Снежен крах

47

След като започва да й се изяснява — за кой ли път — че всички тези хора са извратени ненормалници, тя започва да забелязва у тях и други неща. Например, през цялото това време никой не я поглежда в очите. Особено мъжете. В тия пичове няма грам секс, толкова надълбоко в тях са го натикали. Защо не се заглеждат по тлъстите бабушки, е повече от ясно. Но тя е петнайсетгодишно американско маце и е свикнала да я заглеждат. Не и тук.

Докато един ден не вдига поглед от големия казан с риба и не вижда пред себе си гърдите на някакъв тип. А когато проследява гърдите му нагоре до шията, а шията чак до лицето, вижда там черни очи, втренчени зад гърба й, точно над тезгяха.

На челото му пише нещо: НЕУПРАВЛЯЕМА ИМПУЛСИВНОСТ. Което си е страшничко. И секси също. Това му придава някаква романтичност, неприсъща на никой друг от тези хора. Бе очаквала Салът да е мрачно и опасно място, а вместо това се оказа нещо като местоработата на майка й. Този пич е първият човек, когото вижда на Сала, на когото сякаш наистина тук му е мястото.

Той също поглежда надолу. Изглежда невероятно просташки. Макар и да има дълги, засукани мустаци, това не разкрасява кой знае колко лицето му. Изобщо не подчертава чертите му.

— Ти по бълвочите ли си падаш? Една или две рибешки глави? — пита го тя и разклаща живописно черпака. Винаги говори гадости на хората, защото никой не я разбира какво му говори.

— Каквото предлагаш, го вземам — отговаря типът. На английски. С отривисто произношение.

— Нищо не предлагам — тросва му се тя, — но щом искаш да стърчиш там и да пасеш, хубаво тогава.

Той стърчи и пасе за малко. Достатъчно, че хората по-назад на опашката да се изпружат на пръсти, за да видят какъв е проблемът. Но когато забелязват, че проблемът е точно този индивид, те бързо-бързо се отпускат на ходилата си, прегърбват се и сякаш се сливат с масата от воняща на риба храна.

— Какво има днес за десерт? — пита типът. — Нещо сладичко за мен ще има ли?

— Ние не вярваме в десерта — отсича Уай Ти. — Десертът е шибан грях, не си ли спомняш?

— Зависи от културната ти ориентация.

— О, така ли? А ти към коя култура си ориентиран?

— Аз съм алеут.

— О, така ли? Тия не съм ги чувала.

— Защото ни прецакаха — казва големият страшен алеут. — По-зле от всички народи в историята на света.

— Съжалявам — казва Уай Ти. — Та, такова, да ти сипвам ли риба, или ще си стоиш гладен?

Едрият алеут се вторачва в нея. После врътва глава и казва:

— Хайде, давай да се измитаме оттук.

— Какво? И да изпусна тая готина работа?

Той се ухилва до уши.

— Мога да ти намеря по-хубава.

— И с дрехи ли ще я работя тая твоя работа?

— Хайде, да тръгваме — казва той и очите му я изгарят. Тя се опитва да пренебрегне внезапното парещо напрежение, нахлуло между краката й.

Тръгва подир него през столовата към дупката, през която се минава в трапезарията. Гадната бабушка-началничка се дотътрузва иззад тезгяха и почва да й крещи на някакъв неразбираем език.

Уай Ти се извръща назад. Усеща как чифт едри длани се плъзват по хълбоците й и се мушват под мишниците й. Тя притиска ръце до тялото си в опит да ги спре. Но не успява — дланите се вдигат още по-нагоре и продължават да се вдигат, да се издигат във въздуха, повлекли и нея. Едрият мъж я мята на тезгяха все едно е тригодишно дете, и я настанява до себе си.

Уай Ти се обръща да изгледа гадната бабушка-началничка, но онази е замръзнала в смес от изненада, страх и изблик на сексуално възмущение. Най-накрая обаче страхът надделява, тя извърта очи, врътва се и се запътва да смени Уай Ти при казан номер седем.

— Мерси, че ме вдигна — казва Уай Ти с нелепо разтреперан, смутен глас. — Ъ-ъ, ти не си ли гладен?

— И без това смятах да поизляза — отвръща мъжът.

— Да поизлезеш ли? Че къде ще излизаш на Сала?

— Ела, ще ти покажа.

Той я повежда по някакви коридори, нагоре по стръмни стоманени стълби, и най-сетне я извежда на палубата. Започва да се смрачава. Контролната кула на „Ентърпрайз“ се издига, корава и черна, на фона на тъмносиво небе, което толкова бързо помрачнява, че изглежда по-тъмно, отколкото в полунощ. Но засега лампите не светят и се вижда само черната стомана и тъмносивото небе.

Тя го следва по палубата до кърмата. Водата е десет метра по-надолу. Гледат към процъфтяващия, чисто бял квартал на руснаците, отделен от мизерния тъмен хаос на самия Сал с широк канал, патрулиран от чернорасци с пушки. Тук няма метална или въжена стълба, а само дебело въже, увиснало на парапета. Едрият алеут го придърпва и увива подмишницата и крака си — всичко това само с едно бързо движение. После хваща Уай Ти през кръста, обхваща я с куката на ръката си, навежда се назад и пада от кораба.

Тя абсолютно отказва да пищи. Усеща как въжето спира тялото му във въздуха, чувства ръката му, притиснала я толкова здраво, че тя се задавя за миг и после увисва, заклещена в куката на лакътя му.

Прилепила е ръце до тялото си — упорства. Но ей така — каквото ще да става — се притиска о него, увива с ръце шията му, полага глава на рамото му и се вкопчва. Той я смъква надолу по въжето и скоро вече стоят на дезинфекцираната и благоденстваща руска версия на Сала.

— Как се казваш, все пак? — пита тя.

— Дмитрий Равинов — отговаря той. — По-известен като Гарвана.

Ох, мамка му.

Връзките между лодките са объркани и непредсказуеми. За да стигнеш от точка А до точка Б, трябва да обикаляш навсякъде. Но Гарвана знае къде отива. Сегиз-тогиз той се пресяга и я хваща за ръката, но не я дърпа, макар и тя да върви много по-бавно от него. Честичко я поглежда и й се ухилва, все едно иска да й каже „Мога да ти навредя, но няма“.

Стигат на едно място, където руският квартал е свързан с останалата част от Сала с широк дъсчен мост, варден от пичове с автомати „Узи“. Гарвана не им обръща внимание, хваща отново Уай Ти за ръка и тръгва с нея по моста. Уай Ти не е успяла да се замисли какво означава това, когато изведнъж го проумява. Оглежда се, вижда всички онези мършави азиатци, втренчени в нея все едно е вечеря с пет блюда и разбира: аз съм на Сала. На истинския Сал.

— Тези са хонконгски виетнамци — обяснява Гарванът. — Родени във Виетнам, преместили се в Хонконг с лодки след войната, така че вече от две поколения живеят на сампани. Не се плаши, няма страшно за тебе.

— Няма да мога да намеря обратния път — казва Уай Ти.

— Спокойно — отвръща той. — Никога не съм си изгубвал приятелката.

— А имал ли си някога приятелка?

Гарванът отмята глава назад и избухва в смях.

— Имах ги много навремето. Но през последните години не са чак толкова много.

— О, така ли? Навремето? Тогава ли са те татуирали?

— Да. Аз съм алкохолик. Навремето постоянно се забърквах в неприятности. От осем години не близвам.

— Тогава защо така всички ги е страх от тебе?

Гарвана се обръща към нея, усмихва се широко, свива рамене.

— О… Ами защото съм невероятно безскрупулен, способен, хладнокръвен убиец, нали знаеш.

Уай Ти се смее. Гарвана също.

— Какво работиш? — пита Уай Ти.

— Ловувам с харпун — отвръща той.

— Като в „Моби Дик“? — идеята харесва на Уай Ти. Чела е тази книга в училище. Повечето от съучениците й, дори и зубрачите, смятаха книгата за пълна дупка. Но на нея онова за лова с харпун й хареса.

— Не. В сравнение с мен тия от „Моби Дик“ са педали.

— И какво ловуваш?

— Какво ли не.

Оттук нататък тя само го гледа. Или съзерцава неодушевени предмети. Защото иначе няма да вижда друго освен хиляди черни очи, вторачени в нея. Доста голяма промяна след разливането на помия за репресираните.

Отчасти е заради това, че тя е толкова различна. Но отчасти и защото на Сала не съществува уединение. За да се придвижиш, скачаш от лодка на лодка. Но всяка лодка приютява около три дузини хора, така че все едно непрекъснато минаваш през хорските всекидневни. И бани. И спални. И естествено те гледат.

Минават през самоделна платформа, плаваща на петролни варели. Двама виетнамци се карат или се пазарят за нещо — май за парче риба. Този с лице към тях ги вижда, че идват. Погледът му се стрелка към Уай Ти, без да се задържа, вторачва се в Гарвана и се оцъкля. Той отстъпва назад. Типът, с когото разговаря, се обръща и буквално подскача във въздуха със сподавен стон. И двамата правят път на Гарвана.

И тогава тя проумява нещо важно: тези хора не гледат нея. Нея дори не я поглеждат втори път. Всичките гледат Гарвана. И не е просто защото зяпат знаменитост или нещо такова. Всички тия типове от сала, тия печени, страшни морски хулигани, направо се посират от страх пред този пич.

А тя е излязла с него „на среща“.

И всичко едва сега започва.

Изведнъж, на преминаване през поредната виетнамска всекидневна, тя се сеща за най-мъчителния разговор, който е провеждала някога — преди година с майка си, която тръгна да я съветва какво да прави, ако някое момче почне да й пуска ръце. Да, мамо, разбрах. Ще го имам предвид. Да, разбира се, ще го запомня. Уай Ти знаеше, че майчиният съвет нищо не струва, и това тук иде да покаже, че е била права.