Снежен крах

43

Когато се събуди, все още беше облечена в комбинезона си на „РадиКС“ и мумифицирана с изолирбанд. Лежеше на пода на раздрънкан стар фургон „Форд“, препускащ с рев из някаква дива пустош. Това не я предразположи много. Зашеметяващият снаряд бе предизвикал силно кръвотечение от носа и нестихващо пулсиращо главоболие, а всеки път, колчем фургонът уцелеше дупка, главата й отскачаше от неравния стоманен под.

Отначало само се ядоса. После на кратки интервали започна да я обхваща страх и желание да се прибере вкъщи. След осем часа, прекарани в задната част на фургона, не й бяха останали никакви съмнения в това, че иска да се прибере вкъщи. Единственото, което я задържаше да не се предаде, беше любопитството. Доколкото разбираше от тази определено неизгодна позиция, това не приличаше на операция на федералните.

Фургонът се отклони от магистралата по някакъв граничен път и навлезе в един паркинг. Задните му врати се отвориха и вътре се качиха две жени. През отворените врати Уай Ти виждаше готическата дъга — емблемата на „Райските врата на преподобния Уейн“.

— Ох, горкичкото детенце — изохка едната от жените, а другата просто зяпна от ужас, щом забеляза в какво състояние се намира тя. Едната прегърна главата й, погали я по косата и й даде да пие сладък „Куул Ейд“ от походно канче, докато другата бавно и нежно сваляше изолирбанда.

Когато се събуди във фургона, вече й бяха събули обувките, но никой не й предложи нов чифт. И махнаха всичко от комбинезона й. Всичките онези полезни устройства вече ги нямаше. Но не бяха бръкнали под дрехата. Кучешките медальони все още висяха на врата й. И още едно нещо не й бяха взели — нещо между краката й, което се нарича дентата. Нямаше начин да са я намерили.

Двете жени се казват Марла и Бони. Не я оставят и за миг. Не само кръжат около нея, но и я докосват. Много прегръдки, притискания, държане на ръце и рошене на коса. Когато отива за пръв път до тоалетната, Бони също идва, отваря вратата на кабината и влиза с нея вътре. Уай Ти се чуди дали Бони се тревожи да не би тя да се измъкне от тоалетната ли, що ли. Но следващия път, когато й се припишква, с нея идва Марла. Никакво уединение.

Единственият проблем е: тя не може да отрече, че това по някакъв начин й харесва. Пътуването с фургона беше болезнено. Страшно болезнено. Никога не се бе чувствала толкова самотна през живота си. А сега е боса и беззащитна на непознато място и й дават онова, от което има нужда.

След като й дадоха няколко минути да се поосвежи — каквото и да означава това — вътре в „Райските врата на преподобния Уейн“, трите с Марла и Бони се качват в голям дълъг фургон без прозорци. Подът е покрит с килим, но вътре няма седалки — всички седят на земята. Когато отвориха задните врати, фургонът вече беше претъпкан. Вътре се гъчкаха двайсет души — до един енергични, сияещи младежи. Изглеждаше невъзможно да се качи — Уай Ти се дръпна и се блъсна в Марла и Бони. Но хората във фургона нададоха бодър рев, в сумрака проблеснаха бели зъби и набързо им разчистиха местенце.

Цели два дни прекара натъпкана във фургона между Бони и Марла, които постоянно й държаха ръцете, така че не можеше и в носа да си бръкне без разрешение. Те пееха радостни песни, докато мозъкът й не стана на нишесте. Играеха на някакви чалнати игри.

На два-три пъти на всеки час някой във фургона започваше да плещи също като фалабалите. Също като хората от „Райските врата на преподобния Уейн“. Плещенето се разпространяваше по целия фургон като заразна болест и не след дълго всички започваха да ломотят.

Всички освен Уай Ти. Тя като че не можеше да му хване цаката. То просто й изглеждаше притеснително глупаво. И затова просто се преструваше.

По три пъти на ден им даваха възможност да ядат и да отделят. Винаги се случваше в някой бърбклав. Уай Ти усещаше как се отклоняват от главното шосе, търсят си пътя по криволичещи тесни пътища, дворове, улици и кръгови кръстовища. Гаражна врата се вдигаше от електрическо устройство, фургонът влизаше и вратата се затваряше зад тях. Влизаха в някоя буржоазна къща, но без никакви мебели или други признаци на семеен живот, сядаха на пода в празните спални — една за момчетата и една за момичетата — и ядяха кейк и бисквити. Това ставаше в напълно голи стаи в разни къщи, но декорът винаги бе различен: на едното място — тапети в селски стил на цветчета и витаещият дъх на гранясал освежител на въздуха. В друга — синкави тапети с хокеисти, футболисти, баскетболисти. В трета — най-обикновени бели стени с драски от цветни тебешири по тях. Докато седеше в тези празни стаи, Уай Ти разглеждаше старите драски от мебели по пода, резките по стените, размишляваше над тях като археолог и се чудеше какви ли са били отдавна напусналите някогашни семейни обитатели на къщата. Но към края на пътуването вече не обръщаше внимание на това.

Във фургона не чуваше нищо друго освен пеене и нареждане, не виждаше нищо друго, освен скупчените лица на спътниците си. Когато спираха за бензин, отбиваха на огромни стоянки за камиони нейде кой го знай къде, и то на най-далечните колонки, така че около тях да няма никой. И не спираха да пътуват. Само шофьорът предаваше волана на следващия.

Най-сетне стигнаха бряг. Уай Ти го подушваше. Прекараха няколко минути в очакване. Моторът бръмчеше на празен ход, после фургонът отскочи от нещо като праг, закачи няколко рампи, наби спирачки и спря. Шофьорът слезе и за пръв път ги заряза сам-самички във фургона. Уай Ти се радваше, че пътуването свърши.

После всичко сякаш забоботи — като шум от мотор, но неизмеримо по-силен. Не усещаше никакво раздвижване, но след няколко минути разбра, че всичко леко се поклаща. Фургонът беше паркиран на кораб, а корабът излизаше в открито море.

Корабът е истински океански кораб. Старо, раздрънкано, ръждясало корито, което сигурно в корабната морга струва не повече от пет долара. Но вози коли, плава по водата и не потъва.

Корабът е съвсем същият като фургона, само дето е по-голям и тук има повече хора. Но ядат същото, пеят същите песни и спят също толкова рядко. Уай Ти вече намира в това някаква извратена утеха. Тя знае, че е с много други хора като нея и че е в безопасност. Познава установения ред. Знае къде й е мястото.

И най-сетне те пристигат на Сала. Никой не е казал на Уай Ти, че отиват точно там, но вече е очевидно. Би трябвало да я е страх. Но ако на Сала беше толкова зле, както разправят всички, надали щяха да отидат там.

Когато той се очертава на хоризонта, тя донякъде очаква пак да я омотаят с изолирбанд. Но после осъзнава, че не е необходимо. Тя не е правила бели. Приели са я тук, доверяват й се. Това по някакъв начин й вдъхва чувство на гордост.

Тя няма да прави бели и на Сала, защото единственото, което може да направи, е да избяга от тяхната част на самия Сал като такъв. Истинският Сал. Салът от стотици хонконгски евтини филмчета и кръвожадни нипонски комикси. Не ти трябва кой знае какво въображение, за да се сетиш какво става с петнайсетгодишните руси американки на Сала — и тези хора го знаят.

Понякога тя се тревожи за майка си, после се ожесточава и мисли, че може би всичко това ще повлияе на родителката й добре. Ще я поразтърси малко. А тя тъкмо от това има нужда. След като татко си отиде, тя просто се затвори в себе си като хартиена птичка-оригами, хвърлена в огъня.

Салът е заобиколен в разстояние на няколко мили от външен облак от дребни лодки. Почти всичките са рибарски лодки. В някои има въоръжени мъже, но те не се ебават с този ферибот. Фериботът завива през външната зона, описва широк завой и най-накрая се прицелва в бял квартал на фланга на Сала. Буквално бял. Всички лодки тук са чистички и новички. Има и два огромни ръждясали кораба с изписани отстрани букви на кирилица. Фериботът акостира до единия от тях, мятат се въжета, после ги подсилват с мрежи, подвижни мостчета, плетеници от стари изхвърлени гуми.

Салът изобщо не й изглежда добра територия за скейтинг.

Чуди се дали някой от хората на ферибота не е скейтър. Не й се струва много вероятно. Всъщност изобщо не са нейният тип хора. Тя винаги е била мръсно скитащо магистрално псе, а не от тия птички божии, дето само пеят. Може би Салът е място тъкмо като за нея.

Завеждат я на един от руските кораби и й възлагат най-гадната работа на всички времена: да корми риба. Тя не иска работа, не е молила за такова нещо. Но й дават. Ала все още никой не разговаря с нея наистина, никой не си прави труда да й обясни каквото и да било и това поражда у нея и неохота да разпитва. Току-що е била пометена от мощна вълна от културен шок, защото повечето хора на този кораб са стари, дебели руснаци и не говорят английски.

Няколко дни тя прекарва много време в спане, докато работи. Яките руски каки, които работят тук, я будят с ръчкане. Освен това и си хапва. Част от рибата, минаваща през това място, смърди, но има доста сьомга. Тя го разбира само защото е яла суши в търговския център — сьомгата е онова, оранжево-червеникавото. И затова тя самичка си прави суши — дъвче сурово месо от сьомга и то е вкусно. Прояснява й малко главата.

След като преодолява шока и всичко това се превръща в ежедневие, тя започва да се оглежда, наблюдава каките, които кормят риба и разбира, че най-вероятно точно така е с 99 процента от хората в света. Ти се намираш на някакво място. Около тебе има други хора, но те не те разбират и ти не ги разбираш. Ала през цялото време се дърдорят безсмислици. За да останеш жив, ти по цял ден, всеки ден трябва да вършиш някаква тъпа и безсмислена работа. А единственият начин да се измъкнеш е да зарежеш всичко, да се чупиш, да се разкараш, да навлезеш в коварния свят, който ще те погълне и повече никой никога няма да чуе за тебе.

Не я бива много в корменето на риба. Огромните руски дебелани — тромави плосколики бабушки — постоянно я юркат. Непрекъснато й висят на главата и я наблюдават как реже риба с такъв поглед, сякаш не могат да повярват що за левачка е. После се опитват да й покажат как точно се прави, но нея пак хич я няма. Трудно е, а ръцете й през цялото време са измръзнали и вкочанени.

След няколко потискащи дни й възлагат нова задача, по-нататък по конвейерната линия: пращат я да работи в столовата. Като онези разливачки на помия в стола на гимназията. Работи в камбуза на единия от големите руски кораби — мъкне казани с рибена яхния до бюфета, разлива манджата в купи и я пробутва на тезгяха на безкрайната опашка, състояща се от религиозни фанатици, религиозни фанатици и пак религиозни фанатици. Само дето този път има много повече азиатци и май няма никакви американци.

Тук си имат и нова порода: хора със стърчащи от главите антени. Антените приличат на тези по уоки-токитата на ченгетата: къси, тъпи, черни гумени палки. Стърчат над ухото. Когато вижда такъв човек за първи път, тя си мисли, че това ще да е някакъв нов вид уокмен и й се ще да попита мъжа откъде го е купил и какво слуша. Но този тук е странен тип, много по-странен от всички останали — постоянно е втренчен в далечината, мънкането му е тежък случай и най-накрая тя така се стряска от него, че просто му натиква огромна порция яхния в лицето и го изюрква нататък.

От време на време разпознава някой от хората, дошли с нейния фургон. Но те като че не я познават — гледат право през нея. С изцъклен поглед. Все едно са им промили мозъците.

Сякаш са промили мозъка на Уай Ти.

Тя не може да повярва, че й е отнело толкова много време да проумее как всъщност постъпват с нея. И това още повече я вбесява.