Снежен крах

8

Езикът го смъди. Той се досеща, че в Реалността е забравил да преглътне бирата.

По ирония на съдбата Хуанита е дошла тук с нискотехнологичен черно-бял аватар. Тъкмо тя измисли как да накарат аватарите да проявяват нещо по-близко до истинска емоция. Този факт Хиро не забрави никога, защото тя свърши по-голямата част от работата си, докато бяха заедно. И когато в Метавселената някой аватар изглежда изненадан, или ядосан, или пламенен, той вижда в него ехо от себе си и Хуанита — Адам и Ева на Метавселената. Такова нещо не се забравя.

Скоро след като Хуанита и Дей5ид се разведоха, на „Черното слънце“ му потръгна. А след като най-сетне преброиха парите си и пласираха непредвидените резултати, тънейки в ласкателствата на другите от хакерската общност, всички стигнаха до прозрението, че нещото, докарало начинанието до успех, не са нито алгоритмите за избягване на сблъсъци, нито демоните-биячи или каквото и да било там, а лицата на Хуанита.

Попитайте бизнесмените в нипонския квадрант. Те идват тук, за да провеждат сериозни разговори с костюмари от цял свят и според тях тези срещи по нищо не отстъпват на срещите на живо. Кажи-речи не обръщат внимание на онова, което се говори — в края на краищата, при превода се губи доста — ала следят изражението на лицата и езика на тялото на събеседниците си. И по този начин разбират какво става вътре в мислите на даден човек — като кондензират факти от изпаренията на нюансите.

Хуанита отказа да анализира този процес — настоя, че това било нещо неизразимо, нещо, което не може да се обясни с думи. Радикална католичка, неразделна с броеницата си, тя нямаше проблеми с тези неща. Но на компютърните маниаци това не им хареса. Казаха, че било ирационален мистицизъм. И затова тя напусна и се хвана на работа в някаква нипонска компания. Те нямат проблеми с ирационалния мистицизъм, стига да носи пари.

Но Хуанита вече не идва в „Черното слънце“. Отчасти защото е бясна на Дей5ид и на останалите хакери, които така и не оцениха труда й. Но освен това е решила, че цялото това нещо е менте. Че без значение колко е добра, Метавселената изкривява начина, по който хората разговарят помежду си, а тя не желае подобни изкривявания да влияят на общуването й с хората.

Дей5ид забелязва Хиро и с трепване на очите му подсказва, че моментът не е подходящ. Обикновено подобни неуловими жестове се губят сред системния шум, но персоналният компютър на Дей5ид е много добър, а Хуанита бе помогнала при разработването на неговия аватар — така че посланието идва като куршум, изстрелян в тавана.

Хиро се обръща и започва да обикаля бавно огромния кръгъл бар. На повечето от шейсет и четирите високи столчета са насядали хора от Индустрията от по-ниските нива, събрани по двойки и тройки, които се занимават с онова, което умеят най-добре: с клюки и интриги.

— И аз се събирам с режисьора да обсъдим сюжета. Той има вила на брега…

— Невероятна?

— Не ме шашкай.

— Чувал съм. Деби е ходила там на купон, когато беше собственост на Франк и Мици.

— Както и да е — има една сцена в началото, когато главният герой се събужда в контейнер за боклук. Идеята е да се покаже, нали разбираш, колко е паднал той духом…

— Онази налудничава енергия…

— Точно така.

— Знаменито.

— На мен ми харесва. Е, той иска да я заменим със сцена, в която пичът се шляе из пустинята с базука и гърми стари коли в изоставен склад за отпадъци.

— Майтапиш се!

— Та, седим на шибаната му веранда с изглед към плажа и той прави „Баммм! Баммм!“ — имитира я тая тъпа базука. Идеята го възбужда. И значи, тоя иска да сложи базука във филма. Но май успях да го разубедя.

— Хубава сцена. Но си прав. Базуката не е същото като контейнера за боклук.

Хиро се задържа колкото да преглътне това и продължава нататък. „Бигборд“ — промърморва той пак, извиква отново вълшебната карта, установява собственото си местонахождение и прочита името на седящия наблизо сценарист. По-късно може да се разрови из публикациите за индустрията и да разбере над какъв сценарий работи човекът, а оттам — и името на онзи тайнствен режисьор, фетишист на базуките. Тъй като целият разговор стига до него през компютъра, той току-що го е записал на аудио. По-късно може да го обработи, да преиначи гласовете и да го прати в Библиотеката с препратка към името на режисьора. Стотина гладни сценаристи ще изтеглят разговора, ще го прослушват отново и отново, докато не го запомнят наизуст и ще платят на Хиро за оказаната чест, а след няколко седмици кабинетът на режисьора ще е залят от сценарии с базуки. Бамммм!

Квадрантът на рокзвездите е осветен непоносимо ярко. Аватарите им са с такива прически, каквито рокзвездите носят само в сънищата си. Хиро го оглежда да провери дали няма някой приятел, но е пълно предимно с паразити и бивши величия. Повечето Хирови познати са бъдещи величия или поне много им се иска да бъдат.

По-лесно е да разгледаш Квадранта на кинозвездите. Актьорите обичат да идват тук, защото в „Черното слънце“ винаги изглеждат хубави като във филмите. И за разлика от баровете и клубовете в Реалността могат да дойдат тук, без да се налага физически да напускат именията си, хотелските си апартамента, скиорските си хижи, частни авиокабини и прочие. Могат да се перчат с дрешките си и да идват с приятели, без да се излагат на похитители, папараци, сценаристи-досадници, убийци, бивши съпрузи и съпруги, ловци на автографи, възбудители на процеси, фенове-психопати, брачни предложения и водещи на клюкарски рубрики.

Той става от столчето, поема отново по бавната орбита и оглежда нипонския квадрант. Пълно е с костюмирани типове, както обикновено. Някои говорят с гринговци от Индустрията. Голяма част от квадранта в задния ъгъл е скрита зад временен параван.

Пак бигборд. Хиро отбелязва кои са преградените маси и се зачита в имената. Единственото име, което веднага разпознава, е американско: Л. Боб Райф, монополистът на кабелната телевизия. Много голямо име в Индустрията, макар и да се показва рядко. Като че си е определил среща с цяла сюрия големи нипонски шефове. Хиро кара компютъра си да запамети имената им, за да може по-късно да ги сравни с базата данни на ЦРК и да установи кои са. Прилича на голямо и важно събрание.

— Таен агент Хиро! Как я караш?

Хиро се обръща. Хуанита е застанала точно зад него. Черно-белият й аватар бие на очи, но въпреки това изглежда прекрасно.

— Как си? — пита тя.

— Добре, а ти?

— Страхотно. Надявам се, че нямаш нищо против да разговаряш с мен в този грозен факсимилен вид.

— Хуанита, бих предпочел да гледам твоето факсимиле пред повечето от жените в плът и кръв.

— Благодаря ти, копеле лукаво. От много време не сме си приказвали! — отбелязва тя, все едно това е нещо кой знае колко забележително.

Тук става нещо.

— Надявам се, че ти няма да се забъркаш със Снежния крах — продължава тя. — Дей5ид не ще да ме слуша.

— Да не съм ти самото самоограничение? Аз съм точно от тия, които биха се забъркали с това!

— Зная го по-добре и от теб. Ти си импулсивен. Но си и много умен. Имаш рефлекс от боя с мечове.

— Това какво общо има с наркоманията?

— То означава, че можеш да прозреш предстоящите злини и да ги отблъснеш. Това е инстинкт — то не се учи. Щом се обърна и ме видя, лицето ти веднага прие онова изражение, „Какво става? Какво е намислила Хуанита, по дяволите?“

— Ти нали уж не разговаряше с хората в Метавселената?

— Разговарям, ако се налага спешно да се свържа с някого — обяснява тя. — А с тебе винаги бих разговаряла.

— Защо с мен?

— Знаеш защо. Заради нас. Спомняш ли си? Заради връзката ни — когато пишех това тук, ние с теб бяхме единствените двама души, които можеха да разговарят откровено в Метавселената.

— Все същата мистичка-ексцентричка си си — отбелязва той и се усмихва, за да придаде на изказването чар.

— Не можеш да си представиш колко мистична и ексцентрична съм в момента, Хиро.

— И колко мистична и ексцентрична си?

Тя го поглежда предпазливо. Съвсем по същия начин, както го огледа, когато преди години влезе в кабинета й.

Той се замисля защо ли тя винаги е толкова нащрек в негово присъствие. В колежа смяташе, че се страхува от интелекта му, но от години знае, че това й е последна грижа. В „Системи Черно слънце“ предполагаше, че е просто типичната женска предпазливост — Хуанита се боеше, че той се опитва да й надене примката. Но и това няма кой знае колко общо с въпроса.

При тази късна среща в романтичната му кариера той е достатъчно прозорлив, че да излезе с нова теория: тя внимава, защото го харесва. Харесва го напук на себе си. Той е тъкмо от онзи вид изкусителен, но напълно погрешен романтичен избор, който умните момичета като Хуанита трябва да се научат да избягват.

Определено е това. Има какво да се каже за остаряването.

В отговор на въпроса му тя обяснява:

— Имам един колега, с когото искам да те запозная. Джентълмен и умник на име Лагос. Голям омайник е.

— Гадже ли ти е?

Тя не изплюва веднага отговора, а го обмисля внимателно.

— Тъкмо обратното на поведението ми в „Черното слънце“, аз не чукам всеки мъж, с когото работя. А дори и да го правех, Лагос е извън класацията.

— Не е твоят тип?

— Дума да не става.

— А какъв е твоят тип?

— Дърти, богати и лишени от въображение русокоси мъже със стабилна кариера.

Това едва не му убягва. После загрява.

— Е, мога да си боядисам косата. А и без това ще остарея.

Тя наистина се разсмива. Освобождаващ напрежението изблик.

— Повярвай ми, Хиро — аз съм последният човек, с когото би искал да се обвържеш на този етап.

— Да няма нещо общо с твойта църква? — пита той. Хуанита вкара излишните си пари в основаването на свой собствен клон на католическата църква. Смята себе си за мисионерка сред интелигентните атеисти по света.

— Не се дръж снизходително — скастря го тя. — Тъкмо с това отношение се боря. Религията не е за глупаци.

— Извинявай. Не е честно, знаеш ли — ти разчиташ всяко изражение по лицето ми, а аз те гледам през някаква шибана фъртуна.

— Определено е свързано с религията — казва тя. — Но е толкова сложно, а в тази област ти си толкова бос, че не зная откъде да започна.

— Хей, в гимназията всяка седмица ходех на църква. Пеех в хора.

— Знам. Тъкмо там е проблемът. Деветдесет и девет процента от всичко онова, което става в повечето християнски църкви, всъщност няма нищо общо със самата религия. Интелигентните хора рано или късно го забелязват и стигат до извода, че всичките сто процента са глупотевини. Тъкмо затова хората мислено свързват атеизма с интелигентността.

— Значи нищичко от онова, което съм научил в църквата, няма нищо общо с онова, за което ми говориш?

Хуанита се замисля, докато го оглежда внимателно. После вади от джоба си една хиперкарта.

— Ето, вземи.

Щом Хиро я поема от ръката й, хиперкартата се превръща от нервозен двуизмерен плод на въображението в реалистична, кремава на цвят визитка с фина текстура. Отпред с лъскаво черно мастило са отпечатани две думи: