тези холтъри нямаха никакъв шанс. Никой от тях.

Тя гледаше към долината онемяла и шокирана, докато още повече трусове разтърсиха планината под нея. Колко хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди хора току-що умряха?

Колко семейства, които спят в леглата си, току-що се превърнаха в прах? Колко деца току-що бяха изгорени живи? Колко домове, колко истории, колко любими лица и имена бяха изгорени като безполезен боклук?

Амара и нейният застанал на колене съпруг станаха свидетели на смъртта на Калар. На град Калар, на народа на Калар, на неговите земи и на неговия лорд.

Огромен облак пара се извиси над оризовите полета, предали се пред яростта на огнената планина, а след това те изгубиха от поглед тази пара, когато прахът от свлачищата и земетресенията се издигна около тях, образувайки плътна покривка, която скри звездите.

Въпреки че тъмнината така и не дойде. Светлината на пламтящата планина и горящия труп на град Калар потопи всичко в сюрреалистичен, ален здрач.

Едва когато прахът скри гледката към долината, Гай Секстус се обърна. Погледът му се плъзна покрай Бърнард и намери Амара. Той се приближи с бавни и тежки стъпки и срещна погледа й, на лицето му беше замръзнала маска, очите му не изразяваха нищо.

— Графиньо, ако бях позволил на Калар да направи това — каза той тихо, — всичко щеше да е много по-лошо. Бежанците, които бягат от фронтовата линия, щяха да нахлуят в града и да удвоят броя на жителите му. Нашите легионери щяха да са там. Щяха да умрат там.

Той отново намери очите й и много тихо повтори:

— Всичко щеше да е много по-лошо.

Амара погледна изтощения Първи лорд.

Тя се застави бавно да се изправи на крака. После вдигна ръка и напипа тънката верижка около врата си. Амара носеше две украшения на нея. Първото беше пръстенът на легиона, в който беше служил Бърнард, тайното свидетелство за техния брак.

Второто беше обикновен сребърен бик, най-разпространената монета в Империята, с профила на Гай от едната страна. Това беше символът, който удостоверяваше длъжността на императорския курсор.

Амара стисна пръстена в едната си ръка.

А с другата скъса монетата и верижката и ги хвърли в лицето на Гай.

Първият лорд дори не трепна.

Но сенките около очите му станаха още по-дълбоки.

Амара се обърна и се отдалечи.

— Върви с жена си, графе — тихо прошепна Гай някъде зад нея. — Грижи се за нея заради мен.