Снежен крах

37

Майката на Уай Ти работи във Федландия. Паркирала е малката си кола в собственото си номерирано парцелче, за което Федералните й искат около десет процента от заплатата (ако не й харесва, да се вози с такси или да ходи пеша). Тя изкачва няколко нива на ослепително осветената двойна спирала от железобетон, в която повечето помещения — хубавите, по-близо до повърхността — са запазени за други хора, но са празни. Винаги се изкачва по средата на рампата, между редиците от паркирани коли, да не би момчетата от ООКИК да сметнат, че се промъква, разтакава, кръшка, прави се на болна или пуши.

Докато стигне подземния вход на сградата, тя вече е извадила всички метални предмети от джобовете си, свалила е оскъдните бижута, които носи, пуснала ги е в една мръсна найлонова купа и е минала през детектора. Показва си значката. Подписва се и отбелязва точния час. Подлага се на претърсване от едно момиче от ООКИК. Неприятно, но със сигурност претърсването на отвърстията е по-гадно. Имат право на това, стига да поискат. Цял месец й бъркаха из отвърстията, след като на едно събрание се обади и предположи, че началничката й би могла да греши относно важен проект за програмиране. Беше си наказание, и то злобно — и тя си го знаеше, но винаги е искала да допринесе с нещо за страната си, а когато работиш за Федералните, просто приемаш факта, че ще има политически игрички. И че като човек от долните нива ще трябва ти да опираш пешкира. По-късно, след като издрапаш по йерархичната стълбица, вече не се налага да се примиряваш с чак толкова гадости. Да се кара с началничката си — къде ти! Началничката й, Мариета, не заема някакъв звезден пост в йерархията, но има достъп до по-горните нива. Има връзки. Познава разни хора, които познават разни хора. Ходи по коктейли, на които ходят и хора, които… ами, направо бихте се оцъклили.

Минава претърсването с отличен. Пъха пак обратно металните предмети по джобовете си. Изкачва половин дузина стълбищни площадки до нейния етаж. Асансьорите тук все още работят, но някакви много високопоставени люде във Федландия са разгласили — съвсем неофициално, но те си имат начини за разпространяване на информация — че икономиите на енергия са техен дълг. Дълг, вярност, отговорност. Колагенът, който ни свързва в Съединени Американски щати. И затова стълбищата са препълнени с потна вълна и скърцаща кожа. Ако вземеш асансьора, никой няма да ти каже нищо, но това ще се забележи. Ще го забележат, ще го запишат и ще го вземат предвид. Хората ще те зяпат, ще те оглеждат от главата до петите — ти какво, да не си си изкълчил глезена? Изкачването на стълбите не е проблем.

Федералните не пушат. Федералните, общо взето, не преяждат. Здравният план е много специфичен и съдържа основни стимули — ако прекалено надебелееш или почнеш да хъхриш, никой нищо няма да ти каже — нали би било грубо. Но определено ще усетиш натиск, ще почувстваш, че не се вписваш, докато вървиш през морето от бюра и погледите се вдигат, за да те проследят и преценят масата на дирника ти. Погледи, стрелкащи се напред-назад, докато, по консенсус, колегите ти си казват: „Чудя се колко ли изяжда той или тя от здравните ни вноски?“

И затова майката на Уай Ти изчатква с токчетата на черните си обувки по стълбите и влиза в своя кабинет — голяма стая с компютри, разположени под формата на решетка. Навремето работните места бяха разделени с прегради, но това не се хареса на момчетата от ООКИК — какво ще правим в случай на евакуация, казаха. Всички тези прегради ще попречат на свободното течение на шаша и паниката. Така че, без прегради. Само работни места и столове. Дори и бюра няма. Бюрата насърчават употребата на хартия, което е архаично и отразява неадекватен дух в екипа. Какво толкова особено има в работата ти, че трябва да пишеш на лист хартия, който само ти си виждаш? И да го заключваш в бюро? Щом работиш за Федералните, всичко извършено от теб е собственост на Съединените американски щати. Вършиш си работата на компютъра. Компютърът пази копия от всичко, така че ако се разболееш или нещо такова, колегите и началниците ти да имат достъп до него. Като искаш да драскаш бележчици или да звъниш по телефона, прави си го вкъщи, в свободното си време — никой не ти пречи.

Съществува и въпросът с взаимозаменяемостта. Федералните, също като военните, представляват взаимозаменяеми части. Ами ако работното ти място се повреди? Ще седиш и ще си клатиш краката, докато го поправят ли? Не, драга ми госпожо, сядаш на някое свободно работно място и се залавяш за работа. А не можеш да разполагаш с такава гъвкавост, ако половин тон лични вещи са напъхани в бюрото ти и са пръснати по него.

Така че във Федералните кабинети хартия няма. Всички работни места са едни и същи. Сутринта идваш, избираш си едно наслуки, сядаш и почваш да работиш. Можеш да се пробваш с предпочитания към определено място и да сядаш там всеки ден, но това няма да остане незабелязано. Общо взето, сядаш на свободното място най-близо до вратата. По този начин, който е дошъл, най-рано сяда най-близо, а дошлият най-късно — чак в дъното. Така от пръв поглед си личи кой в този кабинет е най-експедитивният и кой — както си шушукат помежду си в тоалетните — си има проблеми.

Не че това е някаква голяма тайна — кой идва пръв. Когато сутрин се разпишеш за заето работно място, не е като централният компютър да не го забелязва. Централният компютър всичко забелязва. Следи по цял ден всеки клавиш, който натиснеш на клавиатурата, по кое време го натискаш — чак до микросекундата, дали е правилният клавиш или погрешният, колко грешки правиш и кога ги допускаш. От тебе се изисква само да си бъдеш на работното място от осем до пет, с половин час обедна почивка и две десетминутни кафе-паузи, но ако се придържаш към това разписание, това определено ще се забележи — тъкмо затова майката на Уай Ти сяда на първото незаето работно място и включва машината в седем без петнайсет. Още половин дузина хора вече са тук, насядали по местата близо до вратата, но и това не е зле като постижение. Ако продължава по същия начин, може да очаква умерено стабилна кариера.

Федералните продължават да оперират в Плоскоземия. Никакви такива триизмерни работи, никакви очила, никакъв стереозвук. Всички компютри са от най-простите — двуизмерни, с плосък екран. На десктопа излизат прозорци с малки текстови документи вътре. Всичко това е част от програмата за икономии, която скоро ще пожъне крупни ползи.

Тя включва компютъра и си проверява пощата. Не лична поща — само няколко изявления на Мариета за масово осведомяване.

Майката на Уай Ти изтегля новия документ, засича колко е часът и започва да чете. Предвиденото време е 15,62 минути. По-късно, когато Мариета прави резюмето си за деня в личния си кабинет в 9 часа вечерта, тя ще прегледа името на всеки служител, а до него — количеството време, прекарано в четене на тази паметка. Реакцията й въз основа на изразходваното време ще е горе-долу следната:

Майката на Уай Ти решава да отдели между четиринайсет и петнайсет минути за изчитане на документа. За по-младите работници е редно да се забавят малко, колкото да покажат, че внимават и не се перчат. За по-старите е по-добре да поизбързат, да покажат добър организационен потенциал. Тя гони четирийсетте. Преглежда паметката, като натиска бутона за прехвърляне на страниците на разумно редовни интервали, а от време на време се връща на предходната страница и се преструва, че препрочита някой от предишните пасажи. Компютърът ще отбележи всичко това. Той одобрява препрочитането. Дребна работа, но за едно десетилетие всичко това наистина се отразява на характеристиката на трудовите ти навици.

След като е отхвърлила тази задача, майката на Уай Ти се залавя за работа. Тя е приложен програмист към Федералните. Едно време би могла да си изкарва хляба с писане на компютърни програми. Днес пише фрагменти от компютърни програми. Тези програми се разработват от Мариета и нейните началници на мащабни, точещи се по цяла седмица събрания на последния етаж. След като уточнят разработката, те започват да раздробяват проблема на все по-малки и по-малки сегменти и да ги разпределят между груповите менажери, които на свой ред ги раздробяват на още по-ситно и раздават трошички работа на отделните програмисти. С цел да не се предизвикват сблъсъци между работата, извършена от отделните служители, тя трябва да се извършва според набор от правила и разпоредби, по-дълги и неясни дори и от Правителствената процедурна инструкция.

Така че първото нещо, което прави майката на Уай Ти, след като е прочела новата подглава за фондовете „тоалетна хартия“, е да задейства подсистема на главната компютърна система, управляваща проекта, върху който работи. Тя не знае какъв е самият проект — това е секретно, — нито пък как се казва той. Той е просто нейния проект, който дели с още няколкостотин програмисти — не е много сигурна с кого точно. И всеки ден, когато влезе в него, там я чакат куп бележки, съдържащи нови разпоредби и промени на правилата, които всички те трябва да следват при писането на кодове за проекта. В сравнение с тези разпоредби оная работа с тоалетната хартия изглежда проста и елегантна като Десетте Божи заповеди.

И така, до единайсет часа тя чете, препрочита и разбира новите промени в Проекта. Те са много, защото днес е понеделник сутрин, а Мариета и нейните шефове са прекарали целия уикенд затворени на горния етаж, дърлили са се за Проекта и са променили всичко.

После започва да преглежда всичко написано от нея досега за Проекта и да съставя списък какво трябва да се пренапише, за да съответства на новите спецификации. Общо взето, ще се наложи да пренапише целия си материал от самото начало. За трети път от също толкова месеци.

Ама все пак си има работа.

Около единайсет и половина тя вдига стреснато поглед и вижда, че пред работното й място стърчат половин дузина души. И дисциплинарна надзирателка. И някакви мъже — федерални. И Леон с детектора на лъжата.

— В четвъртък минах — казва тя.

— Време е за следващата проверка — отсича Мариета. — Хайде, да се задействаме.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам — командва надзирателката.