Фурията на капитана

Глава 54

Като отправящ предизвикателството протоколът изискваше Тави пръв да пристигне на мястото и кокалчетата на пръстите му побеляха, докато се качваше по стълбата на южната стена.

Този път му се стори много дълъг.

Тави се изкачи до самия връх на стената и направи място за Арарис, който вървеше след него.

Структурата й беше стандартна за крепостна стена на легион, поне на външен вид. Предвид колко материал е трябвало да издигнат създателите й и колко малко време са имали за това, Тави беше сигурен, че й липсват взаимносвързаните, преплетени слоеве камък, които биха я направили практически неуязвима за всичко, освен най-мощно призоваване.

Самата стена отгоре беше плоска, с ширина около осем фута и зъбци, издигащи се по външния й край. Върховете им бяха на няколко инча над главата на Тави, а бойниците между тях стигаха до средата на корема му.

Стената представляваше поредица от прави участъци, всеки от които беше под лек ъгъл спрямо съседните, следвайки терена, върху който се издигаше.

Нямаше да е трудно да се следи вътрешния ръб, за да се избегне потенциално фатално падане на земята.

По заповед на Тави неговите хора поставиха редица от магически лампи по протежение на цялата стена, осигуряващи достатъчно светлина, за да се вижда всичко.

На Тави му беше студено. Въпреки че пролетта вече преминаваше в лято, нощем беше хладно, а стоманата на бронята му изсмукваше остатъците топлина от неговото тяло.

— Поразтъпчи се малко — предложи Арарис. — Разкърши се. Не би искал да започнеш дуела незагрял и напрегнат.

Тави последва препоръките на сингулара.

— Колко пъти си участвал в юрис макто, Фейд? — той се усети и поклати глава. — Искам да кажа, Арарис.

Мъжът се усмихна, бръчки се събраха в ъглите на очите му.

— Ти можеш — каза той. — Участвал съм в дуели четири пъти. В три от тях бях нечий друг представител.

— В четири? — повтори Тави, все още загрявайки. — Само в четири?

— Не изпитвам удоволствие да причинявам болка.

Тави поклати глава.

— Нямах това предвид. С твоята репутация реших, че са десетки.

Арарис сви рамене.

— Качеството е по-важно от количеството, според мен. Аз се бих с незаконородения полубрат на Върховния лорд на Парция, когато той предизвика стареца с цел да завоюва трона на неговия град. Също така Антилус Рокус предизвика на дуел млад рицар, дори по-млад от теб, който спеше със сестра му. Трябваше да се бия с него от името на рицаря.

— Победил си Върховен лорд? — изненада се Тави.

— Както вече казах, качеството е пред количеството — намръщи се Арарис. — Останаха му няколко белега като доказателство, но не го убих. И аз представях Септимус в навечерието на битката при Седемте хълма.

— Това ти ли си бил? — попита Тави.

Арарис отново сви рамене.

— Кадиус, лордът на Плацида, беше решил да разшири земите си чрез присвояване на съседски. Легионът на короната, воден от Септимус, беше изпратен там, за да възстанови реда. Кадиус предизвика принцепса на дуел, за да го отстрани, а когато го убих, съпругата му обезумя от ярост и изпрати всичките си войници срещу Легиона на короната. Те имаха много първокласни рицари. Беше бъркотия.

— А четвъртата е била с Алдрик Меча — каза Тави.

— Който зад гърба си имаше сто спечелени двубоя. Той се смяташе за непобедим, когато постъпи на служба при баща ти. Този дуел привлече много зрители. Бихме се почти десет часа, изпотъпквайки цялата Градинска и Призователска. Петдесет или шестдесет хиляди души се събраха, за да ни гледат.

Тави се намръщи, сложи крак върху една от бойниците и се наведе към нея, разпъвайки мускулите на краката си.

— Но първоначално той е отправил предизвикателството към сър Майлс, нали?

— Да.

— Причината?

— Момиче.

Арарис присви очи, гледайки надолу зад Тави.

— Те са тук.

На стотина фута от тях Наварис се качи по стълбите и се изправи. Убийцата носеше плътно прилепнали кожени доспехи и лека ризница, за разлика от Тави, който беше облечен в легионерска броня от стоманени пластини.

Тя го погледна оттам, изражението на лицето й беше откъснато, лишено от човечност. На два ремъка, метнати през рамото, носеше дълго острие и гладиус, точно както Арарис носеше онези, които принадлежаха на Тави. Никой от тях нямаше намерение да се товари с ножница в този двубой.

Арнос се качи по стълбите след нея. Необходимостта от качване по стълби явно го беше принудила да махне сенаторските одежди. Беше облечен в броня и по пъхтенето му можеше да се прецени колко трудно му е това изкачване.

Тави наблюдаваше Наварис, също изтривайки всички емоции от лицето си. Радваше се, че тя се появи толкова далече. Това му даваше възможност да се справи с треперенето на ръцете си, преди тя да се приближи дотолкова, че да го забележи. Той бавно си пое дъх.

— Тя е просто човек — тихо прошепна Арарис. — Не е перфектна. Може да бъде победена.

— Може? — попита Тави.

— Тя е победила в много двубои — продължи Арарис. — Но повечето от тях бяха абсолютно еднакви, просто с различни хора, които бяха сравнително неопитни и позволиха на страха да надделее над мислите и действията им. Всичко свършваше за секунди.

— В сравнение с Наварис аз съм доста неопитен — сухо възрази Тави. — И ако трябва да добавя, ти също.

Арарис се усмихна.

— Успокой се. Не позволявай на страха да те управлява. Не започвай първи. Внимавай за краката си, дръж меча здраво и изчакай, докато тя допусне грешка.

— А ако не сгреши?

— Надхитри я. Накарай я да се открие.

Тави сложи ръка на стената до себе си.

— Както направи ти във Втора калдеронска.

— Точно така. Малко хора осъзнават, че нито мечовете, нито ръцете, нито фуриите сами по себе си са опасни, Тави. Разумът е опасен. Волята е опасна. А ти имаш предостатъчно и от двете.

Тави се намръщи и обмисли чутото, докато гледаше опонента си.

Ръцете му спряха да треперят.

По стълбата зад тях се раздадоха стъпки и капитан Налус се качи на стената. На бузата му, на мястото, където беше паднал сърпът, разпаряйки плътта до костта, се виждаше нова превръзка.

Тави беше чул, че той е заповядал просто да сложат няколко шева и „да не прахосват силите на лечителите за такива драскотини, когато животът на други хора е в опасност“.

— Ваше височество — каза Налус и кимна на Тави. — Готов ли сте?

Тави взе оръжието от Арарис и метна ремъците през рамо.

— Готов.

— Последвайте ме — каза Налус.

Тави последва капитана, който неохотно се беше съгласил да ръководи процеса, право към Наварис. В същото време тя започна да се движи към тях, стройна и смъртно опасна.

На руините се бяха събрали много хора — легионери и придружаващи легиона. Хиляди хора. Някои се бяха качили по стени и полуразрушени покриви, за да имат по-добра гледка към върха на стената.

Той едва успяваше да ги забележи в тъмното, но на покрива на една от най-близките сгради видя да се развяват белокосите гриви на маратите, Кайтай и нейните хора.

Той им кимна и гръмкият звук от едновременни удари с юмруци по нагръдниците наруши тишината на нощта.

Те стигнаха до средата на стената едновременно с Наварис. Тави спря на достатъчно разстояние от нея, за да има възможност да избегне внезапна атака. Капитан Налус застана между тях.

— Наварис от Фригия? — каза той. — Готова ли сте?

Погледът на безцветните й очи беше насочен към Тави.

— Готова.

— Гай Октавиан — продължи Налус. — Вие готов ли сте?

— Готов.

Налус се огледа.

— Припомням ви, че битката се води до смърт. Длъжен съм да попитам дали някой от вас има намерение да отстъпи и да избегне безсмисленото кръвопролитие?

— Не — отговори Тави.

Наварис не каза нито дума, само леко се усмихна.

Налус въздъхна.

— Гай Октавиан, вашето оръжие.

Тави се подчини и протегна мечовете си с дръжките към Налус.

Капитанът ги изследва за наличие на отрова и ги върна на Тави, като преметна празните ремъци на рамото си.

— Наварис от Фригия, вашето оръжие.

Той подложи остриетата на Наварис на същата проверка и увеси на рамото си и нейните ремъци.

— Добре — каза той. — Нито една от страните да не се движи, докато не се отместя и не преброя до десет. Веднага щом свърша, и двамата противници могат да действат. Разбрахте ли ме?

И двамата отговориха утвърдително. Налус пристъпи между тях и забърза надолу по стената, за да слезе на земята. Това сякаш продължи цяла вечност и през цялото това време Тави гледаше Наварис в очите.

— Едно! — извика Налус.

— Нервен ли си, момче? — тихо попита Наварис.

— Иска ми се да поспя — отговори Тави. — И съм леко гладен. По-късно смятам да закуся и да дремна малко.

— Ще можеш да си починеш добре — каза Наварис. — Това ти го обещавам. И никога повече няма да огладнееш.

— Две! — извика Налус.

— Любопитен съм — каза Тави, — как успя да оцелееш, когато „Мактис“ потъна?

— Арарис уби призователя, с когото се биеше. Но ти твоя само го потроши. Сложихме го в лодката и той ни скри от левиатаните.

— Три! — извика Налус.

Устните й се разтегнаха в безсърдечна усмивка.

— Трябваха му три дни, за да умре. Беше достатъчно, за да се отдалечим от Пътя.

Тави почувства прилив на гадене от подобно описание. Три дни… Врани, това е лош начин да умреш. Въпреки че той предположи, че и добрите не са толкова много.

— С нетърпение очаквах това — каза Наварис.

— Четири!

— Защо? — попита Тави.

— Защото ти си просто примамка, момче.

Погледът й за момент спря да го фиксира и се фокусира върху отрязъка стена зад него.

— Когато умреш, Валериан ще дойде за мен.

Тя потръпна.

— И това ще бъде бой, който си струва да се гледа.

— Пет!

— Първо трябва да спечелиш този — каза Тави.

Наварис наклони глава и очите й отново се втренчиха в него.

— Шест!

— И аз съм любопитна — каза тя. — Ти наистина ли си принцепс Октавиан?

Тави й отговори с копие на нейната лека усмивка.

— Ще го разберем съвсем скоро.

— Седем! — извика Налус.

Дишането на Наварис започна да се ускорява. Той видя как очите й се разширяват и как по тялото й и по цялата дължина на двете й остриета пробяга поредица от нетърпеливи малки потръпвания.

Устата му пресъхна, но той се съсредоточи върху това, което му беше казал Арарис. Търпение. Контрол. Погледна убийцата и леко докосна острието с магия, вкарвайки света в ясен, спокоен фокус.

— Осем!

Наварис поотвори уста, тялото й се разтресе странно, сякаш се канеше да се хвърли в битката, без да се допитва до краката.

— Девет!

Тави си пое дълбоко дъх.

Гласът на Кайтай звънна ясен и жив в тишината между броенето на Налус, отразявайки се многократно в камъните, така че всеки мъж, всяка жена, всяко дете да я чуе.

— Изпрати я при враните, алеранецо!

— Десет!

Първи алерански избухна в единен оглушителен рев, който разтърси всичко наоколо — легионът приветстваше своя командир.

Очите на Наварис блеснаха от внезапна похот и ярост, а устата й се отвори в беззвучен вик на удоволствие, когато тя вдигна меча си и се стрелна към Тави.