Фурията на капитана

Глава 10

Щом Тави стана, за да напусне кабинета си, Арарис затръшна вратата и каза с много тих глас:

— Трябва да говоря с теб.

Имаше да се уредят още стотици подробности, които бяха оформени от ясно подреден списък в главата на младия командир. Тави пристегна меча си към колана, като мислено подреждаше списъка в ума си, и посегна към плаща.

— Добре. Можем да говорим по пътя.

— Не — тихо каза сингуларът.

Тави наметна плаща на раменете си.

— Сенаторът няма да оцени, ако го забавим. Да вървим.

За секунда Аравис внимателно гледаше Тави. После заключи вратата и се облегна на нея със скръстени ръце.

— Сенаторът — каза той, — може да почака.

Тави рязко се изправи и погледна по-възрастния мъж, докато се опитваше да изхвърли списъка от главата си. Минута гледа Арарис, обръщайки внимание на неговата предпазлива поза и явна напрегнатост. Тави леко се концентрира и успя да почувства неясно безпокойство, приглушено от желязна решителност.

— Ох — тихо каза Тави. — Този разговор.

Арарис кимна.

— Дойде времето.

Над главите им се чуваха глухи стъпки, сигурно подтрибуните по снабдяването заедно с две копия пазачи местеха хазната на легиона.

— Защо сега?

Арарис кимна нагоре.

— Защото тръгваш на поход. Винаги има вероятност да не се върнеш от него. И понеже ти порасна, Тави. Тъй като слуховете се разпространяват и ти трябва да си готов. Трябва да знаеш. Ти заслужаваш истината.

Тави почувства как по тялото му пробяга познатото изгарящо раздразнение, но той отхвърли това чувство.

— Слушам.

Арарис кимна.

— Твърде много неща. Кажи ми, че вече сам си се досетил.

Тави си пое дълбоко дъх.

— Знам, че си бил сингулар на принцепс Гай Септимус. Знам, че той е загинал в Първа калдеронска битка преди двадесет и две години. Смятало се, че сингуларите му са загинали заедно с него. Те бяха погребани с него в Калдерон в гробницата на принцепса.

— Знам — продължи Тави, — че ти се закле във вярност към мен. И Гай не изглежда притеснен от това, от години те държи до мен.

Арарис кимна.

— Точно така.

— Знам, че леля Исана не казва много за майка ми. Както и чичо Бърнард — Тави сведе очи. — За баща ми казаха само, че е войник.

Той се опита да се сдържи, но в гласа му прозвуча горчивина.

— Това означава, че съм просто едно легионерско копеле. Наоколо е пълно с тях.

Арарис рязко вдигна очи.

— Копеле? Не. Не, родителите ти бяха женени, Тави.

Тави усети как сърцето му заблъска. През цялото това време той живееше почти в неведение за майка си и баща си. Никой никога не беше готов да каже нещо за тях, освен неясни споменавания. Тави едва се насили да говори.

— Ти… Ти познаваше ли ги?

Очите на Арарис за миг се отдалечиха.

— О, да — каза той тихо. — Много добре.

— Как… — започна Тави, но гърлото му се стегна. — Кой… Какво…

Арарис вдигна ръка.

— Първо — каза той, — трябва да ти разкажа за това. Но не искам да бъда този, който ще го направи. Това задължение по право принадлежи на Исана. Но тя… — той поклати глава. — Когато някой преживее толкова мъка и загуба и то толкова бързо, както се случи с нея, това оставя рани, не по-лоши от всеки меч. Можеш да излекуваш някои от тях. Но понякога те остават за дълго. Осакатяват. И най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да оцелееш с тях.

— Не разбирам — каза Тави.

— Исана… не мисли много ясно, когато става дума за теб. Не и тогава. Тя отчаяно те обича, Тави.

Тави захапа устни и кимна.

— Знам.

— Ужасно се страхува да не те загуби. Това засенчва нейната преценка, според мен. Нейната решителност. Вярвам, че тя отдавна е искала да ти каже истината. Но я държеше заключена толкова здраво, толкова дълго, че, струва ми се, вече просто не знае как да я освободи отново.

Тави поклати глава.

— Чакай. Арарис, каква истина?

— Истината за баща ти — каза тихо Арарис. — Истината за Гай Септимус.

Тави почувства как земята изчезва под краката му, когато чу тези думи.

Той знаеше — не, не знаеше, но предполагаше, анализирайки известните късчета информация и съединявайки ги в теория, когато курсорите го обучаваха на това. Беше безполезно упражнение, или поне той смяташе така, макар че може би по-правилно би било да се каже, че той просто е намерил нов начин да мечтае какво би било, ако в живота му действително присъстват родителите.

Той често правеше това като дете, рисуваше ги с часове, представяше си как изглеждат, как звучат, какво биха казали.

Какъв би бил животът му. Колко по-добър би могъл да бъде.

Разбира се, идеята за принцепса като неизвестния баща на Тави имаше една огромна непреодолима пречка на пътя си — пълното отсъствие на фурии, което преследваше Тави през целия му живот, с изключение на последните две години.

Но това вече не беше проблем.

Всъщност, когато се замисли, това трябваше да му стане повече от очевидно. Тави като призовател все още беше силно ограничен от неспособността си да контролира отделни фурии, но ако беше в Академията, досега щеше да е спечелил по две или три мъниста във всяка дисциплина.

Въпреки че не е рядкост призователи, особено потомци на граждани, да са надарени в няколко области на магията, беше изключително рядко някой, с изключение на най-талантливите, да притежава умения, които да покриват целия спектър на призоваването на фурии.

Това трябваше да е съвсем очевидно, но той предположи, че може би не е искал да е истина. Ако Арарис не грешеше, ако принцепсът наистина беше женен за майката на Тави, това означаваше, че той е законният наследник на Дом Гай. Това означаваше…

Кървави врани. Това означаваше, че Първият лорд има наследник.

И това е той. Тави.

Кървави врани. Това означаваше, че най-опасните и безпощадни хора на лицето на Карна ще искат да го видят мъртъв.

Него. Тави.

Всички късчета застанаха на мястото си. Вече виждаше защо Гай го изпрати в Академията — да му даде качествено образование. Да го представи на децата на гражданите. Да тренира с курсорите, да се обучава на изкуството на интригите и измамата.

Настаниха го в една стая с Макс — друг отхвърлен от алеранското висше общество, същия като самия Тави. Събирането им почти неизбежно ще прерасне в приятелство и Тави изведнъж почувства увереност, че Гай съзнателно е планирал да осигури на Тави поне един съюзник с магически сили на ниво Върховен лорд.

И планът на Първия лорд не спря дотук. Тави беше изпратен в легион, за да се изучи на изкуството на стратегията, тактиката, логистиката и лидерството. Разбира се, Гай не е очаквал, че Тави ще се окаже въвлечен в командването на кървавите събития, но Първият лорд — неговият дядо — едва ли беше страшно недоволен от резултата.

Гай.

Неговият дядо.

Той има дядо.

Тави задиша начесто и главата му се замая, но в нея се блъскаха прекалено много мисли, за да обръща внимание на това.

Не беше сигурен какво иска: да крещи, или да чупи, или да бяга, или да се смее, или да ридае. Умът му беше препълнен с идеи, спомени и варианти за бъдещето и само едно беше безспорно.

Всичко се беше променило.

Всичко.

— Аз… аз… — преглътна Тави и се застави да спре да заеква. — Знаех, че леля Исана не ми казва за родителите ми, но…

Арарис затвори очи и въздъхна. После ги отвори и погледна Тави.

— Не, Тави. Има много неща, които твоята майка не ти е казала за баща ти.

Тави се намръщи и отвори уста, за да зададе още един въпрос — и замръзна, защото изведнъж разбра с какъв тон Арарис каза думата „майка“.

Много неща, които майка му не му е казала.

Не леля Исана.

Неговата майка.

Исана. Исана беше неговата майка.

Сърцето на Тави внезапно заби и се сви, изгарящ пламък от шок и болка го прониза. Сякаш всяка мъничка рана, която сърцето му е получавало през всичките години, всяка малка мимолетна болка на самотното дете, всеки пристъп на отвращение към самия себе си, който изпитваше, когато другите деца го питаха за родителите му, всеки момент на страстен копнеж да запълни някак празнотата там, където би трябвало да са родителите му — всичко това се върна при него тук и сега, концентрираните страдания от целия му живот.

Тави извърна лице и се хвана с ръка за гърдите, пръстите му се плъзнаха по пластините на бронята. Разбира се, болката не беше физическа, но това не я правеше по-малко реална или по-малко ужасна.

— Сестра й беше убита по време на нападението на маратите в Първа калдеронска — каза Арарис. — Почти всички бяха. Всъщност ти се роди същата нощ — лицето му потъмня от старата болка. — Исана смяташе, че Септимус е бил предаден от друг алеранец и ако враговете му разберат, че е възможно да има наследник, със сигурност биха го убили. Затова тя те скри. Излъга за твоята майка. С помощта на водни фурии по време на къпане тя забави растежа ти. Искаше всеки, който те види, да си помисли, че си прекалено малък, за да си дете на Септимус, че си роден много след смъртта му.

Арарис пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Тави.

— Аз й помагах — каза той тихо. После посочи белезите си от изгаряне по лицето. — Това го направих сам, Тави. Арарис Валериан го смятаха за мъртъв и ако някой ме познаеше, щеше да се заинтересува изключително много защо се грижа за едно най-обикновено момче. Затова станах Фейд. Прост роб. Белезите бяха част от маскировката. Никой никога не поглеждаше по-далеч от тях.

Тави можеше само да гледа по-възрастния мъж. После чу собствения си глас:

— За това е искала да говори онзи ден.

Арарис се намръщи и кимна.

— Опита се. Но се уплаши от това, което може да се случи, ако ти каже.

Пред очите на Тави имаше пелена и сълзите сякаш само усилваха болката, разкъсваща гърдите му.

— През всичките тези години… тя ме е лъгала. Лъгала ме е.

Той вдигна глава и друга мисъл го прониза като светкавица.

— Ето защо не бях способен… тя ме е омагьосала. Тя е забавила растежа ми. Тя е потиснала способностите ми, а аз не знаех…

— Тави — каза Арарис със спокоен и грижовен глас. — Чакай. Трябва да разбереш, че всичко, което направи, го направи, защото те обича. Тя нямаше много варианти и направи всичко по силите си, за да те защити.

— Не — отсече Тави.

Тя му го беше причинила. Годините на унижение, болката от клеймото на изрод, неспособен да призове фурии, презиран и търпящ подигравки, където и да се появи. Той не се е родил изрод, без късмет по рождение, жертва на страшна случайност, както винаги е мислил.

Някой му го беше причинил това.

Неговата майка му го беше причинила.

Частта от Тави, която слушаше думите на Арарис, знаеше, че сингуларът е най-вероятно прав, но това беше малка и някъде далече намираща се част. Болката, възмущението и унижението оставяха много малко място за нещо друго.

— Тави — каза Арарис, — трябва да се успокоиш. Тя направи каквото трябваше.

— Не! — изплю Тави, яростта предаде на гласа му злобност. — Тя ме е лъгала. Тя ме е лишила от способността да призовавам — гласът му стана по-силен, извън контрол. — Знаеш ли колко нощи не съм спал, колко съм страдал, защото бях лишен от фурии изрод? Имаш ли и най-малката представа през какви унижения преминах? Колко самотен бях?

— Тави — каза Арарис с тих глас, както говорят с уплашен кон, — трябва да се вземеш в ръце. Помисли, момче. В момента тя се измъчва сама. Не знаеш какво ще се случи, когато започнеш участие в кампанията. Не знаеш дали ще се видите отново. Трябва да я видиш. Трябва да поправиш всичко, докато още е възможно.

Тави го погледна недоверчиво.

— Да поправя? Да поправя това? Тя ме е лъгала дори преди още да се науча да говоря, а аз трябва да поправя всичко?

Усети как ръката му трепери, докато изтрива сълзите от лицето си.

— Ти ми го стовари днес. Когато се подготвяме за тръгване и аз трябва да ръководя действията на пет хиляди човека. Ти ми хвърли това в лицето днес.

— Тави — каза Арарис. — Тя е твоя майка. Има нужда от това.

Не. Тави почувства как несъзнателно клати глава. Списъкът отново се изсипа в съзнанието му. Това беше вече прекалено.

Дори вече беше повече от прекалено. Едва успяваше да заспи през последните два дни. И вече се сблъска с чудовищна и най-вероятно неразрешима дилема в задачата, получена от Първия… от неговия дядо. Хиляди животи зависеха от него.

Ако той наистина е син и наследник на принцепса, това означаваше, че отговорността за милиони животи лежи или ще лежи върху него. И не само това — той току-що получи истински пантеон от врагове, които приличаха по-скоро на полубогове, отколкото на обикновени хора.

А неговата леля — неговата майка — го е лъгала цял живот.

Гласът на разума, на разбирането загуби битката за възможността да управлява решенията на Тави.

— Тя имаше двадесет години да разговаря с мен, ако толкова се е нуждаела — рязко каза Тави. — Имаше цял живот. А аз имам легион, който трябва да потегля.

— Тави… — започна Арарис, в гласа му звучеше мек протест.

— Капитан Сципио — изръмжа Тави. — Имам работа, която трябва да свърша. Или идвай с мен, или се махни от пътя ми. Или верността, в която ми се закле, беше още една лъжа?

При тези думи Арарис замръзна. Очите му проблеснаха от внезапен гняв. Без да каже нито дума, той отключи вратата, отстъпи назад и я отвори пред Тави, като решително се изпъна в стойка мирно.

Тави смяташе да излезе гневно през вратата, но се поколеба. Не поглеждаше, не можеше да погледне Арарис, но виждаше мъжа, грижещ се за него, с периферното си зрение. Тави спокойно излезе и се заслуша в тишината. Отгоре вече не се чуваха стъпки, нито гласове или хлопащи врати. Командният център изглеждаше плашещо пуст.

— Беше точно пред мен — каза Тави. — Всички парчета. Дори вътре в името ми.

Арарис не каза нищо.

— Не мога — каза тихо Тави. — Не… не сега. Твърде много ми идва.

Вулканът от смущение и болка отново заплаши да го изкара извън контрол и Тави с всички сили се постара да забави дишането си, за да го предотврати. Погледна към Арарис.

Лицето на сингулара оставаше безстрастно като камък.

— Ще говоря с нея, когато се върна.

Арарис не каза нищо.

— Аз имам дълг, който трябва да стои на първо място — каза той тихо. — Както и ти.

Арарис мълча един безкраен миг.

После някак забавено вдигна юмрук към сърцето си и леко докосна с кокалчетата на пръстите си бронята. Когато заговори, гласът му беше съвсем малко по-силен от шепот, но думите предизвикаха тръпка в гръбнака на Тави.

— Аве — каза той тихо. — Аве Гай Октавиан, принцепс на Алера.