Фурията на капитана

Глава 4

— Е — промърмори Амара, обръщайки се към Първия лорд, когато напуснаха командната сграда. — Можеше да мине и по-добре.

— Всъщност — каза Гай — всичко мина според очакванията.

Той крачеше енергично към квадратната площадка, обикновено използвана от рицарите Аери за излитания и кацания. Тази част от лагера винаги се поддържаше чиста и подредена, за да се сведе до минимум количеството боклуци и отломки, които могат да бъдат вдигнати от въздушния поток.

Амара ускори крачка, за да поддържа темпото на много по-високия от нея Първи лорд.

— Надявах се, че младият капитан ще може да се контролира.

— Той дори се престара — раздразнено отговори Гай. — Фуриите са ми свидетели, някой трябва да свали егото на Арнос до приемливо ниво, но тази задача не е за Сципио. Имам нужда от него там, където е сега.

Амара поклати глава.

— Вчера прекарах известно време в местни питейни заведения, за да събера информация.

— Амара, сега си тук като мое аташе, а не като разузнавач — упрекна я Гай.

— Навик, сър — отговори Амара. — Неговите хора свято вярват, че в отпечатъците на ботушите му започва да никне свежа трева, а цветята цъфтят там, където плюе. Те никога няма да искат уволнението му.

Гай замислено изсумтя.

— Сериозно? Толкова високо ли го ценят?

— Вчера станах свидетелка на три сбивания между легионерите от Сенатската гвардия и Първи алерански. Причината за всяко от тях бяха изказвания срещу Сципио.

— Е, и как са хората му?

— И трите пъти бяха на висота — Амара поклати глава. — Те държат един на друг, сър.

— След две години тук без никаква подкрепа, оставени сами на себе си — промърмори Гай. — Исках да им изпратя подкрепления, но напрежението във всички области е прекалено високо. Особено на Защитната стена.

Амара се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой.

— И това предпазва Сципио от всичко останало, което се случва в Империята.

Гай рязко я погледна.

Амара сви рамене.

— Има слухове, сър.

— Слухове — каза Гай.

— За Сципио. За това кой може да е баща му — Амара си пое дълбоко дъх. — Казват, че той има поразителна прилика с принцепс Септимус, сър. И казват също, че човек на име Арарис, който може би е самият Арарис Валериан, е негов личен сингулар.

— Слухове, графиньо — каза Гай.

— И аз така си мислех — отговори тя. — Докато не видях лицето на капитан Майлс, когато Т… когато Сципио влезе вътре — тя погледна Първия лорд. — Сякаш видя призрак.

Гласът на Гай стана малко по-твърд.

— Слухове, графиньо.

— Слухове, които вие по-скоро бихте раздули — тихо прошепна тя. — Ето защо организирахте Съвета тук, вместо да извикате всички обратно в столицата. Тук, където е заобиколен от своите хора, където е уверен в себе си, особено в своя екип, и където никой от призованите от вас не може да има власт над него, и тук можете да наблюдавате ситуацията. Вие ги подготвяте да го приемат като някой по-голям.

Първият лорд я погледна и ъглите на устата му потрепнаха, въпреки че гласът му остана твърд.

— Вече знам, че сте умна, графиньо. Няма нужда да ми го доказвате. Счита се за добър тон да мълчим за подобни неща.

Амара сдържа усмивката си и ниско сведе глава.

— Разбира се, сър. Ще го имам предвид.

Гай погледна през рамо към командната сграда.

— Те наистина ли мислят така за него?

— Те го обичат — каза тя.

Гай пристъпи към старателно изметените камъни на летателната площадка.

— Знаеш ли, точно същото беше и със Септимус — тихо каза той.

Амара мълчаливо слушаше, свела глава настрани.

— Той имаше същите качества. Хората го обожаваха. Той им даде… — Гай поклати глава. — Нещо. Което ги караше да почувстват, че могат да направят повече от всякога. Което ги въодушевяваше. Правеше ги по-значими. Той им даде…

— Надежда — подсказа Амара.

— Да — отвърна спокойно Гай, а гласът му стана озадачен. — Това не беше някакво призоваване на фурии. Това беше той. Никога не разбрах как успява — Първият лорд сви рамене. — Сигурно се е предало от майка му.

— Сър — започна Амара.

Гай вдигна ръка в уморен жест.

— Аз не съм като Септимус. Или Сципио. Все още се радвам на уважението на някои. На повечето обаче вдъхвам само страх — погледът му беше разсеян, а гласът замислен. — Не съм толкова добър човек, Амара. Аз се радвам на известен успех като Първия лорд, но… не предизвиквам съчувствие в тях. Само решимост.

Амара само гледаше Първия лорд, продължавайки да мълчи. Той рядко говореше за своите чувства.

В моменти като този Амара усещаше истинската разлика в годините им, защото въпреки че Гай изглеждаше като мъж на средна възраст, който рано се е прошарил, неговата реална възраст всъщност беше почти осемдесет. В живота си беше видял интриги и предателства и беше преживял много лични трагедии.

Тя вече бе свикнала с образа, който той беше създал — мъж с фантастична мощ, нечовешка воля и нехаещ за личното си и политическо благополучие.

И само в такива моменти тя си спомняше кой всъщност е той — изтощен и почти жесток самотен старец.

В младостта си Амара беше правила достатъчно грешки, които я бяха обременили с малка, но постоянна тежест съжаления. От решенията на Гай страдаха много повече хора, отколкото от нейните. Колко ли съжаления носеше на болните си рамене този старец?

Колко ли по-мрачни бяха сънищата му, дошли да го преследват? Колко ли пъти, в продължение на десетилетия, в коварния свят на алеранската политика, той е копнял да се обърне към някого, за да поговори, да се облегне — знаейки, че там няма никой и никога няма да има. Никой, след смъртта на съпругата и сина му, последният от древната династия на Дом Гай.

Всички гледаха Първия лорд и виждаха точно каквото той искаше да видят: лидерът на Империята, неговата власт и богатство.

Едва през последната година работа с него Амара разбра колко убийствено самотен е Гай в действителност.

Изискваше се изключително мъжество, за да водиш живота, който той живееше, сблъсквайки се с всички тези проблеми, врагове и изисквания, предявени към него. Дори и да беше толкова способен призовател на фурии, Амара не би желала да стане Първи лорд дори за всички богатства на Алера.

Тя се изправи, обърна се с лице към него и каза:

— Щастлива съм да ви служа, сър.

Гай внимателно я погледна, след което за кратко сложи ръка на рамото й.

— Графиньо — каза той, — напълно е възможно да не съм достоен за такава преданост. Извикайте каретата.

— Да, сър.

Амара вдигна ръка и даде знак на група рицари Аери от Гвардията на короната, които чакаха на съседната стена.

Мъжът провери ремъците на въздушната карета и се издигна във въздуха, като се насочи към площадката за кацане с екипажа на Първия лорд и ескорта от рицари Аери в алено-сините цветове на короната.

Гай размени няколко думи с командира на рицарите, след което влезе в каретата. Амара го последва.

Вятърът изрева и екипажът се устреми нагоре, далеч от укрепения град. Амара използва момента, за да разгледа Елинарх, който се простираше с изящни арки над сиво-зелените води на тихия, дълбок и величествен Тибър.

Някога Амара си мислеше, че нищо не може да я вкара във въздушна карета, освен директна заповед. В крайна сметка защо да се вози, когато може сама да се наслаждава на мощта и свободата на полета?

Разбира се, това беше преди Първият лорд да поиска от нея да лети надлъж и нашир из цялата Империя почти две години подред. След като отново и отново се носеше до припадък, Амара трябваше да признае, че може би малко почивка, когато някой друг свърши тежката работа за теб, не е чак толкова лош вариант.

Тя нямаше намерение да го превръща в навик, но работеше достатъчно усилено, за да си спечели правото да се възползва от възможността.

Особено като се има предвид колко отдавна не беше виждала Бърнард.

Амара въздъхна. Бърнард, нейният таен съпруг. Курсорите трябва да се посвещават само на своите задължения. Курсорите служат на Първия лорд и короната и се очаква тяхната преданост да бъде безкористна и неделима, въпреки че, подобно на действащите легионери, които трябва да бъдат несемейни, курсорите обикновено имат любовници.

Единственото нещо, което беше забранено, беше бракът.

Разбира се, точно това направи тя.

Амара никога не би трябвало да си позволява да се влюби в страхотния граф Калдерон. Независимо от това колко мил и грижовен беше, колко силен, колко красив, колко търпелив и любящ, колко страстен и опитен. Сърцето на Амара заби по-бързо и тя спря потока от мисли, докато не е започнала да се изчервява.

Ако любовта толкова лесно се предава — значи това не е любов.

— Мислиш за хубавия граф Калдерон, Амара? — попита я Гай. Очите му искряха развеселено.

— Не можете да знаете, че той е този, за когото мисля — отговори Амара. — Може би имам дузина нови любовници?

Устните на Първия лорд трепнаха. После той се разтресе в искрен смях. Това продължи, докато не се успокои, гледайки през прозореца на паланкина.

— Не — каза той. — Не, само не и при теб.

Амара се насили да се успокои. Тя често забравяше, че Гай е опитен призовател на фурии на вода, както впрочем и на огън, земя и метал. Нещо повече, той беше проницателен човек, който е имал работа с хора два или три пъти повече, отколкото Амара изобщо беше живяла. Всичко това означаваше, че му беше твърде лесно да различи неловки, потенциално опасни особености.

Връзката й с Бърнард беше опасна тема за обсъждане с Гай.

Особено като се има предвид, че сякаш са минали десет хиляди години, откакто съпругът й за последно я докосна, или целуна, или я накара да крещи… Враните да го вземат това.

Тя беше голяма жена. И беше абсолютно нечестно, че само мисълта за Бърнард я превръщаше в мечтаеща ученичка.

Амара се прокашля, извади бележника си от отделението, вградено в основата на седалката, и пристъпи към промяна на темата за обсъждане.

— И така, сър. Би трябвало да пристигнем в столицата приблизително утре рано сутринта. След пристигането ви трябва да ви очакват отчетите от Върховен лорд Антилус, а окончателните заповеди за придвижването на Родезианския легион трябва да са в сила в момента, когато…

Платформата влезе в гъсти облаци и тя спря, за да заповяда на фурията на лампата да оживее.

— Графиньо — меко произнесе Гай, преди тя да продължи. Първият лорд протегна ръка, затвори бележника и го остави настрана. — Елате с мен, ако обичате.

Амара примигна.

Без предисловие Гай се обърна и отвори вратата на каретата. Вятърът внезапно изрева и започна да развява дрехите им, а платформата леко се завъртя, тъй като внезапното съпротивление направи движението й неравномерно.

Първият лорд прекрачи в празното, издигайки се до екипажа така плавно, сякаш се движеше по твърда земя.

Амара вдигна вежди, но го последва, призовавайки Сирус да я подхване, когато излезе от каретата в студената, лепкава, тъмносива влажност на тежките облаци. Известно време те летяха с каретата и Гай си размени кимания с командира на придружаващите рицари Аери.

После той забави темпото и след няколко секунди въздушният екипаж изчезна в облаците, оставяйки Гай и Амара да се реят в унилата сива пелена.

Гай направи движение с ръка и ревът на вятъра изведнъж изчезна. За секунда Амара се изплаши, че поддържащият я въздушен поток ще изчезне и тя ще полети надолу към земята, но подкрепата на Сирус си остана.

Косата й продължаваше да се развява около главата, както ставаше винаги, особено при извисяване — само звукът изчезна, стихна и не остана нищо друго, освен полъх на лек бриз. Амара чу далечен тътен на гръмотевици, явно на около миля сред гъстите облаци започваше гръмотевична буря.

— Сър — каза тя смутено. — Каретата.

Гай поклати глава.

— Съжалявам, че не можех да ти кажа по-рано, Амара, но поверителността беше абсолютно необходима. Никой не може да знае къде отиваме, ако излезем в пустошта.

Тя се намръщи и скръсти ръце, прикривайки се от пронизващия вятър. Не беше облякла коженото си облекло за полети и се изненада колко бързо студът започва да прониква през кожата й.

— Както разбирам, не се връщаме в столицата — каза тя тихо.

— Не се връщаме — потвърди Гай.

Тя кимна.

— Защо съм тук?

— Имам нужда от някой, на когото имам доверие, да дойде с мен.

— Къде, сър? — попита Амара.

— В Калар — невъзмутимо отговори Гай.

Амара почувства как очите й се разширяват.

— Защо там?

Гласът му остана спокоен и равен.

— Защото седя в столицата и се преструвам на дипломат твърде дълго време, Амара, и този хаос — той посочи с ръка, визирайки Империята като цяло — е резултатът. Съюзниците, както и враговете, са забравили кой съм аз. Какво представлявам. Не мога да позволя това да продължи.

Някъде в далечните облаци блеснаха светкавици, изпращайки потоци сребърна светлина през мъглата, кълбяща се зад Първия лорд.

— Смятам да им припомня, курсор — погледът му стана суров. — Отивам на война. И вие идвате с мен.