Фурията на капитана

Глава 18

Маркус приближи до командирската палатка и кимна на стража отвън.

— Казвам се Маркус. Капитан Налус е изпратил за мен.

Стражът, млад легионер, веднага изпъна ръка и отдаде чест, точно по устав.

— Валиар Маркус, сър, той ви очаква. Помоли да влезете вътре и да го изчакате минута, сър.

— Не ме наричай сър, синко — каза Маркус, — всички тук сме пехота.

Младият легионер се усмихна, отдаде чест по-естествено и разтвори входа на палатката.

Маркус отговори на поздрава още по-небрежно, отколкото трябваше, и влезе вътре. Тя беше по-голяма от необходимото и беше издигната около централната маса, вместо маси, подредени по стените и оставящи центъра открит. Това беше Налус. Харесваше му, когато хората общуват, обсъждат и се гледат в лицата. Налус предпочиташе този вид комуникация.

Маркус предпочиташе друго разположение. То предполагаше винаги да познаваш човека, който работи зад гърба ти.

Леглото до стената беше двойно, а до табуретката имаше голяма арфа. Маркус приближи към арфата и прокара мазолеста ръка по дървената й рамка.

Входът на палатката се надигна и капитан Налус влезе. Маркус се обърна към него и рязко отдаде чест.

— Капитане.

Налус кимна в отговор.

— Центурион — той пусна платнището зад гърба си.

Маркус се усмихна и протегна ръка.

— Много време мина.

Налус се ръкува и се усмихна в отговор.

— Маркус. Благодаря, че дойдохте.

— Е, сега сте велик и могъщ капитан. Как един обикновен центурион може да не се подчини?

Налус изсумтя.

— Това не е като времето, когато служихме на Върховен лорд Антилус — каза той с горчивина в гласа. — Нали така?

— Не е — съгласи се Маркус.

— Великите фурии са ми свидетели — тихо добави Налус, — тогава не би се случило нищо подобно на тази репресия срещу цивилните.

Той замълча за миг.

— Чувствам се неловко от това, Маркус.

— На Защитната стена — тихо каза Маркус — винаги знаеш кой е врагът.

Налус за миг се намръщи, след това направи гримаса и поклати глава.

— Не ме разбра правилно. Враните да ги отнесат интригантите в политиката, Маркус, и политиците в добавка. Не съм се подписвал за това. Аз съм просто войник.

Маркус изсумтя.

— Ако не сте искали да участвате, тогава сте се присъединили към грешната компания.

Налус поклати глава, отиде до шкафчето в ъгъла на палатката и извади тъмна бутилка. Отпи голяма глътка от нея и после я подаде на Маркус.

— Работата не е в избора на страна, Маркус.

Маркус бегло погледна бутилката. Дори не посегна към нея.

— В какво е тогава?

Налус отпи още една глътка.

— Преди много години ти учеше младия подтрибун да бъде войник. И накара разглезеното хлапе да порасне.

Маркус изсумтя.

— Те не са по-зелени от теб. Това е сигурно.

— Ти беше мой учител. И тогава ми даде добър съвет. Сега аз те моля за съвет.

За миг Маркус се взря в Налус. После тръсна глава и посегна към бутилката. Отпи глътка и почти безвкусният ликьор от корени, предпочитан в мразовития север на Империята, изгори гърлото му.

— Пфу — промърмори той. — Можеш да получиш която си напитка искаш тук, а ти избираш тази?

— Пристрастен съм към нея — каза Налус.

Маркус изсумтя и каза:

— За тези, които не са с нас.

— За тези, които не са с нас — отговори Налус.

Маркус отпи още една глътка и върна бутилката на Налус. Изчака го да пийне и каза:

— За какво искаше да ме питаш?

— Знаеш, че ми възложиха да охранявам задържания капитан Сципио.

— Да.

Налус поклати глава.

— Той поиска нещо. Иска да разговаря с някои от офицерите си, преди да го предам на сър Сирил.

Маркус изсумтя.

— И?

Налус погледна Маркус за секунда.

— И? Наистина ли мисли, че ще го позволя? Последното нещо, от което всички имаме нужда, е той да даде на хората си заповед от рода на: „Сенаторът може да върви при враните“. Или: „Убийте този глупак Налус и ме изкарайте оттук.“

Маркус кимна. После каза.

— Помоли го да не го прави.

Налус вдигна вежди.

— Извинявай, какво?

— Помоли го да не го прави.

Налус раздразнено се изхили.

— Просто така? Да повярвам на думата му? О, това ще се хареса на сенатора.

Маркус взе бутилката и отново отпи от нея.

— Сам ме попита.

Налус внимателно гледа Маркус в продължение на минута. После погълна още една глътка северна течност и каза:

— Сериозно?

— Даде ли дума — каза Маркус, — той държи на нея.

Налус въздъхна. После каза:

— А ти държиш на своята.

Маркус отпи още една глътка и направи гримаса.

— Обикновено.

Налус довърши бутилката и небрежно я хвърли под леглото. Намръщи се и свъси вежди, а Маркус го остави известно време да обмисли разговора. После каза:

— Все още свириш на това старо нещо, а?

Налус хвърли поглед към арфата и сви рамене.

— Аз… понякога ми помага да заспя.

Маркус кимна към двойното легло.

— Мислех, че за това си има жени.

Налус леко се усмихна на Маркус. После поклати глава и отговори:

— Едва ли е много успешно по време на кампания.

— Да.

— Ако Сципио разговаря с офицерите си — каза Налус, — и им каже да се опълчат на Арнос, ние няма да можем да се доверим на Първи алерански. Може и да съм глупак, но не съм чак такъв глупак. Ще се нуждаем от тях, когато стигнем до Мастингс. Не мога да направя грешка.

Маркус потупа Налус по рамото и тихо каза:

— Постъпи, както сметнеш за добре — после се насочи към изхода.

— Маркус?

Маркус се поколеба.

Налус си пое дълбоко дъх.

— Искам да си там.

Маркус се обърна, кимна и отдаде чест на младия мъж.

Налус му отвърна със същото.

Младият червенокос курсор, сър Ерен, чакаше Маркус, когато той с бързи крачки излезе от лагера на Втори сенаторски и се отправи обратно към Първи алерански. Той закрачи редом с Маркус, макар да продължаваше да се преструва, че върви отделно от центуриона. Устните му едва помръдваха, докато говореше.

— Е?

— Капитанът е помолил, както ти каза. И Налус ще даде разрешение.

Лицето на Ерен се озари с кратка, жестока усмивка.

— Добре.

Маркус го погледна косо.

— Какво смяташ да правиш?

Ерен отвори уста да отговори, но се намръщи.

— И за двама ни ще е по-добре, ако не знаете — каза тихо.

Слава на великите фурии, поне някой има малко разум, помисли си Маркус. Курсорите бяха претърпели много загуби през последните няколко години и той беше започнал да се притеснява за качеството на агентите, които ще ги заменят. Поне този тук създаваше впечатление на здравомислещ.

Ерен едва забележимо кимна на Маркус и изчезна в странична уличка. Маркус продължи по пътя си със същата делова, неизменна скорост, и се прибра в палатката си.

Този път лейди Акватайн не използваше воал. Тя седеше на стола в своята маскировка на перачка, на лицето й беше изписано нетърпение. Когато влезе, тя стана и той почувства как въздухът вибрира от задържащата въздушна магия.

Маркус й кимна.

— Милейди.

— Фиделиас — отговори тя с рязък тон. — Какво каза Налус?

— Сципио е помолил да разговаря със своите старши офицери — каза Маркус.

Лейди Акватайн присви очи.

— По думите на Арнос, Сципио го уверил, че ще инструктира офицерите си как да му помогнат. Но той е боец. Разбира се, Налус няма да допусне тази среща.

Маркус се съсредоточи върху дреболиите в палатката — стандартните неща, в които нямаше нищо необичайно, които използваше ежедневно и редовно.

— Опитах се да го разубедя — отговори той.

Лейди Акватайн се намръщи за секунда.

Маркус поправи одеялото на леглото си и се зачуди дали не му е време да се подготви за смъртта.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Той ще последва ли съвета ти?

— Да се надяваме — каза Маркус. — За да вземе решение, Налус ще се нуждае от известно време, но по пътя ще си състави собствено мнение. Каза ми, че ако разговорът се проведе, той иска аз да присъствам. Поне ще мога да докладвам за случващото се.

— Никога не бива да подценяваш значението на талантливото протеже — промърмори с усмивка лейди Акватайн. — Или колко често при вземане на критични решения хората се обръщат към своите бивши наставници. Дръж ме в течение.

— Непременно, милейди.

— А хората от Отис? — попита лейди Акватайн.

— Освободени и върнати по домовете си — въпреки че Арнос не издаде официална заповед за отмяна на смъртната им присъда.

Тя поклати глава.

— След отстраняването на Сципио от хоризонта, необходимостта да ги заплашваме отпадна, а и това може да има далечни последици. Трябва да отбележа, шпионино мой, че отначало предложението ти изглеждаше като чиста авантюра. Но пък ни помогна елегантно да решим проблемите.

Стомахът на Маркус се сви. Ако капитанът не беше изиграл ситуацията толкова добре… На глас каза:

— Благодаря, милейди.

— Според теб Първи алерански ще помогне ли на Арнос в кампанията?

— Ако Сципио им заповяда? — той сви устни. — Мисля, че да. Две години те воюваха с канимите. Ще искат да довършат работата.

Лейди Акватайн въздъхна.

— Тогава всичко зависи от Сципио. Той има много дразнещия талант да се оказва в центъра на събитията.

— Ако той наруши обещанието си — каза Маркус, — смъртната присъда все още е в сила.

На лицето й се появи гримаса от отвращение.

— Вярно. Но дали това ще е достатъчно, за да го накара да спази думата си?

— Отчасти — каза Маркус. — Но имайте предвид, че за възрастта си той прави изненадващо добри дългосрочни планове. От негова гледна точка това легионът му да участва в кампанията е може би най-добрият начин да запази офицерите си живи, обединени и готови да го подкрепят отново в бъдеще.

На това лейди Акватайн вдигна вежди и с жест на ръката си изобрази вероятност. После тя стана и събра прането си, на устните й играеше лека усмивка.

— Не се притеснявам за неговите дългосрочни планове. Ние сме почти до целта. Ти ми служи добре, Фиделиас. Няма да забравя това.

Той склони глава пред лейди Акватайн и тя излезе.

Той седна на леглото и затвори очи. Паниката и страхът, които прикриваше, докато лъжеше лейди Акватайн, го заляха. На челото му изби студена пот, а ръцете му затрепериха.

Ако лейди Акватайн дойде на власт, тя най-малкото ще трябва да поддържа видима честност, а Маркус знаеше твърде много компрометиращи факти за нея и съпруга й.

Истината е, че тя беше честна до известна степен, но също и че не позволяваше на никого или нищо да пречи на целите й. Отне му години, за да види абсолютно ненаситната природа на нейните амбиции.

Той следваше логическата верига до нейното най-вероятно заключение.

Щом тя и съпругът й получат короната, Маркус щеше да се окаже бреме, от което трябва да се отърват.

Като цяло, ако тя разбере, че той се е обърнал срещу нея, щеше да го изтрие от лицето на земята.

И ако капитанът някога разбере истината за себе си, Маркус прецени, че той ще реагира по-малко драматично, но по-ефективно.

Маркус седеше на леглото с треперещи ръце.

Поне беше спасил живота на капитана. Това само по себе си вече беше страхотно.

Докато беше жив, младият мъж щеше да действа — и Маркус беше сигурен, че капитанът няма никакво желание да седи спокойно в клетка, докато сенаторът-марионетка на лейди Акватайн жъне успехи, постига нови победи и в резултат на това увеличава сферата си на влияние.

Докато капитанът беше жив и можеше да действа, имаше надежда за бъдещето на Алера.

Но не и за Маркус.

Враните да го вземат. Във всеки случай той никога не беше планирал да умре от старост.