Фурията на капитана

Глава 32

Амара се притесняваше.

Около тях се простираха блата, безкраен пейзаж от дървета и вода, мъгла и кал.

Животът сякаш кипеше във всеки храст, капеше от клоните на всяко дърво. Жаби и жилещи насекоми изпълва нощите с оглушителен шум. Птици и дребни животни, живеещи по дърветата, чуруликаха и крещяха по цял ден.

И винаги, денем и нощем, във въздуха се извиваха облаци от насекоми, като постоянна, жужаща пелена, която трябваше непрекъснато да се прогонва.

Местността представляваше отвратителна смес от плитка вода с лепкава кал, дълбоки зони, където нивото на водата достигаше до над гърдите на Амара, и понякога мрачни, влажни, гъмжащи от насекоми участъци с по-твърда почва.

Още два пъти се натъкваха на гарими, които за щастие не бяха толкова големи, колкото онези, които се криеха близо до края на блатото. Те прекратяваха атаките си, щом се сблъскваха с решителен отпор, и просто се пръскаха във всички посоки, когато Бърнард и Амара призоваваха фуриите си във видима форма.

Гущерите явно знаеха, че да нападат диви фурии е безполезно, и бързо бягаха от фуриите, които тримата водеха със себе си.

Бързаха, но в разумни граници — ако се счита, че всяко бързане беше разумно в тази безмилостно изморителна местност. Успяха да избегнат нови нещастия и дори откриха няколко вида ядливи плодове и къпини, растящи в блатата. Те имаха противен вкус, но можеха да поддържат живота за известно време.

Най-лошото през последните няколко дни беше, че блатото изцяло се пропи в дрехите й от кръста надолу.

И тя, и Бърнард бяха покрити с гъста, мазна блатна кал почти до кръста, а постоянно просмукващата се вода съсипваше ботушите й и сега краката й постоянно мръзнеха от влагата.

Спираха по няколко пъти на ден, само за да подсушат краката си и да предотвратят развитието на язви. Нямаше никакви нови схватки с врага.

И все пак Амара се притесняваше.

За Бърнард.

Те останаха в укритието, което той заповяда на Брут да изкопае за тях, по-малко от ден. Още щом се събуди, той се изправи с олюляване на крака и започна да повтаря, че веднага трябва да тръгнат на път.

Единствено това, че вече беше късна нощ и че Първият лорд все още беше в безсъзнание, го спря да не тръгне през блатата. Но щом се зазори достатъчно, той започна да се подготвя за останалата част от пътуването.

За изненада на Амара, първото нещо, с което се зае, беше да одере кожите на мъртвите гарими. Меката, еластична кожа, покриваща гушите и коремите им, вече беше разкъсана от лешояди и прогризана от насекоми, така че беше безполезна.

Но дебелата, релефна кожа по гърбовете и хълбоците на гигантските гущери беше непокътната. Бърнард отряза големи парчета твърда кожа и ги просна на земята.

Подчинявайки се на прошепнатата заповед, Брут засмука парчетата кожа под земята. Когато се появиха отново след минута, вътрешността на кожата беше старателно почистена от остатъците плът.

Бърнард отиде до близката върба покрай блатата и свали около дузина големи клона. Под ръцете му те просто паднаха от дървото, като грозде, събирано за вино.

Използвайки своята дървесна фурия и широките, умели ръце, той за няколко секунди ги сплете в дълга конструкция, завършваща с дървени дръжки от двете страни. След това опъна кожата върху конструкцията и я закрепи с помощта на смола от друго дърво.

Около двадесет минути след като започна, Бърнард завлече нещо като шейна-лодка до Първия лорд и го сложи в нея.

След това, продължавайки да поглежда нервно през рамо, той определи координатите и поведе Амара през блатата, като влачеше конструкцията, преметнал дръжките през рамо, когато земята беше предимно твърда, и спускаше лодката-носилка с Гай във водата, когато трябваше да минават през вода.

Гай спеше или беше в безсъзнание почти през цялото време. Въпреки че Бърнард се опитваше да е внимателен, носилката на Първия лорд не можеше напълно да избегне тръскането и ударите и всеки път, когато това се случваше, лицето му пребледняваше и се изкривяваше в болезнена гримаса.

Още преди да приключи вторият им ден в блатата, Амара откри, че Бърнард е започнал да се отклонява от курса. Отначало това почти не се забелязваше, но дните минаваха и Амара забеляза, че ориентацията му по дърветата отпред и отзад става все по-небрежна.

— Стоп — каза Амара най-накрая. — Бърнард, нека спрем за малко. Имам нужда от почивка.

Бърнард, който в момента се спускаше от малка могила с носилката на Първия лорд на едното рамо, внимателно я свали и без протести се отпусна на земята, а главата му увисна. Амара се намръщи. Той не провери земята под себе си, преди да седне, което през първия им ден в блатата многократно отбелязваше като нещо изключително важно. На такива места, предупреди я той, има много отровни змии и насекоми с отровни ужилвания и да седнеш върху или до някое от тези същества може да струва живота на човек.

Амара провери земята около Бърнард, преди да седне, извади бутилка вода и започна да пие. След това я предаде на съпруга си. Той също отпи.

— Трябва да поговоря с теб — каза тя тихо.

Той кимна, без да отговори.

— Наблюдавах и… и мисля, че се отклоняваш от курса.

Бърнард се намръщи и я погледна. После промърмори нещо под нос и попита:

— Сигурна ли си?

Амара прехапа долната си устна, срещна погледа на мъжа си и кимна.

Изражението му стана леко смутено и той поклати глава.

— Колко много?

— Трудно ми е да преценя. Може би на пет или десет мили южно от първоначалната ни посока.

Той затвори очи за момент, след което кимна.

— Ясно.

Тя взе ръката му.

— Скъпи. Кажи ми какво става.

Бърнард преглътна. Тръсна глава. Мухи и комари с жужене кръжаха около тях. Понякога вятърът плискаше вода в основата на малкия хълм, чуваше се и крякането на много жаби.

Амара се приведе още по-близо и повтори с нежен глас:

— Кажи ми, скъпи.

— Очите ми — почти прошепна той. — Те не… те не се фокусират както трябва. Понякога имам проблеми при опит да намеря подходящ ориентир, за да запазя правилната посока. Но си мислех, че в по-голямата си част не греша.

Амара усети как сърцето й заби по-бързо от нервен страх.

— Ти получи удар в главата, любов моя. Това може да направи нещо със зрението ти и да е нужно време, за да се възстановиш.

— Да — каза Бърнард. Той присви очи към блатата, после се намръщи и силно натисна с ръба на дланта в главата си.

— Боли ли? — попита Амара.

Той кимна.

— Не много силно, но… тази светлина. Всичко е твърде ярко. Боли ме да завъртя очи.

Амара се наведе над него и внимателно сложи китката си на челото му.

— Чувала съм, че някои заболявания могат да причинят нещо подобно, но ти нямаш температура.

— Чувствам се отлично — промърмори той и леко се отдръпна от ръката й. — С изключение на проклетата ми глава.

— Обикновено тя се счита за нещо важно — каза Амара. — Дори за мъж.

Бърнард слабо се усмихна на шегата, но не вдигна глава.

— Ако не съм в състояние да го правя… — той поклати глава. — Ако не мога да се доверя на зрението си, няма какво да се направи. Ще трябва ти да поемеш водачеството, докато това не премине.

Амара се намръщи.

— Сигурен ли си? — меко попита тя. — Беше ми казал, че навигацията в блато не е задача за начинаещи.

— Сигурен съм, че нямаме голям избор — отговори той. — Досега се справяш доста добре.

Амара се намръщи.

— Не мисля, че тук ще е толкова лесно.

— Така е — каза Бърнард. — Няма да е лесно. Затова е добре, че си имала някаква практика.

Първият лорд се размърда на носилката и вдигна глава. Огледа се с мътен поглед.

— Все още в блатата ли сме?

— Да, сър — отговори Амара.

— Кървави врани. Стори ми се, че някой от вас каза, че най-накрая сме ги преминали. Планините виждат ли се?

— Не, сър — пробуча Бърнард. — Но от дърветата и мъглата можем да видим в най-добрия случай на около четвърт миля.

— Ох — промърмори Гай и отново се отпусна. — Добре. Имаме ли друго одеяло? Замръзнал съм.

Амара рязко вдигна глава, Бърнард направи същото. Тя размениха дълги и напрегнати погледи. После тя отиде при Първия лорд, който очевидно отново беше заспал. Сложи ръка на челото му и веднага усети температурата.

— Има треска — каза тя тихо.

Бърнард изръмжа недоволно.

— Първо провери краката му. Ако нещо е попаднало в кръвта, той трябва веднага да започне изцеление, дори и да рискуваме да предупредим Калар.

Амара старателно изми ръцете си и провери превръзките на Първия лорд. Кракът с разранените мазоли все още изглеждаше зле, цветът на плътта наподобяваше парче сурово месо, но нямаше нито подуване, нито възпаление.

Счупеният крак, здраво фиксиран от шината, все още беше подут, но дълбоките подкожни кръвоизливи около счупването се бяха превърнали в размазани жълти и зелени петна.

Тя проми двете рани със солен разтвор, което не предизвика никаква реакция и не събуди Първия лорд. После отново закрепи превръзките и се обърна към съпруга си.

— Не мисля, че причината са раните. Може би това е просто пролетна треска.

— Може би — отговори Бърнард. Той отново разтърка глава.

— Трябва още да настояваме — каза той тихо. — Да се приближим колкото е възможно по-близко до Калар, и то колкото е възможно по-бързо.

— Ако се влоши още повече, няма да може да се излекува дори с помощта на фуриите си — прошепна Амара.

— Още една причина да бързаме — отговори Бърнард.

Амара се намръщи, но трудно можеше да възрази. Изборът им беше незавиден.

Или да оставят Гай да се влошава още повече, за да осигурят изненадата на нападението, от която, според думите му, те се нуждаят, или да го принудят незабавно да призове фуриите си, когато те са по-далеч от всякога, от всякаква подкрепа и където дори Първият лорд в крайна сметка може да бъде победен поради численото превъзходство на враговете.

— Колко още ни остава да вървим? — попита Амара.

Бърнард разтресе земята пред тях и тя веднага започна да се гърчи, от нея се издигна тъмен блок, покрит с трева и бурени, блестящ с гъста кафява кал.

Друг жест — и голяма, полукръгла област от мръсотия промени очертанията си, превръщайки се в неравна повърхност, подобна на кожата на гарим.

— Това е блатото — каза той тихо. Вдигна малък камък от земята и го сложи на почти една трета от пътя през блатото. — Ние сме тук.

Той отново направи жест с ръка и земята от другата страна на символичното блато се раздвижи, издигна нагоре гладките си краища в широка елегантна вълна, наподобяваща напрегнат поклон.

— Тук са планините на Калар. Те наполовина обграждат Калар. Щом пресечем блатото, ще се озовем в подножието на планините. След това тръгваме през тях, докато не стигнем достатъчно близо, за да видим града. След това ги изкачваме.

Амара изпъшка. Тя все още не осъзнаваше напълно какво значение имат разстоянието и релефа на местността. Никога не беше придавала особено значение на това поради способността си да лети, която й позволяваше напълно да игнорира подобни препятствия. Но когато трябваше да ги изкачват, заобикалят и да си проправят път през тях, пътуването се превърна в задача от съвсем различен вид.

— Колко време ще ни отнеме?

— В идеални условия, може би две седмици, за да стигнем до края на блатото и още един ден бърз ход до прохода през планините. Но в тези условия… — Бърнард поклати глава. — Три седмици. Може би дори повече.

Сърцето на Амара прескочи. Три седмици или повече? Тя размърда пръстите на краката си в ботушите — или поне се опита. Бяха мокри и толкова замръзнали, че тя изобщо не беше сигурна, че се движат.

— Ох — изстена тя тихо.

— Не трябва да мислиш за това ето така — каза Бърнард.

— Тоест, как — ето така?

Той махна с ръка към блатото.

— Като за още три седмици от това.

— Тогава как трябва да мисля? — уморено попита Амара.

— По една задача в даден момент — каза Бърнард. — Например. Това, което трябва да направим в момента, е да се изправим.

Съпругът й подкрепи думите си с действие и с усилие се изправи на крака. После й предложи ръка.

Амара го хвана за ръката и се изправи.

— Добре — каза Бърнард. Той й посочи двете последни дървета, които използва като ориентир. — Сега си избери свой собствен ориентир.

Амара направи, както той каза, съединявайки с въображаема линия тези две дървета с трето по-напред, като, разбира се, направи малка корекция, завивайки леко на север.

— Готово.

Бърнард се подсмихна и отново вдигна носилката.

— Сега ще преминем към твоя следващ етап — той вдигна поглед към небето и въпреки че слънцето беше закрито от облаци и мъгла, се намръщи и покри очите си с една ръка. — Просто ще продължим. Ще вървим от дърво до следващо дърво.

Амара си пое дълбоко дъх и погледна внимателно мъжа си, притеснена за него. Ударите в главата могат да убият човек дори след няколко дни или седмици. Ами ако е ранен по-сериозно, отколкото твърди? Ами ако има кръвоизлив вътре в черепа и смъртта му от повишено вътречерепно налягане е само въпрос на време?

Гай би могъл да излекува такива наранявания.

Тя прехапа устни. Тя е курсор на Първия лорд. Той й постави задача и нейно задължение беше да я изпълни. Дори с цената на собствения си живот.

Дори с цената на живота на Бърнард.

От тази мисъл коленете на Амара се подкосиха, внезапно чувство на страх и в същото време чувство на гняв избухнаха в гърдите й. Нима вече не беше направила достатъчно? Нима вече не беше направила повече от достатъчно? Тя се бори с враговете на короната с всички сили. Тя, в ролята си на курсор, побеждаваше и същества от кошмари, и жестоки хора, и много повече, по тялото й имаше далеч не един белег, получен при изпълнение на служебния й дълг. Нима не беше направила достатъчно за Първия лорд, за да не иска той сега да пожертва човека, когото обича?

Лесно е да се спреш. Трябва само да каже на Гай, че треската му изисква да предприеме действия, за да спаси собствения си живот. Или, ако това не е достатъчно, тя просто може да направи така, че инфекцията да попадне в раната му. Достатъчно беше да е малко по-небрежна при поредното промиване на раната и смяната на превръзката. Гай може да се излекува, да излекува Бърнард и тогава всички те могат да напуснат това отвратително място.

За момент тя си представи живот без Бърнард. Никога да не усеща докосването му, никога да не чува гласа му. Никога да не се събужда до него, в обятията му. Нито за миг да не се съмнява, че е желана, скъпа. Любима.

Нейният мъж нежно докосна брадичката й с пръсти и тя го погледна. В дълбините на очите му, въпреки затаената болка, имаше разбиране. Тя не се съмняваше, че той е отгатнал посоката на мислите й.

— Какво трябва да направя? — прошепна тя.

Той замълча за миг, преди да каже на висок глас:

— Каквото ти подсказва сърцето. Както винаги.

Тя отпусна глава, усещайки огъня на безсилието и сълзите на срама в очите си. Решително и напълно отхвърли дори мисълта, че могат да загубят. После отново го погледна и каза.

— Хайде да стигнем до следващото дърво.