Фурията на капитана

Глава 33

Тави погледна вечерното небе и недоволно се намръщи на весело искрящите звезди. За набег той би предпочел пълен мрак. При такива условия всякакъв вид организирана дейност би станала практически невъзможна, но като се има предвид, че Кайтай можеше да вижда в тъмното, неговата собствена малка група щеше да е в много по-добро положение от силите на гражданския легион, Сивата гвардия и всякакви други войски, които биха могли да служат в столицата.

Вярно, измамните сенки и слабото сияние на звездите могат да бъдат по-лоши от непрогледна тъмнина, когато трябва да се целиш, но Тави би предпочел пълния мрак на нощта, за да не се превърне самият той в мишена.

— От това, че се пулиш в прозореца, времето няма да тръгне по-бързо — отбеляза Ерен.

Тави се обърна от прозореца на стаята си в пансиона и хвърли много строг поглед на Ерен.

— Само казвам — каза Ерен и разпери ръце.

Тави въздъхна и тръгна към леглото си. Беше след полунощ и останалата част от къщата от няколко часа вече спеше. Арарис, напълно облечен, лежеше проснат на леглото и дремеше.

В стола си до вратата Ерен търпеливо шиеше една от вечерните маскировъчни дрехи, като иглата му се движеше плавно и монотонно.

Тави седна на леглото, извади меча си от ножницата и взе камък за точене. Навлажни го със слюнка и с бавни, концентрирани движения започна да го плъзга по острието.

Малко по-късно Арарис обърна глава, отвори едното си око и подхвърли на Тави:

— Спри, човече. Ако сега не е остър, вече няма за кога.

— Цялата тази критика не прави вечерта по-добра — изръмжа Тави.

Арарис се обърна към Ерен и каза:

— Не си хаби думите, сър Ерен. Той винаги е бил от онези, които не могат да си затворят устата, когато се притесняват от нещо. Обикновено това го вкарва от една беда в друга.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Ерен. — Веднъж в клас на последния изпит…

Тави отвратено въздъхна и се изправи.

— Ще отида да видя дали нашите дами нямат нужда от нещо — той пристъпи към вратата, игнорирайки усмивката на Ерен, и тръгна по коридора към съседната стая. Почука тихо и каза — Аз съм.

Исана, усмихната, отвори вратата.

— Влез, скъпи.

Тави отвърна на усмивката, надявайки се да скрие зад нея колко напрегнат се чувства.

— Благодаря.

В стаята Кайтай, облечена в тъмни и плътно прилепнали дрехи, седеше на пода с кръстосани крака и внимателно сгъваше тънко въже. Тя погледна Тави и също се усмихна.

— Чала. Време ли е да тръгваме?

— Още не — призна Тави.

— Тогава защо си тук? — попита тя.

Тави се нацупи.

— Ерен и Фейд не харесват дългия ми език.

Кайтай отпусна въжето и го погледна за секунда. После се обърна към Исана. Още един миг на тишина и двете едновременно започнаха…

Да хихикат.

Кайтай и Исана — неговата майка — хихикаха.

Той за миг примигна. После се намръщи още повече и попита:

— Какво?

Хихикането им премина в пристъпи на буен смях и Исана на практика падна върху леглото.

Тави почувства как става мрачен като облак.

— Днешната вечер не предразполага към шеги.

Те се задъхваха от смях и докато Тави ставаше все по-мрачен, на тях им стигаше само един поглед към него, за да избухнат в нов пристъп на веселие. Това продължи, докато Исана не притисна ръце към корема си и в очите й не се появиха сълзи. Тогава смехът започна да утихва.

— Радвам се, че на някой му е весело тази вечер — каза Тави. — Готово ли е всичко?

— Мисля, че да — отговори Исана, а гласът й все още малко трепереше.

— Всички компоненти на плана ти са готови, алеранецо — каза Кайтай, кимайки. — Но в цялата тази подготовка няма много смисъл.

— Да? — попита Тави. — Защо не?

— Защото всичко ще сработи не така, както очакваш — спокойно отговори Кайтай.

Тави намръщено я погледна.

— Ти видя плановете, постовете на охраната, защитните мерки. Ако мислиш, че това няма да сработи, защо не каза нищо вчера?

— Планът е добър — отвърна Кайтай, — взел си под внимание всичко.

— Тогава защо мислиш, че нещо ще се обърка?

— Защото винаги така става — усмихна му се Кайтай. — В това е същността на живота. Случва се нещо неочаквано. Нещо се случва не както трябва и планът трябва да бъде променен.

— Ако се случи нещо подобно — отвърна Тави, като леко подчерта първата дума, — тогава ще адаптираме плана си.

— Кажи ми повече — помоли Кайтай. — В твоите планове защо не казваш какво трябва да прави Варг?

Тави направи гримаса.

— Няма как да разбера — каза той. — Мисля, че ще сътрудничи, но…

Кайтай удовлетворено кимна с глава, събра навитото въже и го сложи в кожен калъф на колана си.

— Знаеш не по-зле от мен, че тази вечер не всичко ще върви по план.

— Песимистка — изсумтя Тави.

— Тави — намеси се Исана, — охлаждащите камъни достатъчно ли са?

Той още не можеше да повярва, че майка му е помогнала на Кайтай да обере дузина ресторанти късно през нощта.

— Трябва да са достатъчно — отговори той. — Повече се притеснявам от бронята. Тя е почти това, от което се нуждаем, но не е идеална.

— Едва ли може да се разчита някой да направи фалшива броня за два дни — каза Кайтай, — дори в столицата.

— Разбирам, но… — Тави въздъхна. — Няма друг начин да се проникне вътре, без да се вдигне тревога.

— Направихме всичко възможно, за да се подготвим, алеранецо — каза му тя. — Сега вече няма причина за притеснение.

— Вероятно — отговори той.

— Но ти пак ще се тревожиш — въздъхна тя.

— Може би това не е само по негова вина — промърмори Исана. — Страхувам се, че този навик го е взел от мен.

Тя се обърна към Тави и изражението й стана много по-сериозно.

— Но тя е права, скъпи. Притеснението — това е замаскиран страх. А страхът ще те изяде отвътре, ако му позволиш — тя леко му се усмихна. — Повярвай ми. Знам го.

Тави въздъхна дълбоко и тежко. Ако изобщо някой в цяла Алера имаше основателни причини за притеснение и страх, то това беше той. Въпреки че в същото време вътрешно призна, че съветът е полезен. Може и да не успее да го следва, но вероятно ще е разумно да се опита, поне в дългосрочен план.

— Ще се опитам — каза той сухо. — Но не и тази вечер. Достатъчно съм напрегнат и без допълнителен натиск.

Исана му се усмихна и кимна.

— Ще бъдем готови да тръгнем, когато настъпи времето — каза му тя.

Кайтай изсумтя, докато ровеше във втората торбичка на колана си и старателно подреждаше няколко инструмента.

— Само ако някой тук не ни разсейва с глупави приказки за неща, които не може да промени.

Тави искаше да каже, че двете имат езици, по-дълги и от неговия, но промени решението си. От това, с което очакваше да се сблъска днес, бурния смях за негова сметка беше доста надолу в списъка.

— Ще тръгнем веднага, щом Ерен приключи с маскировката.

Той кимна и на двете и закрачи обратно по коридора към стаята си. Когато влезе, Арарис стоеше в центъра на стаята, обвит в дълъг сив плащ.

— Сигурен ли си, че не е прекалено дълъг? — попита той. — Плащовете изглеждат много добре, но са непрактични и без да се спъваш в дългите им поли по време на бой.

— Ще се скъси с четири-пет инча, щом си сложиш бронята — увери го Ерен. Той погледна Тави и му хвърли втори сив плащ, увит на топка. — Този изглежда леко свободен. Пробвай го.

Тави разгърна плаща и го облече. Ерен приближи да огледа подгъва, който висеше до средата на коленете.

— Не е зле. Не са със съвсем еднаква дължина, но в тъмното трябва да мине.

— И това е вярно — каза Тави.

Отвън градските камбани удариха веднъж, както правеха на всеки кръгъл час между залеза и изгрева.

Полунощ.

— Добре — каза Тави и грабна раницата си. — Да тръгваме.

Първата част от плана в известен смисъл беше най-опасната.

Сивата кула беше невзрачна на вид сграда, която не беше оставила име и роля в историята, както се предполагаше. Не изглеждаше особено плашеща. Всъщност тя малко приличаше на кула. Представляваше непретенциозна каменна сграда на няколко етажа. Обърнатата към площада фасада изглеждаше типично държавна, дори еднаквите решетки на прозорците говореха повече за ред и икономии, отколкото за стил или изкуство. Около сградата имаше широка зелена морава, лишена от всякакви допълнения и лесно видима.

От векове Сивата кула играеше важна роля в алеранското общество като единственият затвор в Империята, способен да удържи в плен високопоставени граждани против волята им.

В Кулата имаше фурии, вградени в самите й камъни, слети с решетките на всяка килия, която задържаше много от потенциално най-надарените призователи на фурии в Империята, с единствената цел да неутрализира магията на затворниците.

В допълнение към защитните фурии, Кулата беше също така дом и на Сивата гвардия, петдесет рицари на метала, подбрани именно заради особеностите на характера им и лоялността им към Империята.

Всъщност имаше дори текст в Закона за короната, който задължаваше короната да плати на всеки гвардеец сума, три пъти по-голяма от предложения подкуп, когато гвардеецът предаде лицето, отговорно за този опит. През вековете на служба нито един Сив гвардеец не беше приел подкуп.

Всичко това означаваше, че далеч не е толкова лесно да се измъкнеш от Сивата кула, както от затвора на отбранителните укрепления на Елинарх.

Всъщност нито един затворник не беше избягал от Сивата кула — докато Тави и Кайтай не проникнаха незабелязано от защитните фурии на Кулата и нейните пазачи и не измъкнаха Антилар Максимус от килията му по време на атаката на ворда преди няколко години.

По онова време имаше малко традиционно външни атрибути на затвор. Нямаше нито решетки, нито порти, нито стени около основата на кулата.

Оттогава всичко се беше променило.

Първото препятствие, което Тави трябваше да преодолее, беше петнайсетфутова стена по външния периметър на тревата. Беше дебела два фута и се състоеше от същите преплетени слоеве камък като крепостни стени, ограждащи легион.

Отгоре на стената стърчаха множество остри като бръсначи каменни первази, между които се виждаха скулптури от малки сови с размер на длан — гаргойли.

Гаргойлите бяха доста разпространени охранителни фурии, често използвани в крепости и имения на богати и властимащи и макар външният им вид да варираше значително, всички те имаха едно общо нещо — бяха създадени, за да бъдат големи, силни и плашещи.

Разходите на сили и призовавания, необходими за поддържането на гаргойлите, означаваше, че поддръжката им е скъпа, а тъй като Сивата кула беше държавно учреждение, постоянно се отделяше внимание на икономиите.

Тави даде идеята да се използват по-голям брой, но по-слаби фурии. С помощта на усилия, сравними с работата, необходима за поддържането на един гаргойл, стените (също по предложение на Тави) можеха да бъдат напълно обградени от магическа стража.

Совите не бяха същества, предназначени за насилие, както болшинството гаргойли. Те просто стояха там, за да изкрещят и да оповестят, ако някой се опита да пропълзи над стената.

Всичко това означаваше, че единственият начин да се влезе в територията, освен да прелетиш или по някакъв начин да прескочиш стената, беше да минеш през нейните защитени и охранявани порти, които се отваряха само за Сиви гвардейци, както и за куриери и юридически лица, които имат специално разрешение от самата корона.

Затова Тави, Ерен и Арарис се насочиха към доковете. Тави ги заведе в тъмна пресечка, недалеч от улица, пълна с кръчми и механи.

— Ти сигурен ли си? — промърмори Арарис.

— Всяка седмица ходех в Кулата, за да играя лудус с Варг — отговори Тави, докато разхлабваше меча си. — Успях да се запозная с повечето гвардейци. А наетите за тази работа не обичат да променят навиците си. Карус и Герт могат да се появят всеки момент.

Арарис свали колана си с меча и го остави настрана.

— Ами ако графикът е променен?

— Едва ли — обади се Ерен. — Поразхвърлял съм доста пари в района. Те всяка седмица си запазват стаи в „Аления фенер“.

— Карус се смята за познавач на виното — каза Тави. — Е… Поне всеки път, когато не е твърде пиян, за да върже две думи. А Герт харесва танцьорките.

Тави леко се намръщи. Беше му повече от леко неудобно да обсъжда какво се кани да направи. Той неведнъж беше разговарял с тях приятелски. Тези двамата бяха верни слуги на Империята и винаги бяха учтиви с Тави, който по онова време беше мършав млад паж, все още недостигнал пълния си ръст. Това, което се канеше да направи, изглеждаше като много лош начин да им се отплати за предаността и уважението.

Ерен надникна иззад ъгъла.

— Тави.

Тави се успокои и погледна към улицата.

В тази част на града имаше по-малко магически лампи, отколкото другаде, но той виждаше достатъчно добре, за да разпознае двамата Сиви гвардейци, които крачеха с широки крачки като хора, наслаждаващи се на няколкото заслужени чашки през изминалата вечер.

Тави даде знак на Арарис. Сингуларът безшумно се премести при Тави и му подаде малка торба с чакъл.

— Пияни или не — каза Арарис, — те са рицари на метал. Ако успеят да си извадят мечовете, тогава тези торби няма да ни помогнат много.

— Но ако тръгнем след тях с мечове на кръста, те ще усетят метала, преди да можем да ги използваме — отвърна Тави.

Арарис погледна меча си, облегнат на стената:

— Не ми харесва това.

— Ако се стигне до кръстосване на мечове, ще трябва да ги убием — каза Тави. — Не искам това.

— Те няма да се отнесат с нас по същия начин — възрази Арарис. — Нито един страж или граждански легионер няма да бъде толерантен към нападение на бандити.

— Тогава по-добре да направим всичко както трябва още от първия опит — той погледна мъжете, които ги приближаваха. В следващата минута те трябваше да се изравнят с тяхната уличка. — Тс-с — изсъска Тави и като приклекна, се притаи в най-дебелата сянка.

Малко по-късно звукът от стъпки се приближи до пресечката. Двамата мъже, без да спират, минаха покрай тях. Единият, вероятно Карус, звучно се оригна. След това те подминаха пресечката и продължиха надолу по улицата.

Тави се надигна и се прокрадна след тях. Не можеше да чуе Ерен и Арарис, но знаеше, че те вървят отзад.

Тави избра по-високия от мъжете, Карус, докато Арарис се прокрадна зад Герт. После двамата със сингулара се спогледаха и изминаха оставащите няколко крачки заедно.

Тави замахна с импровизирания си боздуган с цялата сила на ръцете и раменете си и удари в основата на черепа и горната част на врата на Карус. Мъжът се пльосна на земята като мокро одеяло. Едновременно с него Арарис замахна към Герт, но или с някакъв тих звук издаде присъствието си, или инстинктите на Сивия гвардеец се задействаха, така че в последната секунда се дръпна и само се олюля от удара. Мечът му със свистене излезе от ножницата, въпреки че той залитна, губейки равновесие.

Арарис опита отново да нанесе удар, но размазаният удар на меча на гвардееца го накара да отскочи, без да завърши атаката. Залитащият, но удържащ се на крака Герт се обърна и замахна към Тави, което го принуди да отскочи назад. Почти изпаднал в паника, Тави хвърли торбата към главата на Герт, надявайки се да отвлече вниманието му от Арарис, но мечът на гвардееца го разпори във въздуха, изсипвайки съдържанието му върху каменната настилка. После той се обърна и продължи атаката си срещу Арарис.

По-точно продължи, докато Ерен не се появи от сенките. Дребният курсор се извиси във въздуха, тялото му се завъртя, а кракът му полетя напред. Ударът, в който беше вложена силата и скоростта на цялото тяло, улучи Герт над дясното ухо и почти го изхвърли на улицата. Той падна като чувал с кости.

Тави почувства главозамайваща вълна на облекчение.

— Добра работа, Ерен. Продължаваме.

Той сграбчи Карус, докато Арарис и Ерен хванаха Герт. Изтеглиха отпуснатите тела в пресечката. Ерен извади малка лампа и те вързаха и двамата мъже заедно, като им запушиха устите.

Щом свършиха това, те закрачиха надолу по уличката до мястото, където бяха скрили това, което щеше да им трябва по-късно вечерта. Тави толкова често беше обличал броня, че едва ли се беше замислял как ще сложи тази.

Но фалшивата броня на Сив гвардеец се оказа малко по-различна от обичайните брони на легиона и той дълго време не можеше да разбере как да я закопчае. Най-накрая се справи, пристегна меча си и сложи сивия плащ, почти идентичен с тези, с които бяха облечени двамата мъже, търкалящи се в пресечката.

Ерен му подаде бутилка вино. Тави отпи една-две глътки, напръска бронята и плаща си и подаде бутилката на Арарис, който направи същото. Те издърпаха качулките си и се обърнаха към Ерен.

— Добре ли е? — попита Тави.

Ерен ги огледа критично и кимна.

— Не е зле.

— Да вървим — каза Тави.

Те следваха маршрута, по който Карус и Герт биха се върнали в Кулата, като Ерен вървеше отзад. Дребният курсор ги следваше по петите, докато не се озоваха в пределите на видимостта на Кулата, след което изчезна.

— Отпусни малко коленете — прошепна Тави на Арарис. — Не изглеждаш достатъчно пиян.

— Не всички са преминали обучение за курсор — отговори Арарис. Но направи, както му каза Тави, и те стигнаха до портите.

— Кой е? — със сънен глас извика дежурният страж.

Тави разпозна гласа на Тиберус, още един от гвардейците, които познаваше, и се опита да имитира Карус.

— Хайде, Тиб — разтегли думите той. — Много добре знаеш кой е.

— Точно навреме — прозявайки се, отговори Тиберус. — Изчакай малко.

Той се появи пред портите, държейки връзка ключове. След това, влачейки крака, се запъти към портите и ги отключи.

Веднага щом го направи, Тави със сила блъсна отвореното крило. То удари Тиберус по челото и гвардеецът се олюля. Тави подскочи към него, преди изразът на потрес и изненада да изчезне от лицето му, и заби юмрук в челюстта му, после още един. Тиберус се олюля напред-назад от ударите, след което сякаш изгуби съзнание и бавно се отпусна на земята.

Докато Тави се мръщеше и тръскаше дясната си ръка, Арарис сграбчи Тиберус и го завлече в кабинката, скривайки го от погледите. Тави затвори портите, заключи ги и взе тежката връзка ключове със себе си. После се обърна и тръгна към портите на самата кула, а Арарис го настигна.

Те пресякоха моравата и минаха през входната врата на Сивата кула. Болшинството Сиви гвардейци, както знаеше Тави, сега спяха. Няколко мъже бяха дежурни, разположени на всеки етаж, на който имаше затворници, но на стълбите нямаше никой.

Тави и Арарис започнаха бързо да се качват по стълбите. На всяка площадка имаше свещи с големината на светлината на магическа лампа и те се движеха възможно най-тихо в приглушената светлина, докато накрая стигнаха до етажа, където се намираше килията на Варг.

Един гвардеец дежуреше в ниша в коридора непосредствено до стълбите, сериозен на вид млад мъж, когото Тави не познаваше. Той седеше на масата и пишеше нещо, което приличаше на писмо.

— Какво, вече е два? — разсеяно попита пазачът. — Мислех, че камбаните тъкмо биха полу…

Младият гвардеец погледна нагоре. Погледът му се замята между Тави и Арарис и изведнъж очите му се разшириха. Той отблъсна стола си назад и започна да се надига, отваряйки уста.

Арарис покри разстоянието до младия пазач, преди той да успее да стане, в ръката му проблесна острие. Удари го с дръжката и гвардеецът се срина, бронята му силно издрънча.

Тави пристъпи до стълбите и се ослуша дали има ехо, но звукът от падането не се разнесе по каменното стълбище. Издиша бавно и кимна на Арарис.

— Всичко е наред — каза той. — Ще отида да го намеря. После ще…

Някъде в сградата камбана започна да бие тревога с нарастваща сила.

Сърцето на Тави прескочи.

— Какво стана? — попита той. — Какво, враните да го вземат, стана? Какво не сме взели под внимание?

По стълбите под тях се раздадоха викове. Поредица от тътнещи, плъзгащи звуци на спускаща се решетка като вълна премина през цялата сграда, отделяйки я от външния свят.

Над тях се разнесе тътен и Тави едва успя да се втурне напред към килиите, преди няколкостотинфунтова стоманена решетка да падне от тавана и да се удари в пода. Той се обърна и погледна решетката, която сега го разделяше от Арарис и стълбите.

— Няма значение какво не сме взели под внимание — каза Арарис. Той описа с меча си малък кръг, сякаш раздвижваше китката си, вдигна меча на проснатия в безсъзнание гвардеец и излезе на стълбите. — Отиди за канима. Аз ще поема стълбите.

Тави кимна, обърна се и се втурна по коридора към килията на Варг, докато в това време виковете на Сивите гвардейци ставаха все по-силни, камбаната продължаваше да бие, а звукът на множество обути крака, тропащи по каменното стълбище, се приближаваше.