Фурията на капитана

Глава 16

Валиар Маркус погледна младата майка, приближила към него от групата арестувани. Тя беше забелязала или различния от другите шлем на центуриона, с червен гребен, или жезъла, който той носеше като символ на своя чин, и се насочи към него, придружена от млад легионер.

Невзрачно облечената жена, очевидно шокирана от факта, че младият човек е готов да използва сила, погледна Маркус с наполовина срамежлив, наполовина умоляващ поглед, когато той тръгна към нея.

— Центурион — каза тя.

Тя приклекна в подобие на реверанс, вероятно най-доброто, което можеше да направи, предвид малката дъщеря, която носеше на хълбока си. Детето мълчеше, сините й очи бяха широко отворени.

— Никой не говори с нас. Никой не ни казва кога можем да се върнем по домовете си.

Маркус я гледа яростно известно време, но това беше напразен опит. Младата жена нямаше намерение да отстъпи.

— Госпожо — каза Маркус, — трябва да ви помоля да се върнете на мястото си при другите задържани.

— Няма да отида никъде, докато не чуя отговори — каза тя тихо.

— Не, госпожо, ще отидете — отговори Маркус. — За ваша собствена безопасност.

Жената отчаяно стисна челюсти.

— Не разбирам какво още искате от нас, центурион. Никой от нас не е използвал или възнамерява да използва оръжие срещу легионите. Никой от нас не знае нищо, което да не сте изяснили още преди часове. Нямаме причина да сме тук, дори като се има предвид, че този млад човек и досега старателно изяснява дали сред нас има граждани…

Гласът й затихна и лицето й застина в мрачна замисленост, внезапно заменена от маска на страх.

Маркус усети как пръстите му стискат жезъла и само пукотът на чупещо се дърво му подсказа, че неволно е призовал фурия, увеличаваща силата на ръцете му.

Той беше виждал този поглед и при други жени, на други места, и го мразеше.

— Госпожо — отчетливо произнесе Маркус. Той посочи с жезъла към другите задържани. — Отидете и седнете там. Сега.

Тя известно време го гледаше безпомощно. После бързо си пое дъх и каза:

— Казвам се Естелис — ръцете й прегърнаха детето. — Това е дъщеря ми Естара.

Маркус рязко се обърна, като я чу. Враните да го вземат всичко това! Той не искаше да знае нито тази жена, нито името й, нито, да му помагат великите фурии, името на нейното дете. Смъртната им присъда вече беше подписана. И той също имаше вина. Кръвта им ще е по ръцете му. Може би дори буквално. Не искаше да знае имената им.

Някаква част от него не можеше да почувства нищо друго освен презрение към собствения му страх. В крайна сметка именно той наведе сенатора на мисълта да заповяда на капитана да убие други алеранци. Но той предположи, че Арнос ще се възползва от възможността да го направи веднага щом вземат пленници от легиона на разбунтувалите се роби.

Вярваше, че заповедта ще засегне не повече от десетина-двайсет вражески войници. Смисълът беше, че както Маркус предполагаше, капитанът няма да направи компромис.

Маркус се застави да погледне отново към Естелис и дъщеря й Естара и другите зад тях: стотици свободни хора от Отос. Десетки семейства. Жени. Деца. Старци.

Как изобщо Арнос можеше дори да си помисли за толкова чудовищна възможност?

„Защото ти я предложи, глупако.“

Младата жена… Естелис го гледаше, лицето й пребледня. Тя не си позволи да заплаче, със сигурност заради дъщеря си, която сънливо се притискаше към нея, но очите й блестяха.

— С-сър… — каза тя тихо. — Децата са гладни.

Враните да го вземат Арнос, злобно си помисли Маркус.

Враните да го вземат и да го изядат целия.

Все още имаше надежда. Антилус Красус не бързаше да се увери, че сред пленниците няма граждани. Маркус може би нямаше да го забележи, ако не беше работил с младия мъж през последните две години, но всичко говореше, че младият трибун протака време.

Красус не би правил това по своя инициатива. Той беше изпълнителен до степен на умопомрачение и винаги работеше тихо, усърдно и ефективно.

Така че фактът, че внезапно е решил едва да влачи крака, също беше част от неговите задължения.

Значи капитанът беше замислил нещо.

Маркус не знаеше намеренията му. От законова гледна точка той имаше само два варианта, но младежът притежаваше таланта да намира неизвестни досега решения на проблемите. Може би отново е успял.

Дано отново да му се удаде…

Маркус вече целият беше в кръв. Още малко — и ще се удави в нея.

Той запази безизразно, каменно изражение на лицето си. Ако пленниците изпаднеха в паника, само великите фурии знаят какво може да се случи.

— Госпожо — каза той. Беше тръгнал да повтаря заповедта си, но вместо това погледна в очите на малката Естара. Дъхът му се превърна в дълго, бавно издишване.

— Естелис — каза той тихо. — Уверявам ви, че моят капитан прави всичко възможно, за да можете да се върнете по домовете си възможно най-скоро. Но дотогава вие сте на предната бойна линия, заобиколени от хора, преживели тежка битка днес. За ваша собствена безопасност се върнете при останалите — той погледна момиченцето и продължи. — Ще видя какво може да се измисли за храната.

Младата жена го погледна и Маркус видя, че тя се опитва да разбере дали й казва истината или просто лъже, отпращайки я обратно, в очакване на клането, като някаква глупава своенравна крава.

Но тя искаше да бъде измамена. Дори да притежаваше невиждан талант и опит като призовател на вода в разпознаването на истината, той лесно би могъл да я убеди, че небето е зелено.

— Аз… добре, центурион — тя се поклони в още един неудобен реверанс. — Благодаря.

— Легионер — изръмжа Маркус.

Към него хукна млад легионер.

— Сър.

— Моля, придружете госпожа Естелис и дъщеря й при останалите — той й кимна. — Госпожо.

Жената неуверено го погледна за последно и се върна при останалите пленници, придружена от легионера.

Легионерът-ветеран — въпреки че, честно казано, всяка рибка, която беше в Първи алерански от създаването му, можеше да се нарече ветеран — на име Бортус се наведе към Маркус.

— Центурион, какво ще правим с тези хора?

— Прикрий си устата, Бортус. Когато разбера — ще разбереш и ти.

Маркус проследи как Естелис и Естара се връщат на местата си и се намръщи.

Каквото и да се кани да предприеме капитанът, трябва да побърза.