Фурията на капитана

Глава 57

Исана си каза, че няма да отиде да гледа дуела, когато има толкова много ранени, които изискват грижи.

Тя напълно се потопи в работата, пропускайки своите чувства заедно с Рил през всяко ранено тяло.

Човек на име Фос, офицерът, отговарящ за корпуса на лечителите, погледна как тя оказва помощ на първия човек, когото доведоха, после кимна и веднага започна да раздава заповеди.

Исана скоро осъзна, че се занимава с мъжете с най-тежките и болезнени наранявания.

При един нещастник очите бяха брутално изрязани с някакво оръжие. Друг младеж беше пострадал от нещо, което приличаше на удар с копие в гениталиите му.

На трети лекуваха счупена гръдна кост, но той не дойде в съзнание — лечителят, който го беше лекувал преди това, не беше усетил нараняването на сърцето му — беше свършил работата си неуверено и немарливо.

Исана напълно се потопи в работата, лекувайки ранените в монотонен ритъм, след което ги потапяше в сън. Тя не знаеше на колко хора е помогнала, но в паузите между всеки ранен смътно разбираше, че би трябвало да е паднала от изтощение още след първата партида.

Разбира се, тя се чувстваше изморена, но започна да работи доста по-лесно и по-бързо, сякаш нейното „докосване“ изведнъж стана с порядък по-чувствително, което й позволяваше да определя точно къде е нанесена щетата и да насочи лечебната сила на фурията си с по-голяма точност и изящество.

Всъщност не толкова способностите й се бяха увеличили, колкото тя се научи да хаби по-малко енергия за същата работа.

— Последният — промърмори тя, отпускайки още едно ранено младо тяло в лечебната вана. Това беше висок млад мъж с добре развита мускулатура, краката, коремът и гърдите му бяха покрити с ужасни изгаряния.

Исана потръпна и се зарадва, че бедният легионер е в безсъзнание. Такива изгаряния предизвикваха непоносима болка и ако способността й да лекува беше нараснала, то издържането на страданието на другите оставаше за нея пак същото изпитание.

Легионерът беше поставен във ваната и когато Исана подхвана главата му, за да се увери, че той няма да се плъзне под вода, тя с изненада разбра, че познава този мъж.

Това беше Макс, приятелят на Тави.

Тя затвори очи и пристъпи към работа с твърда, решителна настойчивост. Изгарянията бяха едни от най-тежките рани за изцеление, тя би казала дори най-тежките, ако не беше имала опит в продължение на няколко седмици с почти неспирно изцеление на болен с инфекция, предизвикана от гранясало гарово масло, попаднало в раната.

Въпреки че изгарянията не приличаха на онзи гноен кошмар, те бяха достатъчно лоши и предвид огромната загуба на кръв състоянието на ранения Макс беше критично. Тя насочи вниманието си към осакатената плът и с помощта на Рил започна да възстановява плътта.

Тя продължи да обработва раните и да намаля щетите до степен, при която вярваше, че няма да останат отвратителни белези, но младежът прекалено отслабна и тя не посмя да натисне още.

След всички тези усилия Исана отстъпи назад и кимна уморено на санитаря. Веднага след като Макс беше сложен в леглото, тя се отпусна и избърса ръцете си с кърпа.

— Милейди — каза глас зад нея. — Ако някога се нуждаете от работа, мога да ви предложа длъжност старши подтрибун и веднага да ви назнача на максимална заплата.

Исана се обърна и видя наблюдаващия пренасянето на Макс Фос да клати глава.

— Врани — каза легионерският лечител. — В един идеален свят вие бихте получили моята длъжност.

Тя уморено се усмихна.

— Благодаря, трибун. Сигурна съм, че вие бихте направили същото.

Фос изсумтя.

— Вие върнахте очите на човека, милейди. Това е фина работа и аз съм срещал не повече от двама или трима лечители през целия си живот, които биха могли да го направят. И една от тях е Върховна лейди. Вие свършихте повече работа от тримата ми лечители, взети заедно, при това за два пъти по-малко време. Вие притежавате забележителен дар — той сведе глава пред нея. — Благодаря ви.

Тя примигна няколко пъти и се почувства някак объркана.

— Аз… винаги сте добре дошли.

Фос кимна и й предложи ръката си.

— По-добре да вървим. Всеки момент ще започне.

— Ще започне? — попита Исана.

— Дуелът, милейди.

Исана се намръщи и потрепери. Докато работеше, тя почти беше забравила за дуела.

Може би се беше надявала, че ще е свършил до момента, в който тя приключи с лечението на хората.

Ако е така, помисли си тя, значи е разсъждавала грешно. Синът й се готвеше да се бори за живота си, за живота на всички тях — и тя трябва да е там.

Двубоят беше най-окриляващият, екзалтиращ кошмар от всички, който някога е изпитвала. Емоциите на тълпата бяха като бушуващо море, като кипящ казан. Ако не беше работила до пълно изтощение, щеше с крясъци да избяга в най-близката тъмна дупка — което щеше да изглежда непристойно предвид обстоятелствата.

Докато стоеше, осем легионери чакаха пред палатката на лечителя, очевидно бяха определени за неин ескорт. Всеки от тях беше доста млад, но всички изглеждаха силни мъже, свикнали на война, доспехите на гърдите им бяха украсени не с червено-синия орел на короната, а със стилизирана черна врана.

Когато тя приближи, тълпата се раздели и тя усети всички около себе си, хората излъчваха вълнение и надежда, отчаяние и страх — и любопитство.

Към нея, в частност.

Лица се обръщаха към нея, а гласовете развълнувано трепереха.

Легионерите и придружаващите лагера се бутаха в опит да я видят и, което много я смути, да я подкрепят.

Масивните фигури на нейната охрана внимателно удържаха зяпачите на разстояние, но слаба фигура се промъкна между двамата начело и Ерен й се усмихна.

— Милейди — каза той, като сведе глава и се приближи до нея.

— За бога — каза Исана и се огледа несигурно, — Ерен…

— Те знаят — каза той. — Всички в лагера знаят, милейди, сега всички получиха доказателства. Нито една толкова важна история не може да остане тайна за дълго.

— Разбирам — каза тя.

— Тави… — Ерен млъкна и поклати глава. — Октавиан ме помоли да бъда до вас.

— Ще се радвам на твоята компания — тихо отговори Исана. Тя продължи да върви, докато наоколо се събираха все повече и повече хора, гледащи я в мъгливата светлина на факлите и малките, битови магически лампи.

— Това е много странно изживяване.

— Мога да си представя — каза Ерен. — Но ако нещата вървят добре, това не е нищо в сравнение с това, което някой ден ще видите по улиците на Алера Империя.

— Ох, скъпи — каза Исана.

Те я изведоха на малка открита зона точно пред стената, където трябваше да се проведе дуелът.

Всички наоколо тихо говореха, но тя не обръщаше внимание. Съсредоточи се изцяло върху двамата мъже, които започнаха да се изкачват по стълбата.

Следващите няколко мига минаха в зловеща тишина, когато по-високият от двамата мъже започна да загрява и да се разтяга. Напрежението на тълпата постоянно нарастваше и Исана беше сигурна, че ако изведнъж изгуби съзнание, тя ще остане изправена там, където стои.

После синът й последва Налус на стената и застана пред стройната жена, която се канеше да ги убие само преди няколко часа. Проведе се кратък разговор. Започна отброяване.

Гласът на Кайтай прозвуча с внезапно презрение и предизвикателство и събралата се тълпа изрева, изливайки своя страх, напрежение и очакване в прохладния нощен въздух.

Двамата бойци застанаха един срещу друг и Исана никога не беше виждала нещо толкова ярко, красиво и страшно.

Оръжията на Тави избухнаха в алени и лазурни искри, а от остриетата на Наварис те бяха с жълто-зелени отблясъци. Светлината от тях беше ослепително ярка и всяка светкавица оставяше цветни петна пред погледа на Исана.

Никога не беше виждала някой да се движи толкова бързо, колкото Наварис от Фригия, и не можеше да повярва, че синът й може да издържи на такава скорост и ярост.

Те се биеха с непрекъснати, грациозни движения, наподобяващи танц, и четирите смъртоносни остриета се въртяха, извиваха и сблъскваха като стоманени пръстени, придружени от светкавици, които растяха все по-бързо и по-бързо.

Тя можеше само да гледа с ужас и захлас и ако постоянно сгъстяващото се мълчание на тълпата беше някакво указание, то те чувстваха същото.

Наварис почти изблъска Тави от стената и сърцето й подскочи в гърлото. Тогава тя го видя да се обръща и някак невъзможно да се изплъзва от острието на Наварис, след което се извъртя във въздуха като някаква котка, скочи няколко ярда и кацна на покрива на друга сграда.

Наварис го последва и двамата бойци изчезнаха от погледа на тълпата долу. Стомана звънеше в стомана толкова бързо, че приличаше на барабанен ритъм, който отекваше странно в руините.

Призрачна светлина проблесна във въздуха, предизвиквайки мъртвородени сенки, които изчезнаха толкова бързо, колкото се и появиха. Камъни с тежки, тъпи звуци се удариха в земята.

Исана не можеше да си поеме дъх. Тя смътно усети острата болка в ръцете си и някъде в подсъзнанието й се мярна мисълта, че ноктите й болезнено са се впили в дланите й.

Нарастващото напрежение и вълнение на тълпата подсказваше, че първата кръв е била пролята. Тя хвърли поглед към покрива, като се надяваше и искаше всичко да е свършило.

Звънът на мечове престана. Отблясъците светлина престанаха.

Исана чу зараждащия се в гърлото й стон.

Тишината продължаваше все повече и повече.

После се раздаде разярен рев, звук толкова първобитен, толкова изпълнен с безумие и ярост, че тя трудно можеше да повярва, че човешко гърло е способно да произведе нещо подобно.

Светлината проблесна още веднъж.

Настъпи тишина.

— Тави — чу Исана шепота си. — О, мой Тави.

Тълпата застина напълно, неподвижна като околните руини и още по-тиха. Това беше непоносимо за Исана, това напрежение, и тя започна да се люлее напред-назад, опитвайки се да сдържи сълзите, които замъглиха погледа й.

— Тави — прошепна тя.

И тогава бойният вик на маратите изпълни въздуха.

Варварите надаваха радостен рев от своя покрив. Дивите свирепи крясъци на хората гръмнаха над камъните. Исана гледаше, зашеметена, умът й вяло долавяше значението на звуците, идващи отзад.

Тави.

Те приветстваха Тави.

Нейният син се появи на ръба на покрива и разрушеният град избухна във викове…

Алеранците закрещяха с пълно гърло. Легионерите започнаха да блъскат с юмруци по гърдите в единен гръмоподобен ритъм. Някъде в руините призивно зацвилиха коне.

Кучетата, живеещи в лагера, завиха в нестроен хор. Барабанистите на легиона радостно заудряха по своите инструменти, тръбачите веднага ги подкрепиха.

Шумът беше толкова силен, че повредената секция на стената близо до Исана затрепери и рухна.

Изгарящ ураган от възторг помете съзнанието на Исана, заплашвайки да я побърка. Тя затвори очи, за да го преодолее, и само подкрепата на Ерен й позволи да не падне на колене.

Емоциите бяха прекалено изгарящи. Трябваше да бъдат изтласкани, насочени далеч от нея, преди да я подлудят. Тя отвори очи и се насили да се изправи.

— Аве! — извика тя. — Аве, Гай Октавиан!

Ерен я погледна, а след това подхвана вика й.

— Аве, Гай Октавиан!

Заобикалящите ги легионери бяха следващите, подхванали вика.

— Аве, Гай Октавиан!

Викът се разпространи бързо, от руина на руина, от центурия на центурия, от улици към други улици.

— Аве, Гай Октавиан!

— Аве, Гай Октавиан!

— Аве, Гай Октавиан!