Фурията на капитана

Глава 53

Маркус се спря в сянката, хвърлена от добре осветената командна палатка на сенатор Арнос, и слушаше, гледайки през полуотворения балдахин.

— Е? — Арнос взискателно погледна един от своите помощници. — Ти си моят официален съветник. Посъветвай ме.

— Много съжалявам, сенаторе — проговори малкият пухкав мъж изпод купчината дебели книги, — изглежда, че всички правни прецеденти са на страната на принцеп…

— Сципио — изръмжа Арнос, — името му е Сципио.

— На страната на Сципио — бързо се поправи човекът. — Той… технически, разбира се… има законното право да изисква удостоверяване на самоличността си и в случай на заплаха от държавна измяна или опозоряване на Империята, гражданите с ранг на лорд и по-висок имат право да предизвикат всеки гражданин на Империята.

— Знам това — изръмжа Арнос. — Как да постъпя?

Мъжът се опита да се усмихне и гласът му се превърна в писък.

— Винаги можете да се откажете от своето гражданство, сър.

Арнос му зашлеви плесница.

— Идиот, разкарай се, преди да съм заповядал да те набият с камшик.

Дребосъкът пропълзя към изхода и Маркус отстъпи назад, за да го пусне.

— Можеш да се вслушаш в съвета му — произнесе женски глас, в който Маркус веднага разпозна този, под който се криеше лейди Акватайн.

— Врани и фурии — дрезгаво изръмжа Арнос. — Откога сте тук?

— Достатъчно, за да разбера, че си загазил, Арнос.

Сенаторът издаде доста нецивилизовано ръмжене.

— Няма да се оттегля. Бих загубил всичко, за чието изграждане съм работил с години. Според моето професионално мнение е време да се намесите.

— И? — попита тя.

— И оправете нещата — процеди през зъби той.

— Изглежда, че съм сгрешила за теб, Арнос. Винаги съм знаела, че си надут егоист със заблуди за величие, но вярвах, че поне си компетентен.

Арнос мълчаливо се взря в нея за няколко секунди, след което обвинително изсъска:

— Ние имахме сделка.

— Имахме — каза лейди Акватайн. — Но ти не оправда доверието ми. Каза ми, че няма да привличаш наемници, но твоята дяволски добре окомплектована, добре въоръжена и добре платена конница изглежда е поела задължението да плячкосва и граби всяко населено място, на което попадне.

— Техните трибуни действат независимо от моите заповеди — каза Арнос.

— Ти си командир на тези легиони, скъпи! Ти си отговорен за действията им. Ето защо човек може да постигне слава и уважение след победа. Или това не го преподаваш в Колегията?

— Как смееш да ме учиш…

Гласът на лейди Акватайн остана тих, но придоби ледени нотки.

— Не ме принуждавай да използвам сила, Арнос. Когато плесна някой, той обикновено дори не може да изпълзи от бойното поле.

Арнос рязко се изправи, лицето му почервеня.

— Преди шест седмици вие бяхте готови да пролеете кръв на алеранци.

— Бях готова да правя жертви, за да постигна висока цел — парира лейди Акватайн. — Това няма нищо общо с прощаване на насилие и избиване на цели холтове. Подобни действия не носят никаква полза. Нямат цел. Това е непрофесионално. Идиотско. А аз трудно понасям идиоти.

— В такъв случай трябва да признаете, че тази дискусия не носи полза, предвид обстоятелствата. Трябва да се съсредоточим върху същественото.

— Нима?

— Може би няма за какво да се притесняваме. Наварис ще изпрати нашия млад капитан при враните и това ще реши належащите проблеми.

— Сигурен ли сте? — невъзмутимо продължи тя. — Вече взех решение по повод належащите проблеми, Арнос.

Гласът на сенатора прозвуча напрегнато.

— И какво е то?

— Всичко това са ваши проблеми — каза лейди Акватайн с безмилостен тон. — Решете ги. Ако успеете, ще съм готова да преразгледам нашите отношения. Но дотогава всеки е за себе си.

Устата на Арнос се отвори и затвори няколко пъти. Лейди Акватайн се отправи към изхода от палатката, където се сблъска с Маркус.

Тя го дари със сдържана усмивка, която веднага изчезна. После се обърна към Арнос и изсъска:

— Някой идва.

Маркус разбра това като намек и бързо пристъпи към входа на палатката.

— Сенаторе? — той протегна свитък. — Донесох списък на загиналите и ранените от Първи алерански, за да можете да го прегледате.

Простата рокля на лейди Акватайн определено беше оцветена с кръвта на ранените, на които носеше вода. С лек реверанс тя взе свитъка и го подаде на Арнос.

Арнос го разгъна и погледна.

— Благодаря ви, центурион. Свободен сте.

Маркус отдаде чест и напусна палатката. Забеляза, че лейди Акватайн тръгна редом с него.

— Лекомислено е — каза той спокойно — да се говори за такива неща открито. Някой би могъл да подслушва.

Тя сложи пръст към устните си.

— Аз включих и теб във въздушната завеса.

Маркус изсумтя.

— Дуелът ще се състои на южната стена — каза лейди Акватайн. — Мисля, че е много подходящо за балисти.

Маркус кимна.

— Кой е целта?

Тя поклати глава.

— Има причини да подкрепяме и двете страни на тази конфронтация. Ако Арнос спечели, с потенциалния ни принцепс ще е свършено. Ако спечели Октавиан, тогава аз ще се отърва от безполезен слуга, който може да ме предаде в най-неподходящия момент.

Маркус разбра хладнокръвната й логика.

— Да се изчака до края. И да се застреля победителя.

— И проблемите са решени — каза лейди Акватайн.

— Но може да има проблеми, които не вземате предвид — каза Маркус. — И те са около шестдесет хиляди.

Нощният въздух донесе траурния вой на канимите.

Тя се намръщи и потри длани, сякаш й беше студено.

— Това е неблагоприятно. Не бих искала да загубя легионите, но изглежда, че шансовете са срещу нас.

— Вие бихте могли да ги подобрите.

Лейди Акватайн замръзна и внимателно го погледна.

— Не може да си сериозен?

— Помислете за предимствата, ако успеем — отговори Маркус. — След онова нападение на ворда над цитаделата и след тази битка вие ще се утвърдите като истински герой на Империята. Ще спечелите още повече съюзници.

— Ако приемем, че не ме убият в боевете, разбира се — каза тя. — Не. Не искам да рискувам. Ако битката приеме лош обрат, ще отнеса и двама ни по-далече.

„Но вие няма да го направите“ — помисли си Маркус. — „Познавам ви, ваша светлост. Защо да се отървете само от две препятствия, ако е толкова лесно да се отървете от три?“

Маркус се замисли за момент и когато въздушното призоваване на лейди Акватайн, което запазваше конфиденциалността на разговора им, внезапно изчезна, той едва не се блъсна в капитана.

— А, ето те и теб — каза капитанът. — Търсих те. Къде изчезна, Първо копие?

Погледът на Тави се премести към маскираната лейди Акватайн и веждите му се вдигнаха, както и ъгълчетата на устата му.

— Ах-ха.

Лейди Акватайн приклекна в реверанс и сведе поглед, а бузите й порозовяха.

Маркус хрипливо се закашля, докато отдаваше чест.

— Капитане — обърна се към лейди Акватайн. — Трябва да се върна към задълженията си.

Тя мълчаливо кимна, все още изчервена — или се преструваше, че се изчервява — целуна Маркус по бузата, направи още един реверанс на капитана и побърза да се отдалечи.

— Не знаех, че имаш жена — каза Тави и се ухили. — Готов ли сте за работа?

— Да, сър.

— Отлично. Аз… — капитанът внезапно се намръщи, вглеждайки се в отдалечаващата се лейди Акватайн.

Маркус го наблюдаваше, замислено намръщен.

— Сър?

— Мммм? — капитанът поклати глава. — Не, нищо. Просто за секунда ми се стори позната.

— Може би сте я виждали из лагера, сър.

— Сигурно е така — младият мъж сви облечените в броня рамене. — Представлението започва след час. Бих искал да се уверите, че южната стена е разчистена от боклуци и е готова.

Маркус отдаде чест:

— Ще го направя, капитане.

Капитанът отпусна юмрук върху бронираното рамо на Маркус:

— Какво бих правил без теб, центурион? Продължавай все така.

Маркус се отдалечи от стената, където две копия легионери продължаваха да я разчистват. Трябваше да се върне назад при фургоните за екипировката си. Той вече беше набелязал вероятната позиция за изстрела. Сега му трябваше само време, за да събере балистата и да отиде на позиция.

А след това, кой знае.

Може би дори ще може да си вземе почивка.