Фурията на капитана

Глава 12

Тави и Арарис влязоха в града. Портите му бяха широко отворени, макар и не без усилия. Докато бяха затворени, тонове земя бяха струпани зад тях и рицарите на земята, които участваха в нападението, тъкмо бяха приключили с разчистването й.

— Погледни това — прошепна Тави на Арарис. — Дори и да бяха счупили портите, Гвардията нямаше да може да пробие през всичко това. Искали са просто да спрем, докато ни хвърлят камъни по главите.

Арарис кимна остро и извика към водача на хората при портата.

— Центурион! Можете ли да ни кажете местоположението на командването на сенатора?

Набит мъж с жезъл на центурион и кръв по шлема и нагръдника погледна надолу от стената. За секунда той оглежда Арарис и заклейменото му лице, а устните му се повдигнаха в презрителна усмивка — докато очите му не стигнаха до Тави.

Тави запази мълчеше. Капитани и други важни хора не са длъжни да говорят. За целта си имат подчинени.

Центурионът кимна на младия капитан и удари с юмрук в гърдите, приветствайки го.

— Градският площад, голяма бяла къща. Бившата резиденция на местния граф.

— Благодаря — каза Арарис, без ни най-малка следа от ирония в гласа, и те продължиха пътя си.

Дългокраките коне на маратите се движеха в някакъв танцуващ тръс по главната улица на Отос, като чаткането на копитата им отчетливо се разнасяше над паважа. Във въздуха силно миришеше на каними — беше остра миризма на гнило, премесена с метал.

По улиците беше много тихо по време на целия им път. С изключение на няколко преминаващи отряда легионери, те не видяха никого. Всъщност…

Изведнъж на Тави му загорча в устата и той преглътна, успокоявайки стомаха си.

— Хората. Къде са хората?

Лицето на Арарис потъмня, но той остана безмълвен. Те излязоха от жарките обедни лъчи на слънцето и се потопиха в огромната, прохладна сянка, хвърляна от отвесните скали, извисяващи се от двете страни на града. Тави потръпна.

Пристигнаха на градския площад, разположен близо до южните стени на града, и видяха къде са отишли всички жители на Отос. На камъните на площада седяха около осем или деветстотин цивилни, обградени от редици мрачни легионери.

Още повече гвардейци бяха заели позиции на южната стена, предимно стрелци. Около половината от тях гледаха към площада, а не на юг, където войските на канимите, както Тави страстно се надяваше, все още се оттегляха.

Над площада цареше тишина, мъже, жени и деца седяха неподвижно, без да разговарят. Тук-там лаеха кучета или крещяха деца, а пролетният вятър понякога шумно затръшваше отворена врата.

Намираха се на петдесет ярда от него, но дори и с ограничените си умения на призовател на вода Тави усети техния тих, разяждащ страх. Усещането беше непоносимо, защото, за разлика от неговия собствен страх, то не беше в състояние да остане вътре.

Изглеждаше, сякаш всяко негово косъмче, всяка частица, всяка клетка изпитва свой собствен ужас, и това чувство се разливаше по него в болезнени вълни.

Той откъсна поглед от хората, затвори очи и положи ръка върху дръжката на меча. Тави почерпи спокойствие от спокойния хлад на своето оръжие, позволявайки му да го изпълни и да го предпази от страха на гражданите. Чувството на ужас веднага избледня толкова силно, че той успя да се вземе в ръце и да продължи пътя си.

Приближиха до голяма бяла сграда. Легионерите се бяха разположили извън градината и Тави забеляза една от сингуларите на сенатора — ниска тъмнокоса жена с лък, охраняваща входа.

Когато слязоха от конете, един от камериерите на Първи сенаторски излезе от дома и побърза да поеме юздите на конете им.

— Добър ден, капитан Сципио.

— Добър ден… — Тави напрегна паметта си. — Тарис, нали така?

Камериерът се усмихна и наведе глава.

— Точно така, сър. Сенаторът ви очаква. След централната врата въврете направо, ще го намерите в кабинета отляво.

— Благодаря, Тарис — отговори Тави.

Той погледна Арарис, който му кимна в отговор. Тави поправи плаща си и бодро закрачи напред.

Арарис не изоставаше, държейки се леко назад и отляво, очите му бяха присвити, а погледът — неспокоен.

В антрето имаше още няколко легионери на пост, както и останалите сингулари на сенатора — отвратителна на вид банда, всички до един, но нито един от тях не беше толкова разтревожен от появата на гостите, колкото Наварис. Виждайки ги, тя стана, стройна и смъртоносна, облечена цялата в черно, и пристъпи към тях.

— Добър ден, капитане — каза тя учтиво.

„Не“ — помисли си Тави, — „не учтиво“. Нещо в нейния тон изглеждаше неуловимо противоречиво, сякаш беше изрекла фразата на език, който не познава, и го е учила звук по звук, без да разбира какъв е смисълът. Това беше имитация на учтивост и нищо повече.

— Ако вашият сингулар бъде така любезен, за да изчака тук, сенаторът ви очаква.

— Сър — тихо каза Арарис. Това беше толкова близо до протест, както никога досега.

— Сигурен съм, че сенаторът няма да има нищо против, ако заемете позиция пред вратата на кабинета — каза му Тави.

Наварис присви очи и ги погледна, след което каза:

— Едва ли ще има значение къде стои, ако нещо се случи.

Арарис замълча в нерешителност и много бавно се обърна, за да погледне дуелистката. Тя му отвърна със същото.

— Може би си права — каза Тави. — В края на краищата, тук сте петима, а той е сам. Това е сериозно несъответствие — той свали плаща си и го хвърли в гърдите на Наварис, сякаш тя беше просто слуга. — Така че защо не притичаш и не извикаш още петима или шестима. Това би изравнило силите.

Жената чисто рефлексивно хвана плаща и изцъклените й като на влечуго очи проблеснаха в неочаквана, неразбираема светлина. Тави я игнорира и пристъпи покрай нея към указаната врата. Арарис го последва, огледа стаята, след като Тави влезе, и зае позиция в непосредствена близост до кабинета.

Арнос седеше зад масата и четеше най-горния документ от купчината.

— Влезте, капитане.

Тави със строева стъпка приближи до масата на Арнос и отдаде чест.

— Явявам се по ваша заповед, сър.

Арнос не отговори. Първо дочете страницата, пъхна я най-отдолу под купчината и едва след това погледна Тави.

Около минута той просто го гледа и съвсем демонстративно не го покани да седне. След дълго мълчание Арнос каза:

— Заповядах ви да не се включвате в битката, капитане. Вие бяхте нашите резервни сили.

— Да, сър — каза Тави. — Но нямаше време да се посъветвам с вас, докато гвардейците водеха боя. Видях, че главните сили на Гвардията се нуждаят от подкрепа и взех най-доброто решение, което можех.

Арнос го дари с ледена усмивка.

— Виж ти. За да се стигне до върха на скалите, трябва да се изминат почти три мили на изток и миля и половина на запад, преди да се намерят подходящи места за изкачване. Това означава, че вашите подразделения два пъти са изминали разстоянието до позицията на канимите върху скалите. А това означава, че е трябвало да ги изпратите още по времето, когато битката е започвала.

„Очевидно“ — помисли си Тави. Но това не беше забележка, която можеше да се направи на висш офицер, без да го накара да изглежда като магарето, което всъщност е. Тави не каза нищо.

Малко по-късно Арнос изсумтя.

— Разбира се, радвам се, че бяха там, когато се нуждаехме от тях. Но очаквах вашата подкрепа да бъде оказана при нужда. Ако силите на противника бяха по-многобройни, например, вероятно бих имал нужда от Първи алерански, за да подсили атаката или да го прехвърля, за да защити останалите сили.

— И Първи алерански щеше да бъде там, сър — отговори Тави. — С изключение на два отряда от спомагателните ни войски и една кохорта пехотинци.

Арнос наклони глава настрани.

— Имате предвид вашите виещи варвари?

Тави си напомни да не се вбесява от толкова явна провокация, преди да отговори.

— Точно така, сър. Конницата на маратите.

Арнос сплете пръсти и намръщено погледна Тави.

— Ясно ми обясниха, че те са тръгнали на война почти напълно голи. Както мъжете, така и жените.

— Маратите издържат на по-ниски температури от обикновените алеранци, сър. В родината си най-често носят само набедрени превръзки и ги намират за достатъчни.

— Ммм — скептично промърмори Арнос, — и как ги насърчихте да носят униформите си?

— Маратите имат много строги обичаи по отношение на подаръците, сър. Ако на някой е подарено нещо и той не използва подаръка, това се счита за обида към подаряващия. Така че обиколих всички марати, които дойдоха да подкрепят Първи алерански, и лично им подарих униформи и броня — той сви рамене. — Сега са длъжни да ги носят, за да не ме обидят. Те са достатъчно учтиви, за да не го правят.

Арнос отново поклати глава.

— Човек би могъл да се усъмни в целесъобразността на вашето решение да изпратите тълпа диваци по толкова важна задача, капитане.

— Човек би могъл да се усъмни в целесъобразността на моето решение да изпратя поне някой, сър, предвид инструкциите, които ми бяха дадени. Бях сигурен, че те ще се справят със задачата си и те се справиха.

Сенаторът го дари с безжизнен поглед, помълча няколко секунди, след което размаха ръка, сякаш за да разсее дим или да изгони досадно насекомо.

— Кохортата пехота, която изпратихте до отсрещната скала. Как успя да стигне до там толкова бързо?

— Това беше кохортата от нашата конна пехота, сър — отговори Тави. — Същата, за която говорих на срещата.

— Аха — каза Арнос. — Изглежда, като се имат предвид днешните събития, тази идея може да е полезна в нещо.

— Ето защо ги обединихме, сър — продължи Тави. — Това увеличава тактическите ни възможности.

Арнос направи гримаса.

— Аз не одобрявам такива… нетрадиционни подходи, капитане. Алеранските легиони са пазили и защитавали страната и са й позволявали да се развива от повече от хиляда години. Техните методи са издържали теста на времето и са доказали ефективността си. Забележете, аз не съм против разумните иновации, но считам за невероятна дързост това, че смятате методи, които са изпитани стотици години, за толкова незадоволителни, че прибягвате към непроверени теории, когато всеки недостатък в тези теории може да струва на хората техния живот.

Тави едва успя да се въздържи да не възрази, че неговите „непроверени“ теории са им помагали да оцелеят повече от две години и че днес сред собствените му сили има само седем ранени и нито един мъртъв, докато гвардията загуби около седем процента от състава си.

— Да, сър — каза той.

— Освен това нарушаването на дадените ви заповеди — това е сериозно. Йерархията трябва да се спазва на всяка цена. Ако офицерите престанат да спазват дисциплината, започнат да избират кои заповеди да изпълняват и кои не, тогава разпространението на подобно поведение сред редовия състав ще стане въпрос на време, и тогава легионът ще престане да съществува. Това ще бъде просто тълпа от разбойници. Разбирате ли това?

— Разбирам, сър — отговори Тави.

— Въпреки всичко… — Арнос отново поклати глава и въздъхна. — Благодарение на вашата инициатива днес беше спасен животът на хората, капитане. Така че ви прощавам неподчинението — погледът му стана по-твърд. — Този път.

Тави кимна.

— Да, сър.

Арнос взе друг лист хартия от масата, сгъна го три пъти и го протегна. Тави го взе.

— Вашите заповеди — каза сенаторът.

— Да, сър.

— Свободен сте.

Тави отдаде чест и се завъртя на пети, за да излезе. Когато стигна до вратата, Арнос извика:

— Капитане.

Тави се обърна.

— Сър.

Арнос продължи:

— Капитан Налус ме помоли да ви благодаря, че изпратихте трибуна по медицина и лечителите на Първи алерански да помогнат на ранените. Те са спасили много животи, които иначе можеше да бъдат изгубени.

— Няма нужда от благодарности, сър — той спря за секунда и добави. — В крайна сметка ние сме на една и съща страна.

Арнос постави следващата страница на купчината много по-силно, отколкото беше нужно.

— Това е всичко, капитане.

— Да, сър — каза Тави и напусна кабинета.

Арарис го последва, когато Тави напусна сградата и се отправи към конете.

— Какво е това? — тихо попита Арарис, когато се качиха на конете си.

— Нашите заповеди — отговори Тави. Положи максимални усилия, за да потисне гаденето, докато разгръщаше документа и го четеше. Конят му нетърпеливо танцуваше на място.

— Ох — възкликна той. — О, велики фурии.

Арарис се намръщи и наведе глава.

— Изпраща ни да охраняваме цивилните — каза тихо Тави. — Първи алерански трябва да ги ескортира на полето източно от тук. И…

Гласът му се пречупи и той не можа да продължи. Поклати глава и подаде заповедта на сингулара. Не го погледна как чете. Не можеше да откъсне очи от семействата, които се бяха скупчили на площада, бледи, мълчаливи и уплашени.

Гласът на Арарис звучеше несигурно поради шока и неверието, когато прочете на глас последните думи от заповедта.

— … там — каза той — да ги екзекутира.